Четенто заема важна част от живота ми. Целогодишно споделям с вас тренировките си, но дойде моментът да споделя и най-интересните книги, които прочетох през 2025-та. Тази година беше наситена с много писане, четене и емоции. Успешно защитих дисертацията си и станах доктор. Едно дълго и трудно пътешествие. Многократно имах усещането, че нямам сили да стигна до финалната права, но именно четенето, писането и тренировките са това, което ми помагаше да преодолея моментите на психическа изнемога и да продължавам. Публикувах и първата си научна статия в международно списание. Въпреки натоварения график, не съм оставяла четенето на заден план, затова да започваме с най-интересните книги за годината.
Forever Strong: A New, Science-Based Strategy for Aging Well, д-р Габриел Лайън
От малко повече от година често слушам подкаста на д-р Габриел Лайън. Харесвам гостите, които кани и по-задълбочените разговори, които водят по теми като – инсулинова резистентност, сърдечносъдови заболявания, митове за протеина и цялостно за отслабване и дълголетие, но не в клиширания тон на „яж по-малко и ще отслабнеш“. Когато излезе книгата ѝ „Forever Strong: A New, Science-Based Strategy for Aging Well”, веднага я поръчах. През последната година все по-малко книги успяват да задоволят любопитството ми и жаждата ми за знания, защото отдавна търся повече наука и детайли. А, когато човек пише книга по дадена тема, чията цел е да бъде достъпна и да помогне с практични съвети на колкото се може повече хора, натоварването с много наука и факти, не е желателно.
Въпреки това, с удоволствие слагам тази книга в годишната си класация за най-интересни книги, които прочетох. Смятам, че посланието ѝ е много значимо и трябва да достигне до повече хора. Основната теза на книгата е, че мускулите са органът на дълголетието. Те участват в регулирането на кръвната захар, подобряват инсулиновата чувствителност, намаляват възпалителните процеси и имат връзка с когнитивното здраве. Д-р Лайън много убедително излага фактите, които ни напомнят, че остаряването не започва с появата на бръчки, а със загубата на мускулна маса. Моят акцент през годините винаги е бил да показвам, че загубата на сила, болките по тялото и липсата на енергия, не са естествено следствие от възрастта – а крайният резултат от натрупването на ежедневните ни избори. Книгата на д-р Лайън показва точно това – включени са реални истории с нейни пациенти, здравословните проблеми, с които са се сблъскали и някои от фините настройки в диетата и тренировките им, които са довели до значително подобрение в състоянието им. Тази структура на книгата помага читателят да се разпознае в личните преживявания на някои от пациентите и да си върне надеждата, че има път и изход от сегашното състояние.
Фокусът на книгата е върху превенцията. Не се демонизира храната, а се разглежда като инструмент, чрез който можем да помогнем на тялото да се адаптира. Ако имате съмнения за тренировките с тежести, книгата ще ги прогони, защото д-р Габриел Лайън е от лекарите, които практикуват това, което проповядват. Чрез личния си пример и успешната клинична практика ни показва, че силовите тренировки не са само за млади хора и спортисти, а попадат в графа – биологична необходимост. Силовите тренировки са езикът, чрез който тялото разбира, че още има причина да поддържа силни мускули, здрави кости и устойчива нервна система.
Едно от силните послания на книгата е, че стареенето е пластичен процес, а не неизбежна съдба – т.е. как остаряваме зависи от информацията, която изпращаме на тялото си. Разбира се, д-р Лайън е известна с препоръките си за повишаване на консумацията на протеин. В книгата тя детайлно обяснява, че протеинът е сигнал за мускулен синтез, възстановяване и метаболитна стабилност. Набляга на факта, че с напредване на възрастта се повишава нуждата от повече протеин в диетата. От нейния подкаст попаднах на работата на д-р Доналд Лейман. Много харесвам неговите изследвания за протеина. Именно той е един от менторите на д-р Лайън и тя често го кани в подкаста, а в книгата споделя и полезна информация за консумацията на протеин, която се базира на изследванията на д-р Лейман. Книгата не пропагандира: „Яж месо!“ По-скоро насърчава да изграждаме диетата си според контекста (движението и начина ни на живот), да обръщаме внимание на качеството на храната и времето, в което ядем протеин. Защото протеинът само по себе си не изгражда мускули. Те се изграждат, когато храната срещне механичното напрежение (тренировките).
Книгата не е за хора, които търсят бърз начин да отслабнат или да са във форма. Тя е за хора, които са осъзнали, че трябва да поемат отговорност за навиците и здравето си. Хора, които искат действията им да се базират на знания и да постигнат устойчиви резултати. “Forever Young” не ни учи как да спрем времето, а как да останем способни и пълноценни в по-напреднала възраст. Лично аз не научих нови неща от книгата, но тя по-скоро потвърди, че гледам в правилната посока. Беше ми приятно да прочета книгата, защото дори затвърждаването на информация, която вече знаеш, помага да я подредиш по-добре в съзнанието си и да я видиш от друга перспектива – а това винаги обогатява мирогледа.
