Тренировки, писане, Витоша и четене – това са любимите ми занимания. Целогодишно споделям с вас първите три, а сега дойде моментът от годината, в който да споделя някои от най-интересните книги, които прочетох през изминалата година. Последните 12 месеца бяха вълнуващи и наситени с много четене и писане, защото пиша дисертацията си, публикувах три научни статии, написах много статии в блога си и издадох първия си роман: „Детелина: Живот в бездната“. Но, както винаги отделих и достатъчно време за четене на книги, защото знаете моята формула – всяка сутрин чета 20 страници, всяка вечер 20 страници и винаги нося книга със себе си, за да чета, когато другите закъсняват и ги чакам.
Елегантността на таралежа, Мюриел Барбери
В книгата се разказва за 54 годишната портиерка – Рьоне и 12 годишната Палома. Рьоне е много интелигентна и обича да чете, но пред другите се преструва на глупава портиерка – телевизорът работи непрекъснато, има неприветлива външност и цялостното ѝ поведение дава вид на човек с плитък ум, който се плъзга по повърхността на живота. Сградата е населявана от богаташи, които имат презрително отношение. Изключение прави Палома, която не понася живота си и е решила да се самоубие, въпреки крехката си възраст – до момента, в който пътищата ѝ се преплитат с Рьоне, която връща смисъла в живота ѝ.
През цялото време се чудех защо толкова много харесвам книгата? Не съм сигурна, че имам кратък отговор. От една страна харесвам начина, по който е написана – не през призмата на страничен наблюдател, а като откровена изповед на двете героини. Всяка една от тях разказва за вътрешния си свят. Споделя съкровените си мисли и разбирания за живота. Обичам такива книги. Сякаш надникваш в ума на някого, който на улицата ще ти се стори много различен и далечен от теб. Но, когато се докоснеш до това, което е в съзнанието му, разбираш, че сте сродни души. Може би затова харесвам тази книга. Придава словесна форма на неща, които съм долавяла в света около себе си, но невинаги съм намирала начин да ги изразя. Няма да ви разказвам за сюжета. Ще ви споделя някои от любимите ми цитати.
„Нещо се изнася от мен – да не мога да го кажа по друг начин, имам странното усещане, че някаква вътрешна мебел отива да заеме мястото на друга. Никога ли не ви се е случвало? Чувствате вътрешни размествания, чиято същност не сте способен да опишете, но умствено и пространствено това прилича на пренасяне в друго жилище.“
„…това беше невидимата нишка, която стягаше душите ни и ни свързваше един с друг. Когато болестта влезе в нечий дом, тя не само овладява нечие тяло, но изтъкава между сърцата мрачен покров, който погребва надеждата.“
„Прочела съм толкова книги… и все пак като всички самоуки никога не съм сигурна в това, което съм разбрала. Понякога ми се струва, че с един поглед съм обхванала цялото знание, като че ли невидими нишки внезапно се появяват и свързват всичките ми разпилени четива – а после внезапно смисълът ми убягва, същественото се изплъзва и колкото и да чета едни и същи редове, не успявам да вникна в тях… Изглежда, че съчетанието между такъв вид умение и такъв вид слепота е запазена марка на самообразованието. Като лишава субекта от сигурните юзди, които дава всяко добро обучение, то все пак го дарява с известна свобода и способност за обобщение там, където общоприетият начин на говорене поставя прегради и забранява приключението.“
