…не го четете, защото ще ви заболи да разберете, че вие носите отговорност за живота си и никой друг няма вина за случващото се!
…защото подсъзнанието ни е кошчето на съзнанието…
Нещо, като мястото, където отиват отпадъците на това, което най-често ангажира ума ни!
Където най-натрапчивата мисъл се разсъблича и изплъзва същността си…
И прекалено заети да я видим ѝ позволяваме да отнесе със себе си същественото. Докато ние си седим в настоящия момент и се измъчваме, че не можем да открием отговора, който търсим…
А той, също както ценната ни вещ, която случайно сме изхвърлили в боклука, почива в нашето подсъзнание и чака подходящия момент, за да се материализира…
Тук се сещам, че рядко си даваме сметка, че именно все още невидимото бъдеще, а не вече видяното (още…)
Вървеше по алеята към мястото, където пътищата им се разделяха; към кръстопътя където всеки щеше да поеме към своето бъдеще, обогатен от опита и ограбен от емоциите на раздялата. Седиш на сантиметри от човека срещу теб, а го чувстваш толкова далечен. Искаш да кажеш много, а сякаш нещо те спира. Хора, които до вчера са били част от живота ти днес сякаш нямат място в него.
Оглеждаш се и се чудиш как да пренаредиш настоящето си, така че да им отредиш място в живота си, така че да ги запазиш до себе си…дали от сантименталност по споделеното минало или пък просто от чиста егоистичност, че ако ги оставиш зад гърба си, те ще се превърнат в част от настоящето на някой друг.
Седиш срещу човека и ти се иска да го прегърнеш за довиждане, да му пожелаеш късмет. Но как би могъл да протегнеш ръце към някой, който е на километри от теб, от твоята същност? Не е ли това равнозначно на това да протегнеш ръце към нищото и да прегърнеш една празнота… която остава в теб до края на живота ти?
Минаваме през алеите на живота, където някой винаги очаква да ни срещне – за да ни научи на нещо или пък, за да самият той да получи урок от нас. Някои хора влизат в ритъма на нашата походка и успяват да вървят редом до нас – до самия край…други пък непрестанно ни гонят или ни принуждават ние да бъдем гонещите. Надпревара, в която рано или късно на следващия ъгъл гонения или гонещият се препъва и пада. Остава там, за да дочака следващия си спътник.
Eдна прекрасна снимка, направена от Доротея Минчева! 🙂
Днес ще напиша нещо, което мнозина ще се зачудят как изобщо би намерило място сред другите статии в блога ми…
Но тъй като пиша само за неща, за които ми се пише, а днес някак не ми се пише за друго, ще се опитам да облека мислите си в думи…
Връзките… взаимоотношенията… тема от която всички се вълнуват. Тема, около която се върти животът на всички.
Защо толкова често връзките се провалят, а взаимоотношенията между хората сякаш се крепят на тънка връв,която е толкова износена, толкова прокъсана, че дори и най-малкото недоразумение… дори и най-малкото отклоняване на единия в другата посока е способно да разкъса връвта и да сложи край на всичко…
Защото за повечето хора любовта е отклик на някаква потребност.Мнозина допускат грешката да търсят любовта към себе си, чрез любовта към друг човек. Заблуждаваме се, че утре ще се появи принца на бял кон или принцесата с каляска и ще запълни всяка една празнина в живота ни. И така принцовете идват един след друг… принцесите също… минават през живота ни и уж го запълват, а след всеки от тях празнината става все по-голяма и следващия сякаш е още по-неспособен да я запълни.
Хората започват връзките си с надеждата да намерят себе си, а вместо това се изгубват. Изгубват се в очаквания, изисквания и правила. Изгубват се в илюзията на „това трябва да се случи така”. Изгубват се в опитите да впримчат човека срещу тях и да го държат окован…за всеки случай, просто да е сигурно, че няма да избяга.
А целта на една връзка е да решиш коя част от себе си искаш да видиш в действие… не коя част от друг човек можеш да уловиш и да задържиш.
Всички търсят своята ПОЛОВИНКА и там е проблемът. Като да се опитваш да (още…)
„Провалът и поражението са временни преживявания…”
Вчера вечерта се прибрах вкъщи. Имах желание да подготвя няколко статии за през седмицата, но се чувствах доста изморена. Понякога и аз имам моменти, когато умората ме наляга и сякаш нямам сила да правя нищо… и реших да не правя нищо! Избрах любимата си класическа музика да озвучава вечерната ми тишина, а аз потънах в размишления. Прекарах една на пръв поглед безцелна вечер, която обаче се оказа далеч от такава.