Поредицата „Аз вещицата“, Дебора Харкнес
Поредицата на Дебора Харкнес попадна при мен много преди да я прочета. Отлагах я близо 7 години. Беше подарък от Анна – една прекрасна жена, която тренираше с мен онлайн. На всяка Коледа ми подаряваше кошница с книги и разни вкусотии. Някъде през 2018-та ми подари първите две книги на Дебора Харкнес – „Аз вещицата“ и „Нощна сянка“. Обожавам да ми подаряват книги, но тогава си казах, че това не е моят жанр. Никога не съм била фен на фентъзи книгите (не го казвам с гордост 😊). Така книгите останаха в библиотеката ми – почти забравени. От време на време се присещах за тях и си казвах: „Никога няма да ги прочета.“ А те, както всички книги, търпеливо са чакали моментът, в който ще имам нужда да ги прочета.
В началото на тази година, след дълъг период на писане на дисертацията ми, работа с научни текстове и публикации, усетих, че мозъкът ми е блокирал. Четенето е много важна част от живота ми и исках да чета, но не можех да побера повече научна информация в главата си. Имах нужда от четиво, което не изисква постоянен анализ, но и да не е интелектуално празно. Търсех история, която да ангажира въображението, без да ме изтощава. Отидох при библиотеката и почнах да чета заглавията, когато „Аз вещицата“ ме повика от най-долния рафт. Казах си: „А, вещици! Защо не!“ И това е кратката история как се пристрастих към поредицата и се превърнах в любител на фентъзи книгите, макар все още да не съм захванала друга поредица – ще разчитам вие да ми дадете препоръки.
Когато започнах да чета, не знаех нищо за Дебора Харкнес. Но още от първата книга ми направи впечатление как в сюжета са преплетени реални исторически факти, архиви, библиотеки, алхимия, философия и научно мислене, в история, която без тази основа, щеше да е поредната магическа приказка. Веднага заподозрях, че авторката има доста задълбочени познания по темите и след кратко проучване разбрах, че Дебора Харкнес е професор по история. Напомни ми за Дилия Оуенс и „Където пеят раците“. Когато четох книгата, имах същото усещане – за задълбоченото познание на авторката по теми свързани с природата и нейните обитатели. Оказа се, че Дилия Оуенс е зооложка. А сега да се върнем към Дебора Харкнес. Това, което ми хареса е, че светът, който тя създава в поредицата не е просто измислен – той има логика, структура и исторически контекст. Магията само му придава още повече достоверност, защото тя е средството, чрез което героите могат да пътуват във времето.
В основата на поредицата не е просто магията, а знанието – кой има достъп до него, кой го контролира и какво се случва, когато то бъде ограничено или забравено. Библиотеки, архиви, стари ръкописи и забранени текстове са не просто фон, а двигател на сюжета. За читатели, които ценят историята, науката и смисъла зад фактите, това придава на разказа дълбочина и автентичност. Историческите пластове са вплетени така, че не звучат като украса. Средновековни университети, алхимия, религиозни конфликти и исторически личности се появяват органично и създават усещане, че светът на книгата е продължение на нашия, а не напълно измислена реалност. Именно в това личи образованието на Харкнес като историк – тя не използва историята като декор, а като структура. Единственото, което малко ми развали усещането е продължаването на историята – т.е. продължаването на поредицата. Това ми е основният проблем с поредиците – обикновено до третата книга всичко е чудесно, но после сякаш историите започват да се разводняват и интересът ми отслабва. Разбира се, това може би си е мой проблем и не казвам, че всеки читател би се почувствал така.
Built From Broken: A Science-Based Guide to Healing Painful Joints, Preventing Injuries, and Rebuilding Your Body, Scott Hogan
Тази година прочетох много книги свързани със здравословен начин на живот, но много малко от тях ми харесаха – не покриваха нито едно от двете ми изисквания към този тип книги:
1.Да науча нещо ново.
2.Да повторя нещо, което знам, но написано по различен или увлекателен начин.
Книгата на Скот Хоган е от тези, които ми харесаха, защото изцяло покри второто ми изискване. Припокрива се с моята философия, че това как се чувства тялото ни в момента е резултат от това как се е адаптирало към изискванията, които сме имали към него. В този смисъл ограниченията не са „повреда“, а следствие от адаптация към травми, обездвижване, едностранно натоварване, страх от движение.
