Животът се случва на мен, благодарение на мен и чрез мен. Всъщност, животът е едно изкачване. Един танц. Правиш няколко крачки напред, после една назад и после продължаваш. И така докато можеш да си поемеш още един дъх, който да дава кислород на тялото ти.
Всеки един от нас вярва, че историята му е уникална и различна. В действителност, историята на всеки един от нас е толкова еднаква. История за това как опознаваш себе си и как пътешестваш из най-дълбоките кътчета на душата си. Завиваш зад ъгъла и се срещаш със собствените си демони. Дали реалността не е само прожекция на едно вътрешно пътешествие.
Дали вие не сте моите хубави, а понякога и лоши страни и дали срещата ми с вас не е просто огледало, което ме принуждава да се срещна с онази част от себе си, която отричам или пък притежавам, но не забелязвам?
Животът просто се случва. Ние сме тези, които му чертаем рамка, а после се опитваме да натъпкаме смисъл в нея. Ние сме тези, които имат нужда да слагат етикети, имена и да опаковат всичко с понятие. Сякаш, ако не назовеш нещо, то не съществува. Но дали е така? Това, че аз нямам име или титла, заличава ли моето съществуване? Това, че дадена емоция е навестила деня ни, означава ли, че трябва да ѝ дадем цвят и да я облечем в черно или пременим в бяло?
Във вечери като тази, седя на земята и позволявам на мислите да минават през мен. Опитвам се да не хващам никоя от тях. Нямам нужда от основи, нито от рамки. Не и тази вечер. Просто ми харесва да съм никоя и нищо.
Значимост. Колко примамливо. Кой не иска да бъде значим? До момента, до който не получи бленуваното. И не осъзнае, че да си значим, означава да си отделен. Да си значим, означава, че си се взел прекалено сериозно. Издигнал си себе си на пиедестал или пък някой друг те е избутал до там. Да си значим, означава да си определен. Да имаш граници и да ти се налага ежедневно да ги защитаваш. Означава, че на моменти трябва да се бориш – кога с другите, кога със собствените си желания и потребности. Означава да полагаш усилия, за да стоиш на едно място, което създава илюзията за стойност, която се стопява в мига, в който спреш – дори, за да поемеш дъх.
Един свят, а всеки го преживява толкова различно. Да виждаме едно и също, а да възприемаме коренно различно. Тялом, стоим един до друг, а по осъзнатост сме подредени на различни нива. За едни, животът се случва на тях. За други, животът се случва благодарение на тях, а за трети чрез тях.
1.Животът се случва НА мен
Това е нивото, на което се намират повечето хора. На това ниво, всеки един от нас е жертва в собствения си живот. Всичко ни се случва и ние едва ли не сме безсилни да променим хода на събитията. Искаме да отслабнем, но не се получава – жертви сме на гените си – това бреме, което сме наследили.
Искаме да тренираме, но нямаме време. Жертви сме на егоистичните шефове, семейство и приятели – всички крадат от времето ни и за нас все не остава.
На това ниво, човек вярва, че независимо какво прави, няма шанс да промени живота си. Това автоматично означава, че няма нужда да полага усилия и да се стреми към нещо повече – то така или иначе е недостижимо.
На това ниво, човек доброволно отказва да впрегне дарбите и възможностите си, за да си изгради живота, за който мечтае. Та нали една жертва не може да се защити. Една жертва просто стои и понася последиците от действията на другите.
За съжаление доста голям процент от хората се подвизават на това равнище на осъзнатост…или по-скоро неосъзнатост.
Въпреки това, всеки има своята мисия и своя собствен път, който трябва да извърви. Всеки един от нас минава през това ниво на неосъзнатост и някои уморени от ролята на жертва, за миг успяват да съзрат нещо повече и да разберат, че животът не се случва на тях и че са способни на повече от това. Тогава стремглаво се насочват към следващото равнище на осъзнатост.
2.Животът се случва благодарение на мен
Това е следващата стъпка в пътешествието към себе си. Тук всеки един от нас преживява себе си в ролята си на герой. Тук вярваме, че всичко, което се случва в живота ни, се случва благодарение на нас. Благодарение на дарбите, които имаме. Усилията, които полагаме. Трудим се и си заслужаваме успехите. Това е крачка напред в осъзнаването, но е доста уморителен начин на живот. Дълго време прекарах на това ниво и все още често се връщам, за да видя какво се случва ;).
На това ниво полагаме много усилия, за да получим това, което желаем. Идентифицираме се с успехите си и винаги, когато нещо не се получи, както го искаме, се чувстваме като провал. Свързваме личната си стойност, с професионалната си стойност.
Трудим се и постигаме разни неща, но всеки път, когато спрем за секунда, течението на живота ни връща назад. После отново се амбицираме и пак се придвижваме напред и така… въртим се в омагьосан кръг.
Ако разбрах едно нещо, то е, че истински смислените неща в живота не се постигат, когато се трудиш прекалено много и когато отдаваш цялата си енергия, за да ги сбъднеш.
Те се случват тогава, когато им позволиш да се случат. Тогава, когато минеш на следващото ниво на осъзнатост, а именно…
3.Животът се случва чрез мен
Нивото, на което ти не си причината за случващото, а просто негов проводник. Моментът,в който разбираш, че задачата ти не е да се бориш да завоюваш света, а просто да опознаеш себе си. Да отвориш всяка една врата от същността си и да позволиш на това, на което си способен да служи – на нещо повече от самия теб.
Тогава, когато осъзнаеш, че това да се бориш с живота, за да притежаваш за себе си е уморително и крайно неудовлетворително. Че колкото и напред да стигаш, винаги има една част от теб, която остава празна и неосъществена.
Защото в края на деня, никой от нас не е отделен от другите. В края на деня, всички сме свързани и само тези, които служат на другите, служат и на себе си.
Обичам да си представям Вселената като един жив организъм. И всеки един от нас е просто нейна клетка. Колко освобождаващо. Да знаеш, че това, което правиш служи на нещо повече от теб и че грижейки се за другите, всъщност се грижиш и за себе си – защото ти си част от цялото и не можеш да бъдеш добре, ако цялото страда.
Да разбереш, че в тялото, когато червените кръвни телца, срещнат белите, те не ги сочат с пръст. Не се опитват да им навредят и не ги отритват, защото са различни. Просто, защото всеки има своята функция и роля в организма. Ако всички клетки правеха едно и също, тогава тялото нямаше да е толкова съвършено и способно. Тогава щеше да бъде нисш организъм, който не притежава разум.
А ти сочиш ли другите с пръст, защото са различни?
Служиш ли на другите и опитваш ли се да бъдеш проводник на живота или го задушаваш, борейки се с него? Опитвайки се да завоюваш значимост!
Значимост, която не е необходимо на никой. Значимост, която те отделя. Значимост, която кара егото да се разширява. А колкото повече расте егото, от толкова повече има нужда, за да съществува?
Нахрани ли егото си?
Или разбра, че няма нужда да влагаш цялата си енергия, за да му служиш и да го изхранваш?
Животът се случва на мен, благодарение на мен и чрез мен.
Ти избираш!
Благодаря ви, че споделяте тази статия чрез бутоните отдолу. Нека стигне до повече хора, като нас- такива, които имат нужда да знаят, че имат съмишленици в живота и подкрепа- макар и виртуално!
Прочетохте ли новата ми книга – #КажиНЕнаГлада: Възстанови метаболизма си от диети? Можете да научите повече за нея ТУК.
Време е за първи зимен IFS Bootcamp. Научете повече тук.