„Способността ни да се самоманипулираме, за да не се разклати фундаментът на нашите убеждения, е стъписващо явление.“
„А да те изпратят в старчески дом, безспорно е липса на уважение. Когато отиваш там, това означава: аз съм свършен(а), вече не съм нищо, всички, включително и аз, очакваме само едно нещо – смъртта, този печален край на отегчението.“
„Трябва да приемаме у другите това, което си позволяваме сами.“
„Може би това е да си жив: да улавяш мигове, които умират.“
„…няма да се излекувам, като наказвам онези, които не мога да изцеля.“
„Но изкуството… ако трябваше да живея, то щеше да бъде целият ми живот.“
„Липсата на предпочитания у мен беше като бездна.“
„…произнасяйки името ми, създаваше между нас неподозирана близост.“
„Богатите си мислят, че бедните – може би защото животът им е лишен от кислорода на парите и връзките – изпитват човешките чувства с по-малка сила и с по-голямо равнодушие.“
„Винаги е много смущаващо да откриеш, че нещо, което смяташ за белег на своята собствена неповторимост, е всъщност характеристика на цяла социална група.“
„…на мен изобщо не ми пука къде се намирам, стига да мога безпрепятствено да бродя в главата си.“
„…да виждаш величието на дребните неща. Къде е красотата? Дали в големите неща, които като всичко останало са обречени на смърт, или в малките, които, без да искат нищо умеят да вградят в мига камъче вечност?“
„…очакването е непоносимо. Непоносима е тази висяща празнота на все още нестаналото.“
„Привилегиите на съдбата си имат цена.“
„Как е ражда изкуството? От способността на ума да извайва областта на чувствата. Какво прави изкуството за нас? То оформя и придава видимост на емоциите ни и заедно с това им поставя печата на вечността, който носят всички творби, съумели чрез особена форма да въплътят всеобщността на човешките афекти.“
„Кой вярва, че може да направи мед, без да сподели съдбата на пчелите?“
Малинверно, Доменико Дара
Как избирате книгите, които четете? Аз много рядко чета чужди мнения. По-скоро се осланям на моментното си настроение и етапа, на който се намирам. Понякога само една дума в заглавието, която резонира с мислите ми, може да ме накара да си взема книга, без да знам абсолютно нищо за нея. Понякога разгръщам страниците и прочитам абзац, който кара нещо в мен да трепне – отново взимам книгата. Така се запознах и с Доменико Дара. И преди бях чувала за „Малинверно“, но не съм обръщала много внимание, защото през последните години наблягах повече на научната литература. Отидох в книжарницата и видях „Кратък дневник на съвпаденията“. Всичко, което е свързано с писане, винаги ми привлича вниманието и съответно взех книгата. Много ми хареса начина на писане и си казах: „Искам да прочета още книги от този автор.“, съответно потърсих и се оказа, че това е авторът на „Малинверно“. Там имаше едно послание от издателя на книгата:
„След „Сянката на вятъра“ на Сафон не бях попадала на роман, който да ми въздейства по същия силен и магически начин. Вече имам ново съкровище в библиотеката си, което няма да спра да препоръчвам на всеки, който е влюбен в книгите.“
Толкова ми беше достатъчно. Сафон ми е любим автор, а „Сянката на вятъра“ сред любимите книги и директно изпратих книгата в количката. Дори не четох за сюжета. А тя се оказа толкова близка до мен – темата за книгите и за смъртта. Нещо, което винаги е заемало голяма част от живота ми и ако сте прочели първия ми роман, може би разбирате защо.
