Събота. Ден, в който отваряш очи и знаеш, че трябва да направиш нещо повече, нещо различно. Усещаш, че уикендите не са предназначени, за да ги изживееш на фона на рутината и монотонността. Уикендите не са времето, което да прекараш в прегръдките на чаршафите, защото си прекалено отегчен от живота и нямаш желание да правиш нещо различно. Уикендите не са, за да се крием от света и да се заключваме в клетката от четири стени, наречена апартамент.
Будиш се и усещаш, че денят нетърпеливо те чака, за да тръгнете на приключение. Долавяш аромата на кафе, който идва от кухнята- „добро утро“ поднесено без думи- само с отношение и грижа.
Събота е любимият ми ден. Денят, който винаги подарявам на себе си и онази част от мен, която не търпи застоя и еднообразието.Ден, който отвързвам от каишката на делника и пускам на свобода- а след това тръгвам след него, за да видя през какви приключения ще ме преведе този път.
Миналата седмица не беше изключение. Обичам тихите, спокойни места- местата забравени от цивилизацията, но местата предпочитани от живота. Там, където денят придобива съвсем други очертания- изплъзва се от циферблата и се скрива от времето. Отвежда те в едно безвремие, където няма значение колко е часа, защото всичко се случва по свой собствен начин и със свое собствено темпо- нищо не се пришпорва и нищо не се отлага. Всичко се случва на мига.
Миналата събота, отведе мен и Ивайло на едно такова място- Рашково. Това е едно прекрасно село, което се е приютило в полите на планина Ръжана, която е част от Стара планина. Село, което през годините забравих и за което дори не се сещах. Нали знаете колко е сериозно да си възрастен и да имаш „важни“ ангажименти- животът винаги остава настрана, кариеризма е по-важен.
Благодарение на Ивайло, който винаги ме предизвиква да правя това, за което „нямам време“, реших да последвам съботния ден и да се върна на мястото, където съм прекарала едни от най-хубавите моменти в живота си.
През годините, бях позволила Рашково да избледнее и да се превърне в място,което фигурира на картата, но не и в собствения ми живот.Още, когато стигнахме, обаче,се оказа, че то не ме е забравило- търпеливо пазеше всеки един детски спомен и ненатрапчиво ми ги припомняше.
Слязох от колата, а навън ме посрещна аромат на билки- нали се сещате? Тези аромати, които сякаш ви хващат за ръка и ви телепортират в миналото. Дават ви възможност още веднъж да се разходите назад в годините и да си спомните за хората, които сте обичали и тези, които са обичали вас. Дават ви възможност, още веднъж, през съзнанието на възрастен да си спомните за детето, което сте били. Аромати, които сякаш знаеха, че имам нужда да си спомня, че никога не си прекалено голям, за да се държиш, като дете… така де, за да искаш от живота най-доброто, което може да ти даде и да не се притесняваш да го получаваш.
Седях на терасата и се взирах в двора, който не беше оставен да пустее- красеше го компанията на красивите цветове на розите, узрелите дренки, които скришом се показваха зад листата.
Седях и сравнявах двата свята… този, в който прекарвам делника и този, който си подарявам през уикенда. Често си мисля колко е странно- на едното място винаги си гладен за още- постижения, себереализация, притежания, а на другото винаги имаш достатъчно. Нямаш нужда от още- стига ти успокояващото присъствие на природата, нежния полъх на вятъра и оркестъра на щурците. Чувстваш се завършен, не защото получаваш и имаш,а просто, защото си- себе си, тук и сега.
Имам чувството, че в града, истинския ни аз често е приспан- отегчен от вечния стремеж за още и от повърхностното, което е запълнило деня ни.
Тръгнем ли на път, обаче, с всеки километър, с който се отдалечаваме, сякаш се пробужда- усетил, че е настъпил моментът за истински неща. Усетил, че най-накрая сме намерили смелостта да откриваме света и изобилието, което ни чака.
