В последно време философията ми за живота гравитира около разбирането, че другите съм аз. Всеки един човек, който срещам под една или друга форма е отражение на мен самата. Понякога се замислям за това как хората не могат да седят сами. Тишината на собственото им присъствие е прекалено силна, тягостна и непоносима.
Обичам да си представям живота и хората, които срещам така- всеки един човек, който срещна по пътя си е отражение на някоя моя черта в характера, на това което съм аз ( добро или лошо). Човек, който е, като подвижна табела, която се опитва да ми привлече вниманието. Нещо като наситен образ на част от мен. Защото нали знаете, че човек рядко бива привлечен от бледото изображение. Обикновено само „крещящото”, преувеличеното и „ненормалното” побутват любопитството ни и ни подтикват да търсим, за да открием.
Представям си, че всеки човек е пъзел, а срещите с другите в живота му, са възможност да събере всяко липсващо парченце и да го постави на мястото му- за да постигне цялостност и завършеност.
Всяка среща е мерило, за това какви сме. Колкото повече хората в живота ни, създават неприятности, потискат ни и изсмукват силите ни, толкова повече това сочи, че упорито отказваме да надникнем в себе си и да видим наранената си същност, която „вика” за помощ и внимание.
Срещите в живота ни са лекарство… за болестта на състоянието ни. Срещите в живота ни лекуват отказа ни да носим отговорност; слабостта маскирана, като арогантност; болката прикрита зад фалшивата самоувереност; примирението, изразено чрез роботизираното ни поведение.
Срещаме хора, които остават в живота ни завинаги и такива, които просто минават през него. Понякога страдаме за липсата им и се питаме защо не сме сред късметлиите, които да имат възможността да се будят всяка сутрин до този човек; да се разхождат всеки ден с него; да общуват и да споделят дните си.
Разминаваме се с чужд човек, а в действителност непозната частица от себе си, която отричаме, че притежаваме и дори не си правим труда да се замислим, защо пътищата ни са се кръстосали.
А в действителност дори „незначителните” срещи са път към излекуването. Като лекарство… някои се взимат в малки дози и от време на време, а други често и по много. Но всяко едно „лекарство” е необходимо за излекуването ни. Всеки един човек, всяка една среща са необходими, за да намерим себе си и да се откъснем от противоречието, което ни разкъсва отвътре.
Понякога хората са, като мост в живота. А мостовете не са предназначени, за да строим дом върху тях. Те са просто преходни, просто връзката с отсрещния бряг, където ни чака това, от което се нуждаем.
Така по пътя на живота срещаме хора, които са предназначени само да ни преведат…отсреща. И после техен дълг е да ни оставят да вървим напред, а те да се върнат, за да помогнат на следващия да премине. И всичко, което остава е разбирането, че вървейки редом до тях, сме им обърнали достатъчно внимание и сме взели всичко, което са предложили да ни дадат, за да съберем още една частица от пъзела на собствената си същност.
Всеки човек е цяла отделна вселена. И във всеки един от нас се крият много възможности и още толкова ограничения; много рани, покрити от белези; много надежда и още повече страх. Да откриеш лек за всяко едно от състоянията си, както и парче от пъзела за всяко едно празно място, което си позволил да се отвори, изисква продължителността на цял един живот. Изисква съзнателност и присъствие. Иска се винаги да си на щрек и винаги да наблюдаваш- всяка среща, всеки жест, всяка дума и всяко действие. Само тогава ще съумееш да видиш себе си в другите. Наситения образ на частица от теб.
Само тогава тишината на собственото ти присъствие ще бъде приятна, защото ще знаеш, че никога не си сам. Ще знаеш, че ако другите са наситен образ на част от теб, когато си сред тях имаш възможността да огледаш себе си отстрани, за да когато останеш сам да бъдеш баланса на собствената си личност… за да когато си сам да бъдеш хармонията на всеки един ярък образ, който срещаш в тълпата.
И тук искам да честитя рождения ден на един от най-прекрасните хора в живота ми. Човек, който със сигурност ще е с мен до краяна живота ми. Човек, който на моменти отразява прекалено много от това, което съм аз. Толкова, че понякога е дори непоносимо. Човек, който на моменти ме влудява, но човек, който обичам с цялото си сърце. Човек, който винаги прави всичко за мен и винаги намира начин да ми даде сила и кураж да вървя напред- или, като коленичи до мен, за да ми помогне да се изправя или пък като ми удря един прителски ритник, за да се взема в ръце и да продължа. Човек, който ме разбира дори тогава, когато аз не разбирам себе си и винаги вижда доброто и красивото в мен, дори когато съм покрита от „калта“, която съм позволила някой да хвърлил по мен.
Искам да кажа, че се радвам, че я има и че ѝ благодаря за всичко!
***
* Благодаря ви, че споделяте тази статия чрез бутоните отдолу. Нека стигне до повече хора, като нас- такива, които имат нужда да знаят, че имат съмишленици в живота и подкрепа- макар и виртуално!
Новият брой на онлайн списанието ми- IFS Journal-a е готов! – Вижте какво ще намерите в страниците на новия брой и се абонирайте ТУК.
Не забравяйте да изтеглите новата ми, безплатна книга FREE E-Book- 30 Exercises on Becoming a Wonder Woman. ИЗТЕГЛЕТЕ Я ТУК.