„Тръгна си, плачейки и куцайки в душата си като всички онези, които току-що са се разделили с парченце от нея.“
„Обикновено ние подценяваме себе си. Струва ни се, че не сме в състояние да се справим с някои особено силни болки, но впоследствие, както показват фактите, от неизбродните меандри на нашия организъм изникват миниатюрни молекули на издръжливост, които се смесват с кръвните клетки, засилват тялото ни и ни помагат да оцелеем въпреки изкушението да се предадем, като че ли природата е наясно точно колко болки може да причини, познава издръжливостта на всеки един от нас и му изпраща съответното количество, което напълва душата, но не я потопява; ние не осъзнаваме колко сме издръжливи, но природата знае това много добре… помислих си, че може би от време на време и природата греши.“
„С всичко се свиква, дори и със смъртта. В началото всяко събитие ни се струва прекалено голямо, за да можем да го понесем, като отломка от скала, която ще потопи лодката, и в момента, в който го изживяваме, имаме чувството, че тежи върху всяка отделна клетка на тялото ни, че ще ни смачка окончателно, но рано или късно то се нарежда сред ежедневните дейности, самотата до бутилката с олио, отчаянието сред ризите в чекмеджето, тъгата сред книгите на рафта.“
„Сираците имат различно отношение към смъртта, което произтича от разбирането за последователността на поколенията, а то всъщност е истинското ѝ измерение, това е усещането за преди и след, усещането, че има човек пред нас, който с тялото и душата си сякаш се жертва в наше име и ни кара да мислим, че сме защитени от тази купчина плът, все едно сме се скрили зад щит.“
“…но ако има на света чувство, способно да облекчи и лекува болката от усещането за изоставеност, навярно това е именно чувството, изразено от Горио, навярно само безкрайната и безусловна любов на един баща може да се измери с любовта на един изгубен син.“
„… единственият начин, по който хората могат да смекчат лошата си съдба, е да не позволят тя да се стовари върху най-близките им.“
„…за това именно служи любовта: да се чувстваме необходими, да запълваме празнините…“
„Животът хвърли заровете и на нея се падна да си отида.“
„…библиотеката беше дошла по-късно между мястото, в което умираха книгите, и онова другото, в което умираха хората, и представляваше обратната страна на съдбата: тя съхраняваше и даваше живот и на едните, и на другите.“
„Тя седна на надгробната плоча, сякаш на бряг на пълноводна река, в която би могла да се хвърли…“
„Така е и при хората, трябва да ги наблюдаваш, докато забележиш момента, в който се проявява човешкото, признакът на слабост, на уязвимост…“
„…смъртта изравнява света, унищожава мечтите, уеднаквява амбициите, свежда хората до една и съща съдба, но много преди нея е болката, която обединява всички…“
„…този живот е преминал в интимността на нашите мисли, но е останал непознат за другите и за вселената. Защото ние не сме това, което сме изживели, а сме това, което сме мислили, което сме си представяли, на което сме се надявали, което сме желали или забравили.“
„…понякога книгите служат и за това – да продължат усещанията.“
„…дори не се опитваше да ме успокои, знаеше, че когато болката напира отвътре, трябва да я оставим да излезе.“
„…вървях, докато болката на тялото не се беше изравнила с тази на сърцето.“
„…хората, които престанат да дишат, се превръщат в истории.“
Кратък дневник на съвпаденията, Доменико Дара
„Живеем с убеждението, че владеем света и собствения си живот, но е достатъчно само едно рязко отклонение от обичайния ход на нещата, за да излезе наяве заблудата ни.“
“Да гледаш продължително, означава да внесеш в мислите си онова, което си съзерцавал и да си го спомняш от време на време, а спомняйки си го, ти го украсяваш и започваш да се привързваш, а привързвайки се – може и да се влюбиш.“
„Докато дядото умираше, внукът се раждаше, количеството живот оставаше все същото, само сменяше мястото си.“
„…понякога смисълът на нашия живот е тясно свързан с този на мъже и жени, за чието съществуване ние дори и не подозираме.“
„…нашите слабости са приемливи и поносими до момента, в който останалите не знаят за тях, защото в момента, в който всички разберат, стават непоносими дори за нас самите и животът ни, който е построил крехкото си равновесие върху тези нестабилни основи, изведнъж се срутва по най-жалкия начин.“