Хората често пътуват, така, както живеят- все бързат. Пътуват от точка А, до точка Б и дори и да има нещо интересно по пътя, не спират, за да му обърнат внимание. За мнозина, важното е да има магистрала, която да ги отведе по най-бързия и пряк път.
Както веднъж прочетох :
„ А,не, не по магистралата. Магистралите казват: минавайте, няма нищо за гледане. Това е за глупаците, които искат да стигнат възможно най-бързо от една точка до друга. Ние не се занимаваме с геометрия, а пътешестваме. Намери ни малки, гиздави пътчета, които разкриват всичко, което може да се види“- Ерик- Еманюел Шмит
Така пътуваме с Ивайло- винаги избираме не прекия, а красивия път.Този, който често ни подканя да спрем, просто за да се насладим на залеза или пък, за да погледаме в хоризонта, дивейки се на чудото, наречено природа.
Този път не беше изключение и отново минахме по един такъв, гиздав път, който разбужда въображението ти и те кара да рисуваш картината на своя живот- изпълнена с приключения и наситена с преживявания. Този път си набелязахме нов маршрут, който да изминем с колелата, за да можем да тестваме възможностите си и в същото време да се насладим на чистия въздух и разбира се да си съберем преживявания и запознанства.
Знаете,че сме любители на активния начин на живот, но в Рашково няма фитнес… или по-скоро има, но както всяка възможност и тази за тренировка, там, не е облечена в 200квадратна зала, пълна с железа. Вместо това, нашата зала, беше необятна- нямаше стени и преграждения, а настилката беше зелената трева. Уредите… те пак бяха железа, но имаха други имена- нямаше дъмбели, лостове и пудовки. За щастие имаше коса, лопата, гребло и мотика.
Тренера, който отсъстваше- баба ми, беше забравил да остави тренировка, но аз и Ивайло винаги знаем как треньорът да остане доволен, затова не чакахме дълго и се заловихме за работа- мисията да окосим двора.
През цялото време си мислех колко е приятно да тренираш по този начин. Нищо чудно, че в миналото хората са били по-щастливи и по-здрави. Когато се превърнеш в производител на това, което потребяваш; когато от теб зависи да превърнеш мястото, където живееш в рай, тогава всичко придобива различен вид. Първо, винаги си ангажиран с нещо, от което винаги получаваш удовлетворителен резултат. Така, не си преследван от скуката и не се чудиш с какви проблеми да запълваш празнината, която зее в нея.
За мен щастието е в две неща- това да бъдеш полезен на другите и това да се самоусъществяваш. Е, работата на двора ти предлага и двете. В компанията на прекрасни хора, да се трудиш, а после да видиш резултат от положените усилия. След това да получиш наградата от своя труд под формата не още реколта, която ти осигурява необходимото, за да живееш и да си здрав… и разбира се, наградата да зарадваш баба си или някой друг, че си ги отменил с физическия труд и си им подарил малко време.
Когато от просто потребител, се превърнеш в производител, започваш да цениш много повече. Вече имаш отношение към храната и яденето не е просто действие, което да задоволи физическите ти нужди. Яденето вече наистина е празник, удоволствие и подарък.
След усилията, които положихме в двора и в превръщането на къщата в още по-приветливо място, с Ивайло си заслужихме вкусна вечеря, която отново приготвихме заедно и с много желание. Обичам вечерите с него- споделеното ястие не е просто някаква рутина. То е основата на съвместния живот, мястото, където се учи изкуството на разговор и където се придобиват ценностите:на споделяне, на изслушване, на това да изчакваш; да толерираш различията и предпочитанията на другите; да спориш, без да се обиждаш и да даваш и малкото, което ти е останало, защото си осъзнал, че по-добре да имаш малко и да не си сам, отколкото да имаш много и да си сам.
Обичам тези дни, в които забравям за времето ( за щастие и то забравя за мен). Спирам да се живея по инструкциите на часовника и започвам да следвам ритъма на природата- лягам си рано и ставам още по-рано.
