Как научих, че всичко има причина да се случи

На този ден преди четири години, животът ми се преобърна с главата надолу. Играех професионално баскетбол и имах големи мечти и надежди за бъдещето. По това време бях на проби в Италия и бях на път да подпиша двугодишен договор да играя там. Бях на 18г. и нямах търпение за бъдещето. Нямах търпение за успеха, който ме чакаше, като професионална спортистка. Може би прекарвах прекалено много време да мечтая за бъдещето и не обръщах достатъчно внимание на настоящето!…и така един ден просто се „препънах” и загубих всичко. На 24 Септември,2007г. по време на тренировка извадих рамото си за пети път. Беше една от най-болезнените контузии, които някога съм имала. Спомням си как лежах на пода и болката ме пронизваше… не съм сигурна коя болка беше по-силна- физическата болка от контузията или болката която усещах дълбоко в сърцето си, защото предвиждах какви ще са последиците. Алвин Косгроув казва, че психологията винаги побеждава физиологията…така че може би психическото ми страдание вземаше превес над физическата болка…

На кратко…в началото бях сигурна, че някой ден ще се върна на игрището. Не позволявах на съмненията да нахлуят в съзнанието ми. Но този път контузията не беше, като предишните. Отне ми около шест месеца, за да започна да вдигам ръката си над хоризонтала. Спомням си как седях в стаята и се опитвах да се преоблека, но не просто не се получаваше. Убиваше ме мисълта, че трябва да моля за помощ, дори за най-обикновените ежедневни движения и нужди. Човек рядко се замисля за нещата, които има…взимаме функциите и движението на тялото си за даденост, но когато сме възпрепятствани да ги извършваме, осъзнаваме, че здравето е най-големият подарък, който можем да имаме…

…не успях да се върна отново на игрището. Бях съкрушена. Имаше моменти, когато си мислех, че животът ми е свършил.Чувствата на безпомощност и отачяние ме бяха обзели. Обичах баскетбола толкова много и упорито отричах факта,че можех да се занимавам с други неща. Бях, като разглезено дете, което си иска близалката. Разликата беше, че бях 18 годишно момиче, което даваше всичко само, за да играе баскетбол.

Не съм много сигурна как семейството ми търпеше апатията ми към живота. Обзалагам се, че не им е било лесно. Всичко, което правех беше да плача по цял ден. За щастие, макар че исках да се откажа от живота, успях да намеря сили в себе си и започнах да чета купища истории, за хора, които са преодолели болести и контузии и на по-късен етап са се завърнали към това, което обичат. Това наистина ме мотивираше. Беше, като дневната ми доза вдъхновение. Един ден се събудих и реших, че искам да съм като тях! Можеше и да нямам възможността да постигна толкова грандиозни успехи, но поне можех да опитам. Можеше и да не съм в състояние да променя живота на милиони хора, но поне държах собствения си живот в ръце. Чувствах, че е мое задължение да дам всичко от себе си, за да прекратя безцелното си съществуване и да започна да живея отново!

Така се озовах на басейна. В началото ми беше много трудно. Бях свикнала да съм звезда на игрището, а сега бях на място, където всички бяха по-добри от мен. Бях нещо, като баба в морето, която отчаяно се бори да се задържи на повърхността. Никой не обича чувството, което получаваш, когато седиш там и всички те гледат…чакат да видят какво ще направиш, защото не успяваш да сграбчиш това, което за тях е може би детска игра… чувството, което усещаш, когато всичко, което правиш е коренно различно от това, което някога си правил-толкова, че дори животът ти да зависи от това, не би могъл да разбереш как да се адаптираш, как да се промениш…как просто да оставиш съкрушаващото чувство да изчезне от само себе си…

Имах наистина много трудни моменти в басейна. „Убиваше ме това да ходя, докато другите тичаха!” Отначало наистина мразех всяка една тренировка. След всяка тренировка, на път за вкъщи, ходех по улицата и плачех.Изпитвах самосъжаление към себе си! Не можех да разбера как да запълня празнотата, която липсата на баскетбола остави в сърцето ми. Не виждах никаква перспектива за бъдещето, но въпреки това давах всичко от себе си да се преборя с негативизма, който ме беше обзел. Така успях да преодолея болката и най-накрая плуването започна да ми харесва. Помагаше ми да отместя фокуса си от миналото и да се концентрирам върху настоящето. Сега бях част от „общността” на плувците. Не бях дори близо да съм добра, колкото тях, но те много ми помагаха. Някои от съотборниците ми, оставаха с мен след тренировка и ми помагаха да усвоя техниката на различните стилове. Беше много забавно и в същото време удовлетворително.

Това беше етапът от живота ми, когато разбрах истинския смисъл на „всичко се случва с причина”. Гледайки назад към миналото, дори и да имах възможността да върна времето назад и да променя нещо-не бих! Бих изживяла живота си по същия начин. Бих направила същите грешки и бих преминала през същите трудности. Всичко, което ми се случи промени възгледите ми за живота на 180 градуса. Сега знам, че когато животът взима нещо от теб, е само, защото в бъдеще ще ти даде нещо по-добро.

Вече не плувам…може би плуването и хората, които срещнах там е трябвало да ме научат на нещо- да ми дадат някакви уроци. Сега правя това, което обичам! Далече съм от постигането на целите си, но поне съм на правилния път! Научих, че не винаги всичко опира до това да опиташ или да насилваш нещата, понякога трябва просто да им позволиш да се случат! Това направих и аз- позволих си да превъзмогна миналото и да се наслаждавам на настоящето!…а вие, имайте на ум, че „най-важните уроци в живота, не винаги са очевидни!”(Джей Си Дийн)

Благодаря ви, че споделяте тази статия чрез бутоните отдолу. Нека стигне до повече хора, като нас- такива, които имат нужда да знаят, че имат съмишленици в живота и подкрепа- макар и виртуално!

Новият брой на  онлайн списанието ми- IFS Journal е готов! –  Вижте какво ще намерите в страниците на новия брой и се абонирайте ТУК.

  Не забравяйте да изтеглите новата ми, безплатна книга FREE E-Book- 30 Exercises on Becoming a Wonder Woman. ИЗТЕГЛЕТЕ Я ТУК.