„…времето наистина е жестоко, защото човек повече никога не се усмихва така, както се е усмихвал на тази възраст, защото твърде кратко ни позволява да бъдем щастливи и слага този отрязък щастие нарочно на прага на живота, за да тъгуваме непрекъснато за него и да се затворим в себе си.“
„…чудесата, които всички очакваме, не са предизвестени от звук на тръби или удари по барабан, а се крият зад нормалните дейности на ежедневния живот…“
„…всички натрупани през годините мисли излизаха наяве като придошла река и той усещаше, че потъва.“
„Кой знае колко събития от този род стават в живота ни, колко случайни погледи, колко нежелани срещи, колко прочетени и чути думи, колко дребни неща ни се случват, чието истинско значение разбираме едва след години, както когато извисим глад в празното пространство на една пещера и ехото ни го върне по-късно.“
„…животът бе показал всички радости, но веднага след това си ги беше взел обратно, принуждавайки я да плаща с дълги години скръб и самота.“
„…нещата в живота се въртят както им дойде, но накрая пак се връщат на мястото си.“
„…в същия този момент е започнал един процес, заради който от този ден нашият живот няма да бъде вече същият. Що се отнася до Пепе, от момента, в който узнае за смъртта на Асунта, животът ще му тежи повече и от смъртта.“
„…защото понякога каквото и да е решение е за предпочитане пред несигурността.“
„Да гледаш продължително, означава да внесеш в мислите си онова, което си съзерцавал и да си го спомняш от време на време, а спомняйки си го, ти го украсяваш и започваш да се привързваш, а привързвайки се – може и да се влюбиш.“
„…няма чувство по-близко до смъртта от края на една любов.“
„…понякога съдбата има нужда от повече от един живот, за да просъществува.“
Където пеят раците, Дилия Оуенс
Отдавна не ми се беше случвало да прочета книга за по-малко от два дни – просто, защото не можех да я отложа. Исках да разбера какво ще се случи и имах нужда да не е откъсвам от света, в който Дилия Оуенс ни потапя чрез поетичния начин, по който описва на пръв поглед обикновени неща. Думите ѝ карат неодушевени неща да пулсират и да се съживяват във въображението ни. Няма да ви разказвам сюжета. Ще спомена, че той се разви доста неочаквано за мен и сякаш почти нищо през първата половина на книгата, не загатваше за това, което ще се случи. Хареса ми, че в този роман природата е герой сама по себе си. Обичам, когато авторите намират красиви думи, чрез които успяват да се доближат до усещането да бъдеш сред природата и наистина да усетиш колко жива и магична е тя. Храна за душата ми е, когато пишещият умело използва природата, за да опише емоциите на своите персонажи.
„Ако не друго, то поне луната разбираше от самота.“
„Ниските облаци се бяха разтворили и слънцето за кратко беше огряло нейния свят, а после облаците отново се затвориха, тъмни и застрашителни.“
В книгата са описани нюансите на самотата, която остава след смъртта; след надеждата, че си срещнал хората, които да ти припомнят какво е да си обичан, само за да отново да бъдеш поразен от чувството на изоставеност; от болката да не принадлежиш.
„…чувството да останеш сама беше толкова необятно, че направо отекваше в душата ѝ…“
„Каква цена можеше да плати човек, за да победи самотата си?“
„Лицата се променят в отговор на данъка който плащаме на живота, но очите ни остават отворени като прозорци към онова, което е било, и тя го виждаше в тях.“
Има и още нещо, което ме впечатли в книгата. Дилия Оуенс е зооложка и четейки книгата човек е очарован от задълбоченото познаване на природата и поведението на нейните диви обитатели. Много ми хареса колко ненатрапчиво, авторката е използвала тези познания, за да изгради сюжета около тях и отвеждайки ни в дълбините на човешката душа, ни позволява да надникнем и в загадките на света около нас. Много хора казват, че за тях тази книга е тежка за четене. За мен тя беше храна за душата ми и не усетих такава тежест.
Невероятен имунитет, Филип Детмер
Тази книга е още една от спонтанните ми покупки. Бях в книжарницата и привлече вниманието ми. По принцип обожавам да чета научна литература и колкото по-сложни са нещата, толкова по-интересно ми е. Не харесвам да чета книги, които прекалено много „смилат“ информацията. Казано по друг начин – обичам да е задълбочено и много подробно. Този тип книги се четат бавно, но смятам, че е хубаво да присъстват в списъка ни с литература. Предизвикват те и те карат да очакваш повече от себе си и познанията си. Както казва Ангелина Кънчева: „Науката не бива да се опростява прекалено много“.