Подборът на заглавие предава основното послание на книгата, а именно как да се върнем към движението и да надградим физическите си способности, когато тялото ни вече е понесло негативите от начина ни на живот. Помага ни да си върнем доверието в тялото, научавайки се да гледаме на болката като на послание, а не на враг. Сигнал, който ни показва, че натоварването не е добре дозирано или моделите ни на движение не са оптимални. Показва ни, че целта на тренировките е да изградим по-висока толерантност към натоварване. Това може да има различно значение за всеки човек, в зависимост от контекста на собствения му живот. В книгата многократно ще срещнете тезата, че „опасно срещу безопасно“ е твърде опростена рамка и всичко зависи от контекста. По-правилно е да гледаме на натоварването като поносимо за моментното ни състояние и подходящо дозирано. Защото това, което за даден човек е непоносимо физическо усилие, за друг може да е ежедневие. Книгата е подходяща за хора, които са минали през травми и все още имат болки, но и нестихващо желание да разберат тялото си и да се възстановят. Подходяща е и за треньори и терапевти, които биха искали успешно да помагат на хората да възстановят доверието в тялото си; да се научат да работят с болка и ограничения без да изключват натоварването, а да го дозират правилно и да го използват като инструмент.
„Моите приятели“, Фредрик Бакман
Има автори, чието изкуство трябва да се разглежда изцяло. Да прочетеш само една тяхна книга, означава да пропуснеш безброй смислени часове пиршество за душата. Бях влязла в книжна дупка – купувах и четях книги, които не ми бяха интересни. А за мен четенето е важно. Чувствам се ограбена, когато една книга не ми даде нищо – нито емоция, нито мисъл, нито усещането, че съм прекарала добре времето си. И точно в такъв момент попаднах на „Моите приятели“ на Фредрик Бакман. Преди години четох „Човек на име Уве“ и после все отлагах останалите книги. Но очевидно сега съм имала нужда от думите на Бакман. „Моите приятели“ е роман за приятелството и творчеството – за онези вътрешни бури, които не можем да поберем в себе си и затова ги превръщаме в изкуство. Книгата е лесна за четене, но тежи красиво на сърцето. На няколко пъти се хващах как спирам, препрочитам изречение и си мисля: „Искам да запомня това.“ Най-силното за мен беше начинът, по който Бакман говори за изкуството: „Изкуството е това, което не може да се побере в човека. Това, което прелива навън.“ Това е точно онова чувство, което винаги съм имала, но не съм знаела как да го изразя словесно. Ако сте в период, в който не попадате на книги, които не ви харесват, тази книга ще задоволи глада ви за смисъл. Някои любими цитати от нея:
„Ако си на пет, когато родителят ти те изостави, то изоставянето не се случва в конкретен ден, случва се всеки ден.“
„Възрастните често си мислят, че увереността е нещо, на което детето се научава, но малките деца по природа винаги са непобедими. Неувереността е това, което се научава… защото светът от хиляди години се упражнява как да мачка девата, които са различни.“
„Изкуството е тази част от нас, която оставяме в другите.“
„Изкуството е голота, човек трябва да има свободата да реши кога да го покаже и на кого.“
„Можеш да станеш какъвто поискаш, само не ставай критик! Да се критикува е лесно, всеки страхливец може да го прави. Но изкуството не се нуждае от критици, и без това си има достатъчно врагове. Изкуството се нуждае от приятели.“
„Изкуството е кратко прекъсване на човешкото отчаяние.“
„Най-много мразя не това, че хората умират, а това, че са мъртви. Че аз съм жив без тях.“
„Странно е какви неща помни тялото, дълго след като мозъкът ги е забравил.“
„Спомените са безмилостни, мозъците ни съхраняват само по няколко мига от най-хубавите ни дни, но си спомняме всяка секунда от най-лошите.“
„Разочарованието е могъщо нещо. Ако се използва правилно, може да бъде по-силно от страха и по-ужасно от физическата болка.“
„Бьорнстад“, „Ние срещи всички“ и „Победителите“, Фредрик Бакман
След тази книга бях пристрастена и трябваше да прочета всичко на Бакман. Продължих с трилогията: „Бьорнстад“, „Ние срещи всички“ и „Победителите“. Имайки предвид, че движението е моето изкуство и спортът винаги е заемал централна част в живота ми, „Бьорнстад“ беше като проблясък от миналото. Миг, в който изпитвах благодарност, че професионалният спорт е бил част от живота ми, но в същото време и пареща душата тъга, заради начина, по който приключи всичко. Бях очарована от начина, по който Бакман описва емоциите и вътрешните преживявания на хокеистите. Често си мисля, че спортистите често остават неразбрани. В обществото ни битува мнение, че сме празноглави и повърхностни. Чувала съм изрази като: „не ти трябва много акъл да гониш топката по игрището“ или „самовглъбени сте в тялото си“. Но това са думи на хора, които се плъзгат по повърхността. Спортът е изкуство и като всяко друго изисква от теб да отдадеш целия си живот. Да жертваш комфорт, който за другите е ежедневие. Да преодоляваш нуждите на тялото си и да побеждаваш физическата си обвивка… със силата на характера си – само, за да усъвършенстваш изкуството на движението. Но това не е книга само за спорта. Това е изповед на душата, която познава бездната, в която пропадаш, когато надживееш детето си; страхът, който се превръща в твоя сянка, когато някой си позволи да наруши личните ти граници и да посегне на тялото ти; самотата, която се загнездва в живота ти, когато въпреки близостта на телата, душите се отдалечават с всеки изминал ден. И за да не се отплесвам, ще ви споделя някои от любимите си цитати:
„Всичко, което изградиш може да бъде разрушено от другите. Въпреки това гради. Защото накрая всичко е между теб и Бог, никога не е било между теб и другите.“
„…хокеят е лесен за разбиране. Никога не може да стане част от живота ти. Просто трябва да бъде целият ти живот.“
„Защо се вълнува от спорт? Защото без него животът му ще замлъкне.“
„Човек не може да погледне надгробен камък в очите и да помоли за прошка.“
„Толкова талант и пот, а накрая останаха само сълзи и горчивина за мъжа, чието сърце искаше много повече, отколкото тялото му можеше да понесе.“
Когато прочетох този цитат и сега докато го пиша, невидима ръка разкъсва сърцето ми. Това изречение побира всичките ми емоции свързани с баскетболната ми кариера и контузиите, които й поставиха край. Само човек минал през това, познава болката сърцето ти да иска повече, отколкото тялото ти може да понесе.
„Отстъпвам назад само когато се засилвам.“
„Културата се оформя както от това, което поощряваме, така и от онова, което позволяваме.“
„Дали все още съм женен, защото съм влюбен, или просто защото не бих могъл отново да оставя някого да ме опознае толкова добре?“
„От хората, на които е дадено много, се очаква много.“
„Всички възрастни от време на време се замислят за живота, който са могли да живеят някъде другаде. Това колко често ти минават такива мисли може би определя колко щастлив можеш да бъдеш.“
„Самотата е невидима болест““
„Казват, че е полудяла, защото хората така наричат самотата, когато не са се сблъскали с нея.“
„Сутрините се буди с усещането, че някой му е откраднал по-добрия живот. Изпитва фантомна болка заради разликата между реалността и изгубеното си потенциално бъдеще.“
„Трудно е да вярваш във висша сила, когато пръстите ти докосват годината, изписана върху надгробна плоча.“
„Когато расте толкова близо до смъртта, човек знае, че тя представлява много различни неща за много различни хора, но за един родител смъртта е преди всичко тишина.“
„Понякога човек трябва да живее за нещо, за да може да преживее всичко останало.“
„Какво чувства едно дете, когато играе хокей… Бил ли си влюбен? Ето това е чувството!“
„…природата умееше да общува с него така, както никой човек не успяваше. Ако някой те научи да ходиш в гората като малък, това е като да се сдобиеш с втори майчин език.“
„Смъртта има това свойство, тя е като телефонен разговор, винаги осъзнаваме какво е трябвало да кажем веднага след като затворим.“
„Някои неща изискват всичко от нас. Да избереш този спорт, е като да избереш класически инструмент. Твърде трудно е, за да е просто хоби. Не може ей така да се събудиш като цигулар или пианист от световна класа, като хокеист също, нужен е цял живот вманиаченост. Тези неща поглъщат личността ти без остатък.“
“Баба праща поздрави и се извинява“, Фредрик Бакман
Преди време прочетох книгата на Мич Албом – „Още един ден“. Записала съм си един цитат, който гласи:
„Мамо… отдавна не бях изричал тази дума. Когато смъртта отнеме майка ти, тя завинаги заличава и думичката.“
Тогава си помислих, че има думи, които побират в себе си толкова много емоции. За мен същата дума е „бабо“. Четири букви, които означават много неща – грижа, спокойствие, сигурност, обич, безкрайност, топлина, вкусна храна, приятел и какво ли още не. Често си купувам книги само заради заглавието – така направих и с книгата за бабата, както аз я наричам. Докато я четях, изпитвах много носталгия. Пренасях се в блока на баба ми и времето, когато тя беше там и аз имах повод да ѝ гостувам. Един от любимите ми цитати е:
„Като че ли баба липсва на целия блок. Не на хората, които живеят в него, ами на самата сграда. Стените пукат и стенат.“
Пишейки това, усещам как дишането ми се затруднява, защото и аз се чувствам така – знам, че едва ли някой във входа се сеща за баба, но когато се качвам по стълбите на сградата, усещам липсата.