На следващата сутрин се събудих и не се чувствах напрегната, че задачите ме чакат струпани на бюрото. Денят беше мил и търпелив- подари ми няколко часа за четене и писане. Няколко часа, през които оркестърът на природата нежно изместваше нощната тишина и ме изпълваше с мир и чувство за завършеност.
После беше време за разходка. Обичам да се разхождам в Южния парк, но познавам това място по-добре, отколкото познавам собствената си спалня. Предпочитам да се разхождам на места, които не познавам- места, които плахо изследвам и които никога не знаеш къде ще те отведат.
Така се получи и този път- с Ивайло тръгнахме без посока и се оказахме на едни стръмни, каменисти пътища в планината. Странно е как, когато тръгнеш без посока, стигаш на места, които винаги си търсил. Сякаш вътрешния ти “GPS“, винаги знае къде искаш да стигнеш и ако не му налагаш мнението на ума, винаги те води в правилната посока.
Обичам тези разходки, заради срещата с природата и всичките ѝ чудеса. Попаднах на тази паяжина, която грижливо пазеше капките дъжд от отминалата нощ. Красотата е навсякъде около нас, само че не е опакована, като нова блуза, различна прическа или перфектен маникюр. Истинската красота, тази дето те изпълва, се крие там- в природата.
Разхождах се и когато стигнахме до път, забелязах тези дървета и начина, по който корените им се бяха вкопчили в почвата. Човешкият „труд“ беше изринал част от нея, но въпреки това дърветата имаха стабилна основа- техните корени, които се бяха оплели в земята и въпреки външните „удари“, не позволяваха дървото да се свлече.
Замислих се, че това много ми напомни на човешките взаимоотношения- тези между нас и семейството. Често пъти мислим, че не сме случили на хубаво семейство и завиждаме на другите за техните роднини. Рядко обаче осъзнаваме, че каквото и да се случва на повърхността, както и да изглежда ситуацията, корените са си корени и те никога не ти позволяват да паднеш. Моментите, когато целият свят се отдръпва, родителите винаги са там и ти подават ръка- без да питат и без да се интересуват от детайли. Затова, винаги, когато ви се прииска да смените семейството си, помнете, че всеки има недостатъци, но един ден, когато тези хора ги няма, именно тези недостатъци ще ви липсват най-много и ще предпочитате да търпите целия „ досаден“ репертоар, само и само те да са до вас.
След дългата разходка, си събрахме- шипки, орехи и къпини. Изумително е колко много храна ни дава природата- разнообразие и изобилие. Само трябва и малко усилие от наша страна да я събираме и съхраняваме.
Е, още един прекрасен, различен уикенд мина и беше време да се върнем в София- защото винаги, където и да отиваш, трябва да се връщаш. Ценим нещо, само когато не е гарантирано. Жадуваме за нещо, само когато получаваме време за близост и време, в което сме разделени. Това, което се превърне в навик, се приема за даденост. Ето защо с нетърпение ще изживея делничните дни, за да дочакам следващата събота, когато отново ще дам свобода на деня да ме отведе на някое приказно място- където да остана със себе си- такава, каквато се обичам без изключения!
Ако сте пропуснали статията за морското ни приключение, можете да щ прочетете тук: По следите на двама нещотърсачи: Хроники от едно морско приключение
Ето още малко снимки:
Благодаря ви, че споделяте тази статия чрез бутоните отдолу. Нека стигне до повече хора, като нас- такива, които имат нужда да знаят, че имат съмишленици в живота и подкрепа- макар и виртуално!
Новият брой на онлайн списанието ми- IFS Journal е готов! – Вижте какво ще намерите в страниците на новия брой и се абонирайте ТУК.
Не забравяйте да изтеглите новата ми, безплатна книга FREE E-Book- 30 Exercises on Becoming a Wonder Woman. ИЗТЕГЛЕТЕ Я ТУК.