Сама се изненадах от себе си, че си взех книгата „Невероятен имунитет“, защото беше очевидно, че няма да е точно от този тип книги, които описах. Даже очаквах да прочета част от нея и да си кажа: „Не е достатъчно информативна, няма да я дочитам.“ Но грешах. Много ми хареса как е написана. Представя ни необятния и сложен свят на имунната система по много достъпен и забавен начин. Метафорите, които Филип Детмер използва, за да обясни сложните процеси, които протичат в имунната система, хем поддържат любопитството и ти дават възможност да научиш нещо, хем ти дават запомнящи се примери, чрез които прочетеното да остави трайна следа в паметта. Смятам, че всеки човек трябва да прочете тази книга, за да разбере колко много работа върши имунната ни система, за да ни предпазва и да си отговори на въпроси като:
„Защо се появяват автоимунните заболявания?“
„Какво общо има ракът с имунната система?“
„Как стресът отслабва имунната система?“
„Как изграждаме имунитет и как имунната система запомня враговете завинаги?“
„Как да подсилим имунната система?“
В книгата много подробно и по развлекателен начин ще се запознаете с вродената и с адаптивната имунна система. Кои са клетките, които смело се сражават, за да запазят здравето и целостта на тъканите и какво трябва да се обърка в процеса, за да имунната ни система да започне да атакува собственото ни тяло. Много неща съм подчертавала, но извадени от контекста няма да имат смисъл, затова само няколко кратки цитата:
„Имунната система е инструмент за разграничаване на другите от себе си.“
„На една болест може да ѝ потрябват дни, за да ви убие, докато вашата имунна система може да го направи за минути.“
„Възпалението е универсалният отговор на имунната система на всякакъв вид нараняване, повреда или нападение.“
„…и ваксините и болестите правят едно и също нещо: създават паметни клетки, като предизвикват имунна реакция.“
Балзак
Преди няколко години прочетох книгата на Мейсън Къри – „Всекидневни ритуали: Как творят великите“ (писах за нея тук). Още тогава вниманието ми беше привлечено от Балзак. После прочетох книгите на Андре Мороа и най-впечатляваща за мен беше „Прометей или животът на Балзак“ (писах тук). Тази година реших, че искам да прочета всичко написано от Балзак и се сдобих с 10-те тома, които обединяват всичките му творби. Прочетох само първите пет, а останалите ще прочета през 2025-та. Не мога да ви препоръчам конкретен том. Просто много харесвам начина, по който пише и душата ми се чувства сита, когато я подхранвам с думи написани от Балзак. Изумително е колко красиво може да опише чувства, които всеки един от нас изпитва, но понякога ги ограничаваме само до една дума – тъжен, разочарован, ядосан, отчаян, обнадежден… Вместо това, Балзак пише:
„Подобно на престъпник, който обжалва смъртна присъда, тази отсрочка, макар и кратка, ѝ се струваше цял един живот.“
„Завист и суета… алчността на тези две чувства е такава, че човек, който ги изпитва, се смята за ограбен от милостинята, дадена на бедняк.“
„Хората са като книгите, понякога ги оценяват твърде късно.“
„Човек погълнат от някаква идея като угризение.“
„Заключват тъгата си грижливо, така че нищо не личи, но тя трябва да разяжда нещо и ето, нахвърля се върху живота ми.“
„…не познавам нищо по-страшно от старческа мисъл върху детско чело.“
„Красивите души не изтрайват дълго в този свят. И наистина, как могат големите чувства да съществуват в това дребнаво, ограничено, повърхностно общество.“
„Тези думи отекнаха в сърцето на бедната девойка и го притиснаха с цялата си тежест.“
„Самолюбието е като мошеник, който никога не прощава на жертвата си.“
„Ще отида да умра далеч от теб, както увяхва растението без слънце.“
„Без съмнение чувствата се подчиняват на общи закони, но у различните душевности се изразяват различно.“
„Както очите, привикнали към меки тонове, не понасят ярката светлина, така и някои умове не обичат резките контрасти.“