Това е книга за безграничната обич, която съществува между баба и внучка. Такава, която дори смъртта не може да разруши. Книгата ми навяваше мисли, че как дори, когато любимите ни хора ги няма, всичко продължава да ни напомня за тях. Понякога изпадаме в ситуации и им се ядосваме, че вече не са с нас, защото приживе са ни били опора. Елса (внучката в книгата) често си припомня поучителните приказки на баба си. Използва ги като източник на мъдрост и пътеводна светлина, когато се чувства отчаяна и в безизходица. Нима не правим всички така? На пръв поглед „случайните думи“ на хора, които вече не са сред нас, продължават да отекват в мислите ни, да бъдат упование, когато ни се струва, че пропадаме в бездната на живота. Понякога си мислим, че не оставяме нищо значимо след себе си. Не си даваме сметка, че именно дребните жестове, милите думи и присъствието ни са това, което е значимо. Това, което ще остане да живее след нас и ще бъде котва за любимите ни хора в бурните води на живота… дълго след като сме си отишли. Такива емоции остави у мен тази книга. А сега и някои други любими цитати:
„Да имаш баба, е да имаш армия. Една баба е едновременно меч и щит, а това е специален вид любов… защото когато имаш баба, целият живот е ол инклузив.“
„Бавномислещите хора винаги обвиняват бързомислещите в проблем с концентрацията.“
„И мрази, че е толкова самотна, колкото може да бъде само някой, който е останал без баба.“
„С татко влюбването ли ви се изчерпа, че се разделихте?“
„Лицето на жената с черната пола прави всичко както трябва, за да заплаче, но като че в тялото ѝ вече не са останали сълзи.“
„Най-голямата сила на смъртта не е, че кара хората да умират, а това, че кара другите, които остават след тях, да поискат да умрат.“
„Човекът, който получава сърдечен удар на Бъдни вечер е само един. Но сърцата, които се пръскат, са две.“
„В местата, където живеят бабите ни, има нещо толкова специално, че дори да минат десет, двайсет или трийсет години, човек винаги си спомня как миришат.“
“Тревожни хора“, Фредрик Бакман
Това беше последната книга на Бакман, която прочетох. Отлагах я, защото анотацията не ме привлече особено. Не ми изглеждаше като нещо, което искам да чета, но книгата не ме разочарова. Историята се разплита на парчета, през гледните точки и житейските съдби на различни хора. Постепенно хаосът се подрежда и на пръв поглед дребните детайли придобиват смисъл. На пръв поглед сюжетът изглежда като абсурдна история за заложници и некадърен обир. Но под повърхността е дълбоко човешки роман за самотата, страха и нуждата да бъдеш видян. Основното послание на книгата е, че всички сме тревожни хора – просто по различни причини. И тревожността не е диагноза, а човешко състояние. Книгата показва, че всички имаме неизказани загуби, чувство на вина, страх от провал и нужда от прошка. Както във всички книги на Бакман и тук присъства много хумор… не, за да разсмее, а за да омекоти болката, докато се срещаме с нея отблизо. Книгата е за това как хората се провалят, когато най-много се стараят; как една грешка не определя целия ни живот и как съпричастността може да влияе и подтиква към промяна, повече от всяко „правилно решение“. Някои от любимите ми цитати:
“…и ти си имал дни, когато те боли на места, които не се виждат на рентгенови снимки, без да можеш да го обясниш дори на хората, които те обичат.“
„Защо ти и себеподобните ти вечно смятате, че успешните хора трябва да бъдат наказвани за успеха си?“
„Хората могат да се разбират, без да са съгласни един с друг.“„За хората, които никога не правят каквото и да е, няма нищо по-лесно от това да критикуват тези, които всъщност се опитват да помогнат по някакъв начин.“
„Самотата е като глада, не осъзнаваш колко си гладен, докато не започнеш да се храниш.“
„Хуморът е последната защитна линия на душата.“
„Понякога можеш да опознаеш някого само по книгите, които чете.“
„Либерата“ и „Записки по небесната механика“ на Доменико Дара
Миналата година бях запленена от една книга – „Малинверно“ на Доменико Дара. Отдавна не бях попадала на роман, който да сграбчи меланхолията ми и да ме повлече с нея. Превърнах се в един от почитателите на Доменико Дара – до такава степен, че когато излезе нова книга, дори не чета за какво е – директно я поръчвам. Аз съм от хората, които рядко помнят сюжетите. По-скоро помня усещането, което прочетеното е оставило у мен. И знам, че с този автор никога няма да сбъркам. Така в началото на годината прочетох „Записки по небесната механика“, а в началото на декември излезе на български и последната му книга „Либерата“, която затвърди усещането ми, че Доменико Дара не пише просто истории, а създава пространство, в което можеш да бъдеш едновременно крехък и в безопасност.
