Най-хубавото и едновременно с това най-трудното усещане е това да си начинаещ. Да си начинаещ ти дава огромно пространство да напредваш и да се развиваш. В същото време, когато си начинаещ, пътят пред теб е пълна мъгла. Нямаш представа какво те очаква. Нямаш представа дали това, с което ще се сблъскаш е нещо, с което имаш сила да се справиш.
Тренирала съм и тренирам с много хора. Доста от тях, обикновено се плашат от първите стъпки по пътя им към по-здраво, атлетично и можещо Аз. Много бързат да се обезкуражават, когато нещо им е трудно, когато са уморени или когато някое движение не се получава.
Тогава монологът в главата им става все по-интензивен и започват да си повтарят как не стават за нищо, колко са нескопосани и т.н. Винаги казвам на хората, че никога не става по-лесно. Просто става по-осъзнато. Прогресът по презумпция предполага наличието на предизвикателство. Животът и тялото стават по-силни чрез предизвикателствата и тяхното преодоляване. За да се превърнеш в нещо повече утре, днес трябва да направиш нещо повече. Понякога това означава да положиш малко повече усилия или пък да приемеш усещане, което не познаваш.
Това да опознаваш тялото си е дълъг и интересен процес. Когато не можеш да различиш болката от мускулна треска, от болката от контузия. Когато не си свикнал да усещаш натоварване върху тялото си или пък първия път, в който толкова се вложиш, че имаш чувството, че сърцето ти ще изкочи. Все усещания, които те плашат, защото са нови.
Всичко ново ни плаши. Така е устроен човекът – обича сигурността на познатото и предвидимото и винаги, когато има нещо различно и несигурно, умът се опитва да го отхвърли.
Много хора се заблуждават, че само на тях им е трудно и само те се уморяват. В действителност всички се чувстваме така. Всички имаме моменти, в които просто искаме да си тръгнем от тренировка и да не полагаме тези усилия и въпреки това продължаваме. Както казах, не става по-лесно. Защото, колкото повече можеш, толкова по-трудни неща се опитваш да усвоиш. На всеки етап, винаги си начинаещ за това, което ти предстои. Но става по-осъзнато, защото вече имаш опит с всичко, което си тренирал до сега. С усещанията,които се появяват в тялото ти; с пределите на възможностите ти или поне на моментните ти възможности.
Точно, когато ни се струва трудно, трябва да продължим. Много често, когато тренирам с някой начинаещ и моментът, в който нещо му натежи, той спира. Тогава отделям време, за да му обясня, че по време на серията има едно повторение, което ти се струва много тежко. Момент, в който имаш чувството, че не можеш повече. Това е моментът, в който трябва да мобилизираш себе си и да завършиш повторението. Тогава се случва нещо уникално. Сякаш всичко в тялото ти се препрограмира и макар, че само преди секунди имаше чувството, че не можеш повече, с лекота успяваш да направиш още няколко повторения. Това емомент, в който, ако не се откажеш, в тялото ти се освобождават хормони, които мобилизират силите ти и ти помагат да използваш по-голям капацитет от възможностите си. Моментът, в който буквално препрограмираш биохимията на тялото си и се превръщаш в друг човек – все по-близо до атлета, който искаш да си.
Както и в живота. Когато ни е трудно, има един момент, в който ни се струва, че не можем да продължим. Но когато не се откажем и продължим, изведнъж откриваме една неподозирана сила в себе си и разбираме, че можем още много, преди да достигнем предела си.
Често ми се случва, когато се опитвам да направя някое по-сложно движение на ръце или някоя поза от йогата. Моментът, в който за първи път успея да изпълня движението, сякаш и ума и тялото ми се стряскат. Понякога ми се завива свят и цялото ми тяло изтръпва, така както изтръпва, когато нещо те уплаши. Явно е истина, че човек се страхува от величието в себе си.
Вижте тази публикация в Instagram.
Това е моментът, в който знам, че тялото ми започва препрограмирането си. Моментът, в който съм успяла да направя нещо, което му е намекнало на какво е способно и ако продължавам да опитвам това движение, тялото ми също започва да го опознава. Всяка една система в организма започва да свиква с това къде се намира тялото в пространството, от колко кислород имат нужда мускулите ми, какъв трябва да е ритъма на дъха ми и т.н. Колкото повече опитвам, толкова по-лесно става. Защото отнема време, преди едно движение да стане част от всяка една клетка в тялото ти. Отнема време, преди да можеш да изпълниш нещо без да изглежда нескопосано и без да се чувстваш като начинаещ. Отнема време, преди да почнеш с лекота да движиш тялото си, без да мислиш за всеки детайл, забравяйки предходния.
Защото, на какъвто и етап от живота си да сме, винаги сме начинаещи – за това, което предстои. Но да си начинаещ не е страшно. Да си начинаещ е хубаво, защото имаш пространството да реализираш себе си.
Да бъдеш предизвикан е най-прекрасното усещане, защото човек открива себе си и способностите си, само когато е призван да ги потърси. Ако никога не опитваме от това, което не можем, никога няма да осъзнаем какво се крие в нас.
Не се страхувайте от това да се задъхате, да имате мускулна треска, да ви е тежко или да искате да се откажете. Това са просто емоциите и усещанията на израстването. Не замръзвайте във времето. Вървете и се развивайте.