Всички спомени, всички равносметки, които си направих ми дадоха да разбера колко много съм се променила… или по- скоро колко много се е променило виждането ми за живота и всички преживявания, които го съпътстват!
Стигнах до заключението, че понякога сме инатливи ученици… и живота няма друг избор, освен да ни излекува от ината чрез разочарования! На моменти в съзнанието ми проблясваха спомени, които пораждаха странно чувство… спомени, които ме връщаха към моменти, в които сърцето ми беше сковано от нерешителност и страхът се беше заселил в душата ми! Моменти, когато се поглеждах в огледалото, а в отражението ме гледаше човек изпълнен с неудовлетворение,несигурност, болка и потънал в илюзорна действителност.
После неусетно се върнах тук…в сегашния момент и усетих облекчение… облекчение от това, че никакво поражение в бъдещето няма да ме нарани така дълбоко, както разочарованията в миналото! Питате се защо? (още…)
“Ами да се наречеш духовно извисен, означава да си въобразиш, че си нещо по-добро, по-висше и по-ценно от всички останали. Тези, които наистина са духовно извисени, не парадират с това… те просто обичат Хората и Живота. Не наричат Живота – Бог, не слагат имена на Любовта…, те просто раздават своята любов незабележимо…”
В последно време забелязвам една тенденция, много хора „да се смятат за духовно извисени”. Натякват на другите колко са непросветлени, колко е огромна пропастта между мястото, където са те и мястото, където се намират всички останали.
Понякога си мисля, дали тези хора наистина си дават сметка, че в действителност са далеч от „духовно извисени” и че понякога тези към, които те гледат със снизхождение, всъщност се намират на доста по-горно стъпало в израстването си, отколкото „смятащите се за просветлени”?
„След като открих, че хората създават свой собствен разказ и живеят в него, как бих могъл да продължа да ги съдя? Как бих могъл да приемам лично каквото и да било, когато знам, че съм само второстепенен герой в техния разказ? Знам, че когато говорят с мен, те всъщност говорят с второстепенния герой в разказа си. Каквото и да казват хората за мен, то е само проекция на техния образ за мен и не ме засяга. Аз не си губя времето да приемам лично каквото и да било. Съсредоточавам вниманието си върху създаването на моя собствен разказ.“ – дон Мигел Руис
Онзи ден се замислих кое е това, което кара хората да загърбват мечтите си и да следват общоприетото. Кое е това, което не им позволява да излязат от „рамката” на обществените вярвания за „правилно” и „грешно”?
Тогава стигнах до заключението, че мнозина нямат лична оценка за себе си, която е независима от мнението на околните. Замислете се само! Колко често думите на околните ви засягат? Колко често, когато някой подхвърля обидни думи, те стигат до сърцето ви и успяват да ви натъжат, разгневят и демотивират?
Аз положих доста усилия, за да изградя за себе си (още…)
Нека ви задам един въпрос! Харесвате ли себе си и приемате ли човекът който сте (с грешките, които сте правили,трудните моменти, които сте преживявали, моментите, когато сте били разочаровани от себе си и тези, когато сте се гордеели с постиженията си)?
Аз трябва да ви призная нещо! Аз не винаги съм харесвала себе си! Имаше момент в живота ми, когато дори ми беше трудно да се понасям. След разочарованията свързани с баскетбола, прекарах няколко години на самосъжаление и себе разрушаване. Непрекъснато седях и си припомнях миналото. Не исках да го напусна и никога не бях в настоящия момент. В такива етапи от живота си,хората прибягват до различни „методи” за справяне с болката и тъгата- моето беше емоционалното тъпчене. Да, казах го! Не сте само вие! Аз също съм го правила, много повече, отколкото предполагате.
Моментите, когато болката разкъсва сърцето ти, а ти искаш успокоение. Моментите, когато вината, (още…)
Информацията, съветите и препоръките в този сайт (www.inspiredfitstrong.com и www.inspiredfitstrong.com/bg) са предназначени за лична употреба. Те не отменят по никакъв начин професионалния медицински съвет, диагноза или лечение. Информацията в сайта не е предназначена за самолечение и самодиагностика. Собственикът на сайта www.inspiredfitstrong.com (/bg) не носи отговорност за публикуваните съвети, препоръки, програми, хранителни и тренировъчни режими и други материали. Ползвателите на сайта, не следва да прилагат съветите буквално, преди да се консултират с квалифициран здравен консултант или лекар.
