С тази статия ще поставя началото на една поредица, в която ще ви разкажа за дългото възстановяване от хипоталамична аменорея или сложното име на това, което много жени си причиняват с непълноценните диети и изтощителни тренировки. В книгата ми: “Кажи не на глада: Възстанови метаболизма си от диети” писах подробна за това какво представлява хипоталамичната аменорея и какви са симптомите. Няма да повтарям всичко тук. Само ще обобщя, че хипоталамичната аменорея е последната фаза, която характеризира деструктивното отношение към тялото ни. На този етап, много жени, които са в репродуктивна възраст, нямат месечен цикъл.
Много от тях, все още не са на етап, на който са осъзнали, че това е сериозен проблем и тревожен крясък на тялото, че нещо не е наред и че трябва да променим начина си на живот. Много жени, обсебени от идеята да изглеждат по определен начин и вярвайки, че единственият метод е лишението, игнорират този симптом и отлагат възстановяването. Други, започват да търсят варианти за възстановяване и често прибягват до приема на синтетични хормони, но в зависимост от това колко е влошено състоянието им, понякога и това не помага. Държа да подчертая, че не трябва да игнорирате лекарите и техните препоръки. В тези няколко статии, ще ви разкажа дългото, но успешно пътешествие на една от жените, с които работех . Отне ѝ две години, коренна промяна в начина на хранене и трениране, както и много работа върху психиката ѝ, за да се възстанови. Искрено вярвам, че всяка една болест е симптом и че всеки един симптом може да стане излишен, когато променим начина си на живот. Има ситуации, в които наистина трябва да се прибегне до лекарства, но те пак не биха работили толкова добре, ако не са съпътствани от промяна в начина на живот, който да ускори процеса.
Аз ще ви споделя моята страна на решението, а именно промяната в начина на живот, както и някои от етапите. Това по никакъв начин не отменя препоръките на лекаря ви. Това е промяната в начина на живот – хранене, възстановяване и движение, която би подпомогнала процеса. Ако имате каквито и да е здравословни проблеми, задължително трябва да потърсите специалист и да не разчитате на самолечение и съвети в интернет!
Първата ми среща с Анна
Запознах се с Анна (това не е истинското ѝ име, но тя е съгласна да споделя историята ѝ, защото със сигурност ще помогне на много жени), преди 4 години. Тогава, беше обсебена от идеята да бъде колкото се може по-слаба и следваше една от тези диети, където ограничаваш почти всичко и ядеш доста малко неща. В същото време, тренираше доста интензивно и почти ежедневно. Само като я видиш и можеше да разбереш, че има проблем. Изглеждаше доста слаба и лицето ѝ беше някак изпито. Имаше сенки под очите, които вероятно бяха резултат от хроничния недостиг на сън. Виждахме се няколко пъти и тя ми разказваше за себе си и това, през което преминава. Сподели ми, че преди е имало хубава, къдрава коса, а сега косата ѝ пада и ноктите ѝ се чупят. Натъжено ми разказваше, че винаги е била много енергична, а в последно време непрекъснато се чувства уморена и не разбира, защо се получава така – нали уж се хранеше здравословно. Или поне тя си мислеше така. Разказваше ми, че става доста рано и че дори, когато иска да спи до по-късно не се получава. Сякаш нещо винаги я буди по едно и също време и колкото и да се опитва не може да заспи. Не беше променила тренировките си, а краката не спираха да я болят. От известно време нямаше цикъл, но отлагаше да провери на какво се дължи. Огледах се в очите ѝ и виждах едно красиво създание, което беше достигнало на прага на силите си, за да преследва един идеал, който не я правеше повече, а само ѝ беше взел всичко, което е имала.
