Не живея за мнението ви: 7 причини да спрем да живеем според чуждото мнение

Още един ден, в който имам нужда да облека чувствата си в думи. Понякога седя в компанията на белия лист и химикалката и се чудя от къде идва поривът да вдъхвам живот на чувствата си. Дали е някаква потребност да ги облека в думи, за да ги предпазя? Да придам на на пръв поглед крехката им същност, малко повече сила и сигурност? Отговорът остава там… на белия лист. Няма значение каква е причината, важното е че писането винаги отнема част от товара. Споделям с него това дето ми тежи или това дето ми е дошло в повече. С него си разпределяме това дето е в душата ми и си освобождавам пространство, в което да намирам себе си.

Дълго отлагам да напиша тези думи, но те винаги стоят наоколо. Всеки път, когато има удобен момент изплуват в съзнанието ми – така сякаш идват, защото не само аз имам нужда от тях, а може би и някой от вас. Аз намерих още една частица от себе си,а сега я споделям – в случай, че някой от вас има нужда от нея.

Смисълът в живота е в личното усъвършенстване. В това да изграждаш себе си, да оставяш това дето не е твое и да взимаш това, което ти принадлежи. Много от нас спират усъвършенстването си, когато завършат. Примиряват се с една рутина и един етап на равзитие, който приемат за край, а в действителност той е само началото.

Намираме баланса си и го губим. Лутаме се и през лабиринта на живота стигаме до една задънена улица, връщаме се и намираме нов път. През цялото време, независимо колко объркани и загубени се чувстваме, всичко има по-дълбок замисъл.

Преди време, достигнах един етап, където това, което ми носеше неизмеримо удоволствие, изведнъж не ми носеше усещане за смисъл. Будех се, а нещо в мен липсваше. Имаше някаква празнота и не разбирах какво я създаваше. Прекарах дълго време да се анализирам, да търся причината. Връщах картини от миналото и ми се искаше да видя в кой момент изгубих част от себе си. Да разбера кога и къде оставих това, което ми липсва, може би, за да се върна и да си го взема отново. Дълго се лутах и не се получаваше.

Преминах през период на дълбоко, лично разочарование. От моментите, когато всички ти казват колко добре се справяш, а вътрешно не се чувстваш така. В очите на другите успяваш, а в собствените си очи се проваляш. В такива моменти разбираш, че няма значение какво мислят хората около теб. Няма значение каква представа имат. Единственото, което има значение е как се чувстваш ТИ. Ние живеем със собствените си чувства, а не с мнението на другите.

Мисля, че лутането ми, няколко задънени улици и няколко крачки назад, отново ме отведоха на път, където винаги съм искала да бъда. За пореден път разбрах, че понякога, дори когато мислиш, че си изградил себе си, трябва отново да станеш свидетел как се разпадаш. Нещо, като конструктор. Строиш и мислиш, че всичко върви добре, а в един момент осъзнаваш, че някъде в основите, не си наредил правилно парченцата. Тогава, трябва да разглобиш всичко до основи и да го изградиш отначало. Този път правилно.

Стигнах до следните изводи:

1.Както и с конструктора, понякога сме толкова концентрирани в крайната цел, че си създаваме един идеал, към който се стремим, игнорирайки действителността. Опитваме се да натъпчем действителността в собствения си идеал, вместо да използваме това, с което разполагаме в настоящето, за да създадем идеала, който имаме.

2.Нито една крайност не е хубава. Както са казали, прекаления светец и Богу не е драг. Осъзнах, че в стремежа си към осъзнатост, допуснах една огромна грешка – това на моменти да отхвърлям болката, разочарованието, страха или съмнението. Да изпитвам вина, че тези чувства са част от мен. Осъзнатостта не е в отричането, а в приемането. Означава да приемеш тъгата, като част от живота и когато те сполетява, да не се виниш. Просто да си позволиш да я изпитваш. Да я наблюдаваш. Чувствата са нещо, като палитра с цветове. Всяко едно от тях има своята роля в картината на собствения ни живот и не можем да нарисуваме шедьовъра си, без да използваме по малко от всеки цвят.

3.Винаги съм търсила дълбочина в живота и очевидно всичко, което ми се е случвало, дори когато не съм го приемала е било отговор, отклик на моите копнежи. Дълбочината се постига именно в моментите, когато всичко около теб се руши. Оставаш сам… със себе си. Получаваш възможност да потърсиш източник на сила, не отвън, а вътре в себе си. За първи път се замислих, че може би наистина всичко, което получаваме е всичко, което търсим. Понякога просто не си даваме сметка, че начина, по който формулираме желанията си, привлича ситуации, които макар и привидно странни, под повърхността си крият подаръка, който търсим.

4.Нищо в живота не трябва да се отхвърля. Трябва да се изследва. Да, ние сме изследователи. Всеки ден ни предлага изобилие от възможности да изследваме себе си – в огледалния образ, който виждаме във всеки срещнат, в ситуации, които тестват способностите ни, в мигове, които ни карат да се чувстваме никой и нищо. Всяка ситуация е възможност да видиш себе си в различна светлина и да се опознаеш. Та как би могъл да разбереш на колко си способен, ако нещо не те предизвика да демонстрираш тези качества?

5.В моменти, когато животът ни предизвиква, вместо да се мъчим, трябва да показваме изкуство и умение. Вместо да осветяваме слабостите си, трябва да даваме воля на силата си – да се прояви и да ни помогне да продължим напред – по-силни и по-успешни.

6.В това да си недостатъчно няма нищо лошо. Да си недостатъчно, означава, че имаш пространство да се развиваш, да ставаш повече. Достатъчно са само тези, които приемат посредствеността за норма. „Недостатъчно“, предизвиква чувство на смирение и състрадание. Точно тези две чувства са усещанията, които ме карат да се чувствам завършена. В тях има едно приемане, един мир и една дълбочина на разбиране. Да си недостатъчно е хубаво.

7.Времето е само ориентир. Времето не ни определя, времето не ни ограничава и не бива да ни поставя в рамки. Времето не е нещо, което да ни кара да действаме прибързано; нещо, което да ни натяква, че се движим прекалено бавно. Времето е създадено за улеснение. Времето не е мерило за нашата личност.

Ден, в който думите най-накрая придобиват форма. Хаотични и разпилени са. Толкова дълго чакаха, че се надпреварват коя да получи живот първа. Година на лутане, в която намерих себе си, малко по-цяла и малко по-завършена. Сезоните в годината, са и сезоните в живота. Цикличността му е присъща и след всяко лято, следва зима. Период, в който на повърхността не се случва нищо, а вътре бавно покълват семената, които да дадат още по-добри плодове през следващата пролет. Зимата в живота е време, в което да се обърнеш към себе си. Да се прибереш на сигурно в душата си и да намериш източник на сила. 

А ето и какво тренирам през последните два дена.

Благодаря ви, че споделяте тази статия чрез бутоните отдолу. Нека стигне до повече хора, като нас- такива, които имат нужда да знаят, че имат съмишленици в живота и подкрепа- макар и виртуално!

Ето някои резултати с хората, с които работя:

Габи, за която можете да прочетете повече ТУК.

Алиса Ковачева, за която можете да прочетете ТУК.

Наталия, за която можете да прочетете ТУК.

Ася постигна това за по-малко от месец с онлайн програмите в IFS.

Моята трансформация.

Галя, за която можете да прочетете повече ТУК.