„Записки по небесната механика“ е книга за начина, по който животът се движи, дори когато на нас ни се струва, че стои на едно място. Показва ни, че както планетите се движат по закони, които не виждаме, така и хората са водени от невидими сили – памет, любов, загуба, вина, надежда. Главният герой и разказвач е човек, който наблюдава света внимателно и се опитва да разбере как малките неща оформят целия ни живот. Както другите книги на Доменико Дара, сюжетът се сглобява постепенно… като съзвездие. Четейки страница по страница, не можеш да видиш по-голямата картина, но когато затвориш книгата и се отдръпнеш, всичко се разкрива. Доменико Дара ни напомня, че миналото не е нещо приключило. То продължава да се развива и да влияе на настоящето. Спомените ни тежат – дърпат ни, отклоняват ни, задържат ни на едно място. Самотата е представена не като болезнено състояние, а като пространство за мислене. Героят не бяга от нея, а я използва. „Небесната механика“ предполага движение, ред, закони. Но книгата ни показва, че човешката „механика“ е крехка и допуска отклонения… но дори и те имат своето място. Нищо не е напълно случайно, но и нищо не е напълно предопределено. Някои от любимите ми цитати:
„Смъртта диша до нас и я докосваме всеки ден… тя е на ръба на стъпалото, в гънките на възглавницата, в недобре сдъвкания залък, върху острието на ножа, в стръмните спускания, в коварните завои, в колата, която ни изпреварва. Защото не смъртта е необяснима, а животът, и понякога е неразбираемо как така успяваме да преминем през нашата всекидневна мрежа, състояща се от множество дупки, без да пропаднем, как така успяваме да стъпим върху тънката нишка, която разделя празнините.“
„…всяко нещастие е предсказано от някое незначително събитие, което никой не е бил в състояние да разбере и изтълкува правилно.“
„Когато отстраним временно една болка, не може да се каже, че тя вече не съществува и не ни причинява мъка, даже става още по-натрапваща се в опита ни да я замаскираме, също като кръпка на изтъркания лакът на сако, която скрива скъсаното място, но отбелязва ясно слабостта на плата.“
„Може би съществува и принцип на човешката еквивалентност, който действа по този начин и определя, че на всяко човешко щастие съответства едно нещастие, което има същата тежест на кантара на света.“
„Лошите мисли се загнездват в главите на хората също както мазнината, щом попадне върху камък, петното се слива с повърхността и не съществува вече никакъв начин да се премахне.“
„Сметките със собствената съвест се правят насаме.“
„…като че ли тяхната съдба беше да заплатят прелестта на съществуването си с преждевременното си изгасване.“
„Понякога не думите са тези, които измерват разбирателството между хората, а мълчанието.“
„Либерата“, Доменико Дара
Както ви казах, когато видя книга на Доменико Дара, не чета нищо за нея – просто я поръчвам. Когато я държах в ръцете си, четях заглавието и разсъждавах. Дори и да не знаете италиански, всеки би се досетил, че „Либерата“ е свързано със свобода. Аз съм учила италиански 5 години и не ми е останало много от него, защото изобщо не го използвам. Но знам, че „Либерата“ е минало страдателно причастие, в женски род, от глагола liberare – „освобождавам“ и означава „тази, която е била освободена“. По този начин още от заглавието се разбира, че чрез името на главната героиня, Доменико Дара намеква, че свободата не ѝ принадлежи напълно. Двете имена на героинята са Либерата Макри. Фамилията от гръцки означава „далечен“. Така се ражда противоречието между „освободената“, която е далече от себе си. Още в началото ми направи впечатление, как много от главите завършват с преименуване на героинята и думите:
„Обречена. Това щеше да е много подходящо име за нея. Обречена Макри.“
Това се повтаря многократно, като се променя думата за първото ѝ име: „Отвикнала“, „Вкаменена“, „Меланхолична“, „Забрава“, „Непредпазливост“. Мисля, че това има много дълбок замисъл.
Четейки книгата, през цялото време имах усещането, че наблюдавам токсична връзка. Либерата се влюбва в Лувио, който на пръв поглед е перфектен. Винаги знае какво да каже, умее да се нагоди към нуждите на другия, обещава дълбочина, смисъл и бъдеще. Това е книга за илюзиите, в които живеем и клопката, в която попадаме, когато се опитваме да натъпчем действителността в представите си как трябва да изглежда една любов. Докато четях си мислех, че много хора се заблуждават, че „перфектната любов“ е, когато човекът отсреща изглежда като излязъл от приказките, а в случая – от фото романите. Но това обикновено е само проекция на собствените ни нужди и очаквания. Никой не е толкова съвършен и ако някой винаги ни казва това, което искаме да чуем, много е вероятно да не е истински.