Разказа ми за пристъпите си на емоционално хранене. Един от тези, до болка познати моменти, когато няколко дена си се хранил „перфектно“ по твоите критерии (а обикновено доста непълноценно и недостатъчно) и после сякаш личността ти се раздвоява и някой друг те кара да изядеш огромни количества от храната, която най-малко искаш да присъства в менюто ти. Не разбираше защо това ѝ се случва и искаше да свърши. Искаше да бъде свободна от този омагьосан кръг, а не можеше да си помогне сама. Беше един от тези зимни дни, в които студът все още не пронизва, а по-скоро само гали тялото ти. Въпреки това, нейните ръце бяха ледени и пръстите ѝ побеляваха. Попитах я дали винаги става така и тя ми разказа, че от няколко години, крайниците ѝ винаги са много студени. Засмя се и ми каза, че това вероятно е нормално – нали повечето жени са така. Говорихме си дълго и тя не спираше да ми споделя детайли за начина, по който се чувства. Споделяше за моментите, в които няма желание за нищо и че толкова много иска да разбере какво се случва с живота ѝ и как така веднъж беше изгубила желание за него. С усмивка, зад която прозираше горчивина, разказваше как преди се е будила с ентусиазъм за новия ден, а сега с удоволствие би го пропуснала. Сякаш нямаше физическата сила да понесе изискванията на един ден. Мога да пиша дълго – за това как изглеждаше и какво се четеше зад думите и изражението ѝ. Но сега ще ви разкажа какво последва.
Две години, в които Анна изчезна
След това, минаха две години, в които не чух нищо за нея. Две години, в които всички парченца от пъзела на нещата, които бях правила, започваха да се подреждат и разбирах толкова много за поведението ни, желанията ни и това от какво са водени. Аз самата, доста дълго се опитвах да преодолея това, което си бях причинила с всички ограничаващи диети, на които се бях подлагала. Изследвайки себе си и опитвайки се да излекувам себе си, научих много и разбрах, че това, което Анна ми беше разказала, се дължеше на нездравословния ѝ начин на живот, който при нея се беше маскирал като здравословен. А беше много далеч от това.
Интересно е как, понякога хората се разминават на определен етап от живота си и са само като намек, че в бъдеще ще бъдат важни един за друг. Но може би, сега все още не са готови – да си помогнат и да са си полезни.
Дългият път на възстановяването
Минаха две години и получих едно съобщение, в което Анна ми припомняше за срещите ни. Каза ми, че тогава не е осъзнавала какво причинява на тялото си, но сега вече разбира. Сподели ми, че наистина иска да се възстанови, но че преди да опита нещо друго, е готова да даде всичко от себе си, за да промени начина си на живот. За нея, това започваше от промяна в убежденията. Тя трябваше да промени начина, по който възприемаше здравословния начин на живот и тялото си. Каза ми, че сама не може да си го наложи и че има нужда от човек, който е минал по подобен път и който разбира как се чувства тя. Искаше да знае, че ежеседмично, има някой, който ще я държи отговорна за това да не се отказва и да не се връща към старите си навици и ограничения. Така започна дългият път на нейното възстановяване.
Моята роля беше да ѝ помогна да подобри храненето си и да включи много от храните, които се ужасяваше да яде, за да не надебелее. Трябваше да ѝ структурирам тренировки, които да я карат да се чувства добре, от това, че се движи, но в същото време да не я изтощават, за да дадат време на тялото ѝ да се възстановява. И разбира се, когато тя се съмняваше, че има прогрес, аз трябваше да ѝ напомням какво се е подобрило и променило и да ѝ напомням, че не можеш да рушиш тялото си с години и да очакваш то да се възстанови за месец.
За мен, тялото е като цвете – когато се грижиш за него – то цъфти. Когато не го поливаш и не полагаш грижа за него, то започва да вехне и ако все пак решиш да му върнеш живота, определено ще трябва да се потрудиш и да имаш търпение. Защото животът се вдъхва отвътре навън. Тялото се възстановява отвътре навън и понякога, когато някои процеси в тялото започват да се балансират, това може да не бъде видяно, веднага. Но със сигурност тялото има сигнали, чрез които ни показва, дали всичко става по-добре или нищо не се променя.
