Автор: Инес Субашка

Ходех в парка и се разминавах с хората. Гледах ги, а после си мислех за себе си. Наблюдавах тяхното поведение и си мислех за моето. Спомних си как животът бил сцена, а ние сме неговите актьори. И тогава горчивият вкус от недодяланата пиеса, отново ме накара да се запитам… ние, в зависимост от това какви сме ли си избираме ролите в живота, или пък ролите, които играем ни правят такива, каквито сме?

А може би точно това е тънката граница, която прави от едни добри актьори, а от други нереализирани „таланти”. Може би това е причината животът да дава шанс на едни да играят на голямата сцена, а други принуждава да се примиряват с каквато роля остане.

Замислих се, защо ли повечето от нас забравят, че (още…)

(Ако искате да видите повече от снимките на Владислава посетете страницата ѝ ТУК.)

Миналата седмица прочетох нещо, което отново ме хвърли в дълбоки размисли.  „Всяко нещо, от най-простото, до най-сложното, от един човек до цяла цивилизация, всеки организъм среща по еволюционния си път „привидно” противоположна сила- Антагонистът по издръжливост и способност, равен по размах и обсег на собствения си обект.”– Стефано Д’ Анна.

Добре, може и да звучи сложно и заплетено, но на мен много ми хареса. Някак животът ми се избистри още повече. Сякаш видях миналото си, през наситения образ на настоящето и си отговорих на много въпроси, които смятах, че нямат отговор… или по-скоро, че аз няма да открия отговора им.

Замислих се, колко е вярно. Пред нас никога не се изправя препятствие, което е с по-голяма сила от нашата. Проблемът идва по-скоро от това, че повечето от нас рядко дръзват да открият потенциала си и способностите си. Хората са се примирили с едно посредствено съществуване, което е някак изтъркано, шаблонно. Животът на (още…)