В такива взаимоотношения винаги има знаци, които ни показват, че нещо не е наред. Същото се случва и с Либерата, но нейните съмнения винаги биват омаловажени от Лувио. Това поведение те учи да се съмняваш в усещанията и преценката си. Започваш да си мислиш, че нещо в теб не е наред. В този смисъл книгата ни показва, че не всяка нежност е грижа, не всяко разбиране е истинско и не всяка близост е стабилна. Понякога най-опасните връзки са онези, в които всичко изглежда правилно. Много е лесно да си съгласен, когато някой ти е безразличен.
И точно тук смятам, че идва мястото на начина, по който Доменико Дара завършва повечето глави, променяйки името на Либерата. Името ѝ обещава свобода, но преживяванията ѝ я отричат. В тази връзка Либерата не е една – тя се променя според това как я вижда любимият ѝ, как се отнася с нея, как е преживяла случилото се. Тя се отдалечава от себе си и загубва стабилното си Аз. Това се случва в такава токсична динамика – човек започва да се назовава през преживяването си и идентичността ти започва да се фрагментира. Затова тя вече не е просто Либерата. Тя е „Изоставената“, „Меланхоличната“, „Неразбраната“, „Забравената“. Точно като във връзка, в която първо си обичаната, после прекалено чувствителната, после тази, която все не е разбрала. Това е форма на обезличаване. Но в романа, никой не отнема името ѝ директно. Тя сама започва да се преименува, защото всяка следваща случка е ново микроразрушаване. Всяка случка оставя белег и накрая не остава „Либерата“, а списък от състояния. За финал книгата ни показва, че свободата трябва да се заслужи и идва едва след като илюзията ти се срине. Събитие, което те помита и причинява нова болка. Но понякога единственият начин да продължиш, е първо да се разпаднеш на парченца, а после да се изградиш наново.
В книгата специален акцент е поставен върху насекомите. Звучи странно, но без да разкривам подробности от сюжета, те не са просто декоративен детайл, а смислов контрапункт на човешкия свят. Хората търсят обяснения, смисъл и сигурност, а насекомите просто съществуват – без нуждата да бъдат разбрани. Те следват ясни биологични закони, които не се интересуват от нашите чувства, и точно в това е тяхната сила. За Либерата наблюдението на насекомите е начин да въведе ред там, където животът ѝ се разпада. В биологията няма двусмислие. Има цикли, повторения и предсказуемост. Когато човешките отношения са нестабилни, тази предсказуемост действа почти утешително, макар и хладно. Насекомите напомнят, че светът продължава да функционира, независимо от личните ни кризи, и че не всичко има скрит смисъл, който чака да бъде разкрит. Някои от любимите ми цитати:
„Обзе я странно усещане за разстоянието между хората. Пропастта между отчаянието, което беше изживяла, и безразличието на онези, които бяха част от живота ѝ, ѝ показа, че въпреки близостта на телата, хората са като планетите, всяка съществува сама за себе си, и са обречени да не се срещнат никога.“
„Като деца казваме „боли ме“, когато ни се разклати зъб. От този момент нататък ще повтаряме този израз хиляди пъти – заради порязване на пръста, заради счупен крак, заради изоставяне от любимия човек, заради починала леля… но това не е и никога няма да бъде същата болка. Би трябвало думите да се преоформят, да се нагодят към света и житейския опит. Либерата чувстваше в себе си болка, която, за да бъде обяснена, имаше нужда от други думи – безкрайна, замъгляваща, убийствена.“
„Няма ли да е ужасно да видиш бъдещето и да не намериш там онова, което очакваш? Няма да ти остане дори и надежда.“
„И колко е хубави да се събуждаш всеки път без присъдата да продължаваш да бъдеш личността, в която си се превърнал, живеейки.“
„Когато човек желае твърде силно дадено нещо, поне веднъж правилата на света биха могли да се преобърнат.“
„…може би сценаристите досега бяха допускали някои малки грешки, а понякога се случва и режисьорите да сбъркат при разпределението на ролите, предлагайки ни такава, която не ни подхожда, живот, за който не сме създадени, но въпреки това ние трябва да участваме и да бъдем колкото е възможно по-достоверни.“
„Имаше определени хора, за които имаше впечатлението, че се намираха близо до нея само за да я упътят, да ѝ дадат посока; появяваха се и изчезваха за съвсем кратко време.“
„…чета книги като тази, защото предлагат думи и образи за неща, за които си мислим само бегло, слагат ред в нашите усещания, а най-вече ни подсказват, че не сме сами на света.“
„…когато се влюбим в някого, живеем в един странен закон, според който приписваме на този човек нашите качества, нашите мисли, нашите най-съкровени чувства по същия начин, по който проектираме нашата противоположна чувствителност върху хората, които усещаме като далечни.“
„Да, това е магията на някои книги. Като че ли авторът ги е написал, мислейки за нас, все едно че ни познава и се опитва да разговаря с нас.“
„Клетниците“, Виктор Юго
Вече няколко години ви говоря за Андре Мороа. Преди време прочетох биографиите, които е написал за някои от най-известните френски писатели. Миналата година прочетох цялото творчество на Балзак, а тази книга прочетох голяма част от книгите на Юго – „Последният ден на един осъден на смърт“; „Парижката Света Богородица“, „Клетниците“, „Морски Труженици“, „Човекът, който се смее“, както и един том с поезия.