Етап 1 във възстановяването на Анна
На този етап, Анна осъзнаваше, че начинът ѝ на живот беше довел до състоянието ѝ и че трябваше коренно да го промени, за да се възстанови. Най-голямата битка, на този етап, беше с ума и убежденията ѝ. Много е трудно, когато си вярвал в нещо, да му обърнеш гръб и да тръгнеш в другата посока. Много е трудно, когато трябва да тръгнеш обратно по пътя, по който си вървял и да се срещнеш очи в очи с всичко, което си отричал, а после да го поканиш в живота си, защото знаеш, че то е единственият ти шанс да се възстановиш. В живота на Анна, това бяха всички храни, които с години беше отказвала да яде. Всички храни, които вярваше, че ще я направят дебела. В нея се зараждаше конфликтът между това, което знаеше, че трябва да направи и това, което не искаше другите да виждат. Ужасяваше се от мисълта, че може да качи няколко килограма и че всички ще я питат, защо е надебеляла. Ужасяваше се от мисълта, че всеки път, когато яде нещо, което не е яла от години, другите ще я питат, защо си е променила мнението.
Трудно е да се срещнеш със своите отражения – хората около теб, които всъщност само вербализират това, което ти мислиш за себе си. Но това е един от тези моменти, в които нещо теб надделява. Нещо в теб знае, че през каквото и да се наложи да минеш, ти можеш да се справиш и ще е за добро. Едва ли, човек, който не е преминал през нещо подобно, може да разбере мислите и емоциите, които те връхлитат. Паниката и отчаянието и желанието да се скриеш от света, защото имаш чувството, че всички виждат това, което ти усещаш. Несигурност, която не ти позволява да заявиш себе си пред света.
Цялата тази битка с ума е нещо, което човек трябва да извърви сам. Разбира се, винаги помага да имаш хора, които да ти помагат и да ти кажат правилното нещо, когато имаш нужда от него. Имаш нужда от книги, в които да търсиш себе си и да се събираш насред страниците, в опит отново да бъдеш цял. Но в края на деня, само ти си този, който може да успокои собствения си ум и да му покаже, че предстои нещо по-добро и че няма нужда от паника. В края на деня, само ти знаеш какво усещаш и само ти можеш да се справиш с емоциите си. И по-важното е, че на този етап, Анна започна да разбира как храната, има ключова роля за това как се чувстваме за себе си и дори как мислим. Вече съм изписала толкова много за това как всяка една емоция и мисъл, първо се формира на биохимично ниво и как чрез това, което ядем и като цяло чрез начина си на живот препрограмираме биологията си.
Най-важното нещо, което можах да дам на Анна, на този етап, беше да ѝ покажа, че всичко, през което преминава, беше започнало с първата непълноценна диета, която беше започнала да следва. Всички тези пристъпи на емоционално хранене, последвани от ограничения, бяха следствие на диетите, които лишаваха тялото ѝ от пълноценна храна и хранителни вещества. Помогнах ѝ да си направи едно пътешествие през миналото, за да сама да се убеди, че това е така. Аз го виждах и го знаех, защото вече се връщах от там. Но тя имаше нужда да го осъзнае сама.
Увеличаване на храната и калориите
Когато тя беше уверена в думите ми, вече можех да ѝ помогна да промени начина си на хранене. Вече имах доверието ѝ и знаех, че дори умът ѝ да я саботира, че ще ѝ кажа да добави повече мазнини и въглехидрати и повече калории, нещо в нея ще я накара да ме послуша.
Така, значително увеличихме калориите ѝ и включихме повече животински мазнини и въглехидрати от ориз и картофи. Първата седмица мина изненадващо добре. Анна беше ентусиазирана и ми разказваше, че така ѝ е много по-вкусно и че се чувства сита. Каза ми, че това е първата седмица, от години, в която не е имала пристъп на емоционално хранене. Обичах да чета съобщенията ѝ. Разказваше ми как всяка сутрин закусва с някоя от палачинките в блога ми и че е хубаво да можеш да наречеш храната си – палачинка или кекс и да не изпитваш вина, че я ядеш. Този ентусиазъм ме успокояваше, защото знаех, че ще ни е нужен, за да успешно да минем на следващия етап.