„Навикът да се затваряш в себе си развива чувствителност, позволяваща да забелязваш най-малките оттенъци в обръщенията на хората, така както сред пълната тишина долавяш и най-лекия шум.“
„Болестта бе достигнала до стадия, когато науката е безсилна.“
„Нещастието и тъгата… бързо хвърлят мост между две страдащи същества.“
„Едно от онези страдания, които приличат на червей в сърцевината на хубав плод.“
„Повечето от драмите са в представите, които си създаваме за нещата. Събитията, които ни изглеждат драматични, са само сюжети, превръщани от душата ни в трагедия или в комедия, според характера ни.“
„Малкото работа поражда у човека много самолюбие, а многото работа го прави безкрайно скромен.“
„Простият ум не може да вникне в неспирните терзания на човек с богата душевност.“
Good Energy: The Surprising Connection Between Glucose, Metabolism and Limitless Health, Dr. Casey Means
Преди повече от година слушах подкаст с д-р Кейси Мийнс и всичко, което казваше беше изключително интересно. Мисля, че епизодът беше основно за кръвната захар и инсулина. Тогава спомена, че пише книга. Разбира се, записах си и периодично проверявах дали книгата е издадена и още, когато беше на предпродажба я поръчах. Книгата е информативна, но написана на много достъпен език. Д-р Кейси Мийнс споделя философията си за „Добра енергия“ и „Лоша енергия“. Подробно обяснява какво се случва с клетките ни, когато не им осигуряваме хранителните вещества, които са им необходими. Описва метаболитните дисфункции, които са в основата на депресията, деменцията, инсулиновата резистентност, сърдечносъдовите заболявания и т.н.
Първата част от книгата ми напомни за “Brain Energy” на Christopher Palmer, MD, за която ви разказах миналата година. Д-р Кейси Мийнс също акцентира на митохондриите и как много от здравословните проблеми произлизат от тяхната дисфункция.
Любимата ми глава от книгата беше „Тялото има отговорите: Как да разчитаме кръвните си изследвания?“ В тази глава, авторката подчертава, че кръвните изследвания са моментна снимка, а тялото ни е изключително динамично. Въпреки това, кръвните изследвания са възможност да видим какво е състоянието на метаболизма ни и как функционират клетките. В тази глава са изброени основни биомаркери. Описани са процесите, в които участват, какви са референтните стойности, каква може да е вероятната причина за отклонения от нормата и какво сочат най-новите проучвания. Ето няколко откъса от книгата:
„Завишените нива на триглицеридите са предупреждение, че ядем прекалено много захар, рафинирани въглехидрати, консумираме алкохол и вероятно не извършваме достатъчно физическа активност.“
„Изследванията показват, че вероятността от сърдечносъдово заболяване (инфаркт или инсулт) е с 50% по-малко при хора, които имат нива на триглицеридите под 81 mg/ dL в сравнение с хора, които имат нива между 110 и 153 mg/dL. (Въпреки това лекарите казват и на двете групи хора, че са в допустимите граници.)“
На много места е подчертано именно това – че има допустими и оптимални граници и че трябва да се стремим към оптималните.
За нивата на глюкозата на гладно, д-р Кейси Мийнс пише:
„Нивата на глюкозата на гладно могат да изглеждат нормални за много дълъг период от време, докато инсулиновата резистентност незабелязано се развива. Инсулиновата резистентност може да бъде диагностицирана около десетилетие преди глюкозата на гладно да достигне нива, където диагнозата е диабет. Това означава, че пропускаме голяма възможност да вземем мерки навреме.“
В книгата е споделен откъс от д-р Марк Хаймън, който изброява 6 етапа на “diabesity” – диабет+ затлъстяване, т.е. инсулинова резистентност:
Етап 1: Първият етап на инсулиновата резистентност са завишените нива на инсулин 30мин., един час и два часа след консумацията на храна съдържаща въглехидрати. Кръвната захар може да има нормални нива в този времеви период.
Етап 2: Вторият етап са завишените нива на инсулин на гладно с напълно нормални нива на кръвната захар (на гладно) и след тест с натоварване/ обременяване с глюкоза.