Много харесвам стила на Юго и „книжната дупка“, в която бях изпаднала, беше заради него. След неговите книги нищо не грабваше вниманието ми. Жадувах за поетичната му щедрост в описанията, философските отклонения и образи, които на моменти забавят действието, но задълбочават смисъла. За умелия начин, по който наслагва по три епитета, за да предаде емоцията в нейната пълнота. Той не пише „тъжно“, а „тихо, тежко, безнадеждно“. Вместо да назове чувство, той го разгръща, докато то стане плътно и осезаемо. Така не просто разбираш какво се случва – усещаш го. Този начин на писане забавя четенето точно там, където авторът би искал да се задържим и да чувстваме. Дава усещането за поетичност дори и в проза. Не описва емоцията, а я насища. Всички книги ми харесаха, но любима ми е „Клетниците“. Това не е роман, който се чете заради сюжета, а заради въпросите, които оставя. Виктор Юго използва мащаба на историята, за да говори за нещо дълбоко лично – какво се случва с човека, когато обществото отказва да му даде втори шанс. В центъра стои не толкова престъплението, колкото последиците от него, не толкова законът, колкото начинът, по който той се прилага без милост.
Жан Валжан е образът на човек, белязан от една грешка, която обществото не му позволява да надрасне. Срещу него стои Жавер. Не като злодей, а като въплъщение на система, в която редът е по-важен от състраданието. Техният сблъсък превръща романа в морален конфликт между буквата на закона и човешката справедливост.
Юго не пести страдание – нито на героите си, нито на читателя. Той използва историята, за да говори за вечни обществени болки. Сблъсъкът между закона и милосърдието, наказанието и изкуплението. Може ли човек да се промени и кой има правото да му повярва. „Клетниците“ показва свят, в който системите мачкат слабите, а добротата се оказва най-радикалната форма на съпротива. Въпреки мрака, който те обзема, докато четеш книгата, от написаното се усеща, че състраданието има преобразяваща сила. Не защото променя света мигновено, а защото променя човека. „Клетниците“ е роман за достойнството, вината и правото да бъдеш повече от най-лошата си постъпка. Имам толкова много любими цитати, но имайки предвид обема на произведението, ще споделя само няколко:
„Невзрачните натури, които лесно се превръщат в чудовища, ако в тях случайно се разгори някоя пъклена страст.“
„Най-зорко дебнат постъпките ви ония хора, които всъщност имат най-малко основание да се интересуват от тях. И всичко това ей така, заради самата клюка, без да получат друга награда за любопитството си освен неговото удовлетворяване.“
„Това, което ни липсва, ни привлича. Никой повече от слепеца не жадува за светлина… инстинктивно се възхищаваше на своя антипод.“
„Няма нищо по-опасно от прекъсването на работата. Човек губи навик. Навик, който лесно се изоставя, но мъчно се възстановява.“
„Подозренията са един вид бръчки. Ранната младост не ги познава.“
„Грешки този, който се отчайва. Прогресът неизбежно се събужда и с право бихме могли да кажем, че той, дори заспал, е вървял, защото през това време е израснал.“
„Само един час след бурята почти не личи, че хубавият ясен ден е плакал.“
„Душата изпада в отчаяние само след като изчерпи всичките си илюзии.“
„Да се спасиш посредством това, което те е погубило, е висше постижение на силните личности.“
Ако сте пропуснали книжните ми препоръки от минали години, вижте ги тук:
10 книги, които си заслужава да прочетете през 2025 година
10 книги, които си заслужава да прочетете през 2024 година
10 книги, които си заслужава да прочетете през 2023 година
12 от най-интересните книги, които прочетох през 2021г.
12 от най-интересните книги, които прочетох през 2019г.