Беше момент, в който трябваше да ѝ помогна да преодолее страха си не само от картофите и ориза, а като цяло от храната. Трябваше да ѝ покажа, че няма да дойде края на света, ако изяде един шоколадов бонбон или нещо друго, което тя смяташе за забранено. И не защото смятах, че човек непременно трябва да яде бонбони, а защото вярвам, че това трябва да е осъзнат избор, който не е подправен от страх. Исках да включим и повече храни и комбинации, защото трябваше да ѝ помогна да започне отначало. Да се върне там, където е била преди първата ограничаваща диета и после наново да изградим един пълноценен режим.
Най-трудният момент
Знаех какво ѝ предстои и знаех, че е един от най-трудните етапи. Знам как тялото реагира, когато с години не си му давал определени храни и ги включиш – точно като цветето, което не е поливано. Почвата е пресъхнала и когато сипеш вода, тя мигновено изчезва и сякаш може да погълне още много. Има нужда от много повече вода, докато пръстта се напои и отново стигне балансът, когато ще има нужда от умерено количество. Същото се случва и с тялото – първоначално е ненаситно и ако не гледаш осъзнато на тези моменти, можеш да се откажеш – точно, когато си на път да направиш най-голямата крачка напред. Разбира се, не оставих Анна в неведение и още преди да я окуража да направим промени ѝ разказах какво да очаква. Така знаех, че няма да го приеме като нещо ненормално. Защото обикновено това е основният проблем – много хора си мислят, че това се случва само на тях и не знаят, че това е естественият отговор на тялото. Чувстват се като провал, започват да се обвиняват, а в действителност макар привидно да изглежда като крачка назад, това е квантов скок напред.
Анна направи промените, които бяха нужни. Тялото ѝ реагира точно така – през първите две седмици ядеше малко повече, отколкото имаш нужда и понякога ядеше повече от точно определени храни. Сещате ли се кои са? Точно тези, от които се беше лишавала дълго време. Но тъй като знам колко е важна психиката в този момент и че ако ѝ поднесеш нещата по определен начин, ще ги понесе по-леко, още в началото казах на Анна, че искам да се стремим към повече калории, отколкото до сега. Просто знаех, че тялото ѝ ще ги иска и затова ѝ казах, че аз ги очаквам от нея. В действителност, тялото ѝ щеше да ги поиска. 🙂 Предупредих я, че през тези две седмици, може да очаква да качи около 2-3кг. И макар за всяка жена, 2-3кг. да са истински кошмар, те не са нищо, когато това означава, че ще са ти от помощ за възстановяването. Уверих я, че дори и в началото да качи малко килограми, те ще са ни от полза, защото ще успокоят тялото, че не е ограничено и че има достатъчно мазнини, за да включи функции, които беше изключило. Успокоих я, че когато човек си върне здравето, после може по здравословен и доста лесен начин да свали няколко килограма, които да не вкарват тялото в това състояние на стрес.
Тя вече ми имаше доверие, защото сигурно си мислеше, че съм пророк и винаги предсказвах това, което ще се случи през следващите седмици. В действителност, просто съм минала по подобен път и съм го виждала и с други хора, с които работя. Всички мислим, че сме различни и че това, което се случва на нас, не се случва на никой друг. Но в действителност, всички много си приличаме и преживяваме сходни неща. Само, ако по-често ги споделяхме, за да другите да черпят вдъхновение и надежда от тях.
В следващата статия ще ви споделя какво стана, когато минаха тези две седмици и кои бяха някои от сигналите на тялото, които следяхме, за да сме сигурни, че тялото ѝ се възстановява.
Анна и липсата на месечен цикъл: Част 2 – промяна в тренировките и храненето
Анна и непълноценните диети – Част 3: Негативните емоции като резултат от начина на хранене
Анна и емоционалното хранене – вие разпознахте ли се?