Етап 3: Третият етап е повишаването на кръвната захар и на инсулина след натоварване с глюкоза 30мин. един час и два часа след приема.
Етап 4: Четвъртият етап е повишаването на кръвната захар а гладно над 90 или 100 md/dL и повишаването на инсулина на гладно.
Д-р Хайман казва: „Както виждате, до момента, в който нивата на кръвната захар са над 90 или 100 mg/dL, инсулиновата резистентност отдавна е прогресирала.“
В тази глава има още много информация, примери и „уроци“ от използването на CGM (продължителен глюкозен мониторинг), измерването на HRV (вариабилност на сърдечната честота и т.н.). Много неща мога да споделя от книгата, но ще ви оставя удоволствието да я прочетете сами. 😊 Ето още няколко цитата“
„Лошата енергия води до повреда в клетките, повреда в органите, разрушени тела и болката, която усещаме.“
„В мозъка лошата енергия може да се изразява като депресия, инсулт, деменция, мигрена или хронична болка, в зависимост от това къде се появяват тези нарушения в клетъчната функция.“
„Метаболитната дисфункция не се появява едновременно навсякъде и може да изглежда много различно при отделните индивиди, в зависимост от това при кой тип клетки е най-силно изразена.“
„Хроничното възпаление често е отговор на това, че клетките ни се чувстват застрашени, тъй като имат непрестанен дефицит на енергия.“
„Повечето от хроничните симптоми, с които се борим в днешно време, са просто различно проявление на едно и също бедствие, което се случва в други части от тялото: митохондриите са повредени от начина ни на живот; клетки, които нямат достатъчно енергия стават нефункционални, имунната система се опитва да помогне, но не може и опитвайки се, имунната система влошава нещата.“
„По-леките симптоми днес трябва да се считат за предвестници на по-сериозни заболявания, които ще последват, ако не променим начина си на живот.“
The Menopause Brain, Dr. Lisa Mosconi
Това е още една от книгите, която чаках с нетърпение. Една от трениращите в залата ми разказа за д-р Лиза Москони и започнах да я следвам в социалните мрежи. Поръчах си книгата още, когато я пусна на предпродажба и смятам, че всяка жена трябва да я прочете – дори и да не е близо до менопауза. В Книгата д-р Москони подробно обяснява, че менопаузата засяга мозъка на жените точно толкова, колкото и яйчниците.
В детайли описва, че симптоми като топлите вълни, чувството на тревожност, липсата на сън, белите петна в паметта и т.н., са неврологични симптоми, които са следствие от начина, по който менопаузата влияе на мозъка. Всъщност, по време на менопауза се променя енергията в мозъка (спада с около 30%), структурата му, както и невронните връзки. По-интересното е, че тези промени не се появяват след менопаузата – те започват преди нея – в т.нар. период на перименопаузата.
В книгата са разгледани отделните етапи от живота на жените и хормоналните промени, които ги съпровождат. Окуражително е, че в книгата, макар и да описва някои от негативните симптоми, през които една жена преминава от пременопаузата, през менопаузата до периода след това, д-р Москони многократно подчертава, че е погрешно схващането, че тялото ни ни предава или че ни кара да се чувстваме сякаш полудяваме или губим контрол.
Много е интересна главата от книгата, която е посветена на взаимовръзката между мозъка и яйчниците. Д-р Москони акцентира на факта, че здравето на яйчниците е свързано със здравето на мозъка и здравето на мозъка зависи от здравето на яйчниците. Описана е ролята на естрогена и по-конкретно на естрадиола за функцията на мозъка при жените. Оптимистичното е, че изследванията показват, че много от промените, които настъпват в мозъка по време на менопауза са само временни и че в някои мозъчни области се наблюдава повишаване на енергията след менопаузата – приблизително около 4 години след последния месечен цикъл. Описани са и промените в мозъка, които настъпват през пубертета, бременността и менопаузата, както и какви са причините затова.