Тренировката за цяло тяло “Еликсир за ставите” ще удовлетвори нуждата от подвижност в ставите, ще премахне сковаността и ще ви донесе усещане за лекота в движенията и тялото.
Когато бях на 3 години, баща ми ме заведе в залата по гимнастика, в Благоевград. Тогава казаха, че съм прекалено малък и не ме взеха да тренирам. Още тогава, нещо ме привлече в идеята да изследвам света с главата надолу и да се науча да стоя на ръце. Използвах всяко свободно време, за да се опитвам да правя стойки на ръце. Къщата се превърна в тренировъчна площадка и непрекъснато използвах стените, вратите, дивана като средства, които да ми помогнат да напредвам. Когато станах на 10 години, баща ми отново ме заведе в залата по гимнастика. Тогава ми казаха, че съм прекалено голям и пак ми отказаха да ме включат в тренировките. Въпреки това, аз показах на треньора, че мога да ходя на ръце, както и някои други умения, които бях усвоил. Той беше впечатлен и ме взе в отбора. От тогава, използвам тази история като източник на мотивация и вдъхновение, че отказът не е причина да спираш да вярваш в мечтите си и че никой не подозира потенциала, който имаш – от теб зависи да го развиеш и да го покажеш в удобния момент. Занимавам се с гимнастика от доста години и познавам отдадеността, трудолюбието и постоянството в детайли. Знам каква е цената на прогреса и с огромно желание помагам на другите да открият физическия си потенциал. Тялото може много, когато му показваме какво очакваме от него. Очаквам ви в IFS, където ще ви помогна да предизвикате себе си и да откриете, че за този, който има желание, възрастта не е оправдание. Никога не е късно да станеш своята най-добра версия.
Като дете се занимавах основно със спорт – бокс, баскетбол, гребане, фитнес. След завършване на училище започнах да се занимавам с вегетарианско хранене, малко след това започнах да работя като готвач в съответния бранш.
През това време тренирах основно движения от гимнастиката и гимнастически халки ,след което включих упражнения със свободни тежести.
Така големият ми интерес към спорта и тренировките ме събра със IFS и сега продължавам да се развивам.
Най-трудното нещо е да описваш себе си. Винаги изглежда повърхностно, особено когато всеки ден се откриваш отново: по-добър и по-завършен от вчера, копнеещ за още от същото. Всеки един от нас има неразгърнат потенциал, който само чака да бъде намерен. Здравият човек е движещия се човек. Най-доброто лечение е движението. Ако не помага? Увеличете дозата. В работата си всекидневно оценявам подаръкът, да извършваш елементарни движения, без болка и ограничение.
За да се задържи за по дълго време, здравето трябва да бъде добре отглеждано. Затова човек трябва да слуша тялото си. За да го чуе, трябва да го познава. Тренировките са един прекрасен начин да опознаеш себе си, да тестваш волята и да изпробваш възможностите си.
Ако досега сте вървели срещу себе си, ние държим компаса, който води до мястото където невъзможното не съществува.
Просто отнема малко повече време.
Аз съм нещотърсач, посветил живота си на мисията да открива себе си, да се усъвършенства и живеейки да събира парченцата от пъзела на собствената си същност, така че да дам и да получа от живота колкото се може повече. Животът ми е история, изпълнена с разбити мечти, падения, разочарования и в последствие достиганата осъзнатост, че всичко зависи от мен и че всяка една възможност може да се превърне в сбъдната реалност. Трябва само да мислим и действаме по начин, който да ни поведе по пътя към нейното осъществяване.
Най-ценните ресурси, които имаме, са времето и здравето, а тялото е инструментът, чрез който ги използваме, за да сътворяваме света, в който живеем. Посветих живота си на това да споделям себе си, мъдростта и опита, които останаха след допуснатите грешки, за да помогна на хората да открият пътя, който ще им помогне да „изобретят“ себе си наново, да възвърнат здравето си, увереността си, амбицията за живот и жаждата да реализират потенциала си.
Тренировката е репетиция за живота, тя е мястото, където на няколко квадратни метра земя можеш да изпиташ всяко едно усещане – триумф, падение, разочарование, надежда, воля, слабост, а най-после и сила. Мястото, където в контролирани условия можеш да припомниш на тялото си как да се движи правилно и как да служи в твоя полза.
Всичко, което се опитвам да постигна чрез IFS и тренировките е да помогна на хората да си върнат осъзнатостта, здравето и свободата да бъдат тези, които пожелаят- без да се съмняват!
Аз си дадох време да изобретя себе си наново! Дайте си и вие! Елате да тренирате в IFS.