Четейки тази книга, човек добива доста по-трезв поглед над това, което се случва в женското тяло и че природата знае какво прави. Вероятно сте попадали на информация за това как в пубертета, мозъкът ни започва да премахва някои невронни връзки, които не са му необходими, но това му помага да работи по-оптимално и да затвърди тези невронни връзки, които са ни необходими. Д-р Москони подчертава, че същото се случва и в менопаузата. В този период мозъкът получава възможност да премахне невронни връзки, които няма да са му нужни повече и да подсили други.
„Например, отървава се от връзките между мозъка и яйчниците, които са свързани с това как да се направи бебе.“
В книгата са описани и други невронни връзки, които отново са свързани с отглеждането на дете и как те биват премахнати от мозъка в този период, защото вече няма да служат. В книгата е предложена и теория защо еволюцията е създала менопаузата, но няма да издавам. Ще прочетете. 😊 Има глава, която е посветена на хормонална и нехормонална терапия, както и такава за промените в начина на живот, които можем да внесем, за да преминем през този период, без да се чувстваме, че тялото ни, ни предава.
An Immense World: How Animal Senses Reveal the Hidden Realms Around Us, Ed Young
Това беше една от книгите, която очаквах много да ми хареса. И не ме разочарова. Толкова е впечатляваща, че написах отделна статия за нея (тук). Смятам, че всеки човек трябва да я прочете, за да надникне в заобикалящия ни свят и да го види по коренно различен начин. Книгата е посветена на това как животинският свят възприема света – сетивата, които използват и различната степен, в която те са значими за тяхното съществуване. Четейки книгата, си помислих колко е вярно, че всички гледаме едно и също нещо и го възприемаме по различен начин. Дори и да не сте осъзнавали значимостта на тези думи, прочитайки книгата, наистина ще възприемете колко са съществени. Всяка една глава от книгата е посветена на различните сетива, с които отделните животински видове си служат – прочетете първо статията и ще разберете кои животни използват мустаците си, за да се ориентират; как е възможно да издържиш 18 минути без кислород и защо еволюцията би създала такива същества; как виждаш, когато зрението ти е ограничено и как е възможно да докосваш чрез звуци.
Burn: The Misunderstood Science of Metabolism, Herman Pontzer
Херман Понцер е еволюционен антрополог и в книгата доста увлекателно разказва за пребиваването си сред народа Хадзапи в Североизточна Танзания. Те са от племената, които не са обременени от цивилизацията и модерния начин на живот. Това дава възможност да се изучават различията между модерния човек и хората, които са част от народа Хадзапи. Херман Понцер и негови колеги изучават хранителните им навици, степента им на физическа активност, ежедневния им калориен разход и др. В книгата всичко е описано много подробно.
Херман Понцер споделя двете теории за енергията и хипотезата, че има праг на максималното количество калории, които можем да изразходим, а именно около 2,5 х BMR (базалната скорост на метаболизма). В книгата ще разберете как се е стигнало до тези изчисления и каква е причината точно това да е прагът на калориите, които можем да изразходим (според тази теория).
Засегнал е и въпросът с Майкъл Фелпс и мита, че яде по 12хил. ккал. на ден, което се оказва точно това – мит. Беше ми много интересно да прочета за физическата активност, която изминават хората от народа Хадзапи – жените ходят по поне 8км. на ден, а мъжете повече от 13км. Още по-интересното е, че това важи и за по-възрастните – тези над 60 и 70 годишна възраст. В книгата пише, че средния брой крачки, които правят са 16 000. Само се замислете какво разстояние изминава всеки един от нас в съвременния свят – пеша! Книгата си заслужава да бъде прочетена и съвсем скоро написах подробна статия за нея, така че първо я прочетете, а после поръчайте и книгата. 😊
Ако сте пропуснали списъците от предишните години, вижте ги тук:
10 книги, които си заслужава да прочетете през 2024 година
10 книги, които си заслужава да прочетете през 2023 година
12 от най-интересните книги, които прочетох през 2021г.
12 от най-интересните книги, които прочетох през 2019г.
