Изповедта на една анорексичка: Светът на жена с хранително разстройство

Излязох на балкона, за да видя първото чудо на новия ден- изгревът.
На връщане, отражението в огледалото, привлече вниманието ми.
Вдигнах глава и я видях.
Беше се вторачила в мен и всичко, което забелязвах беше пронизващият ѝ поглед, който отразяваше пустотата скрита под обвивката ѝ. Очи, които крещяха от болка.
Въпреки това, наоколо беше тихо.
Пред мен стоеше човек, имащ отчайваща нужда да обича себе си…
…а тези хора, винаги мълчат!

Хранително разстройство! Може би ви звучи странно. Как може да има разстройство в храненето. Или ядеш или не. Вероятно и вие се чудите, като всички останали какви са тези капризи с храненето и с всичките ми особени, странни, навици. Ще ви кажа, че и аз си умирам от желание да беше каприз- капризът е нещо лечимо. Капризът е проява на прекалено завишена самооценка. Нали се сещате? Когато смяташ, че си голяма работа и че винаги заслужаваш най-доброто.

Хранителното разстройство? То няма нищо общо с това. Не ме разбирате? Ще ви помоля за търпение. Направете си кафе. Сложете кафеварката на котлона и пригответе любимата си чаша. Запалете камината и свещите. Когато кафето е готово, седнете на удобния диван, обгърнати от аромата на току що направено кафе и търпеливо потънете в тишината на уютната вечер. Аз ще ви отведа на разходка- из алеите на душата ми. Ще ви покажа вътрешната болка на това, което вие наричате каприз. Ще ви разведа в душата на човек, който се чувства в плен на собствения си ум. Казват, че не можеш да утешиш болка, която не си изпитал. Не очаквам да ме утешите. Но нали ви обещах да разкажа себе си.

И все пак…

Отварям очи. Отново не дочаках утрото. Тялото ми имаше нужда да спи и да си почива, а душата ми неспокойно се бунтуваше. Не можеше да търпи клетката, в която беше заключена. Не търпеше да става свидетел на това как прахосвам потенциала и живота си.

Както винаги, станах от леглото- веднага. Защото, нали знаете, че за да се излежаваш и да се наслаждаваш на мекотата на белите чаршафи и уюта под топлото одеало, трябва да изпитваш вътрешен мир. Аз такъв не изпитвам. Нещо непрекъснато ме преследва и ме ръчка. Непрекъснато се надбягваме- то ме гони, аз уж се крия, а все си го влача с мен.

Отивам към банята. Мразя това място. По-скоро не него- а глупавото огледало. Така и не разбрах кой е решил, че трябва всяка сутрин, когато се събудя, първото нещо, което виждам да бъде отражение- отражението, на някой, който не понасям, но някой, с който ми се налага да живея. Отварям вратата и със сведен поглед измивам зъбите си. Страхувам се да вдигна очи и да се срещна със себе си. Защо другите ми казват, че съм прекрасна? Те виждали ли са тялото ми? Този корем! Отвратителен е. Добре, че са измислили широките дрехи.Всъщност, като се замисля, добре, че са измислили дрехите. Те са ми най-доброто скривалище. Обличам нещо широко, което да скрие недостатъците, които се набиват на очи- от километри. По-добре ми е така. Не обичам дрехи, които да подчертават „ прекрасната“ ми фигура. Винаги си мисля, че докато другите ме гледат, непрекъснато ме съдят- за едрите ми ръце, за коремът, който все стърчи или за бедрата, които от няколко месеца насам пак се докосват. Уж си говорят с мен, а всъщност в думите прозира моята недостатъчност.

И тази сутрин минава. Облякох нещо, което да ми позволи да отида до кухнята. От там се носи аромат на току що приготвен омлет и прясно изцеден сок от портокал. Плахо прекрачвам прага на стаята. Защо плахо? Защото ме е страх, че нямам контрол над себе си. Страх ме е какво ще се случи, когато отново се срещна с най-големия си враг- храната.

Влизам, а на масата седи Той. Чака ме с усмивка. Направил ми е закуска. Поредният нож, който се забива в сърцето ми. Поредната сутрин, която раздира душата ми. Гледам го и знам с какво желание е приготвил всичко за мен. Защо съм неблагодарна? Защото е сложил гъби, които аз не обичам или портокалов сок, който не съм пила от 5 години? Не! По дяволите на гъбите и сока. Не съм неблагодарна. Къса ми се сърцето, защото знам, че ще дръпна стола. Ще седна и буцата ще заседне на гърлото ми. Ще ми бъде трудно да дишам, а сълзите отново ще ме издадат- болката, която в опит за бягство се стича по бузите ми и издава вътрешната ми слабост, която всячески се опитвам да прикрия под маската на външната сила.

Ще седна, ще погледна чинията и Тя- другата в мен, няма да ми позволи да видя прекрасният начин, по който е аранжирал храната ми. Няма да ми позволи да усетя любовта, грижата и вниманието, които се носят с аромата на топлата, току що приготвена храна. Вместо това, ще погледна в чинията и ще видя купчина храна, която ненавиждам. Храна, която ще изям, а всичко, което усещам, ще бъде далеч от мекия, плътен вкус на яйцата и щипещото усещане от сладкия, сок. Вместо това, ще вкусвам горчилката на собственото си разочарование, на собствената си себе-омраза.

Забравих да кажа, как през цялото време ще ми е трудно да го погледна… срам ме е- от мен си. Ще сложа едната си ръка пред лицето- нещо, като преграда между мен и него- така че да не усеща болката, която лъха от мен. Ще се опитвам да ям, а когато ме пита: „ Вкусно ли е?“, ще се опитам да преглътна буцата, която стои на гърлото ми и с треперещ глас, „овладяно“ да кажа „ Да! Прекрасна закуска. Благодаря, че ме изненада.“ Ще преглъщам всяка хапка и ще си мисля как се залепя на корема, който така не понасям или на дупето, което всички смятат за перфектно, а аз изпитвам отвращение при мисълта за начина, по който изглежда.

Ще преглъщам всяка хапка и всеки път, когато  набучвам парченце домат, ще го правя все по-плахо- защото ме е срам, че Той може би ме гледа и ме съди. Сигурно си казва: „ Гледай я колко яде. Толкова е дебела, а апетит хич не ѝ липсва.“

Ако ме гледате отстрани, ще си мислите, че преглъщам храната, а аз всъщност всячески се опитвам да преглътна срама си.

С всеки залък, непоносимостта към самата мен се увеличава. Не мога да стоя на едно място и макар, че го обичам до болка, искам просто да си тръгне. Да ме остави сама. Просто, за да знам, че не е нужно да сдържам сълзите си; че не е нужно да се правя на силна, когато вътрешно се руша. Искам просто да бъда сама и с нея- с тази, която е обладала ума ми. Искам време само за нас двете. Отчаяно искам да я опозная и да разбера, защо се е вкопчила така в мен. Какво намира в живота, в тялото и ума ми. С какво съм заслужила да руши всичко, което градих?

Той очевидно няма намерение да си тръгва скоро. Сигурно пак е отделил часове, за да ми направи подарък. Наистина е уникален. Аз обаче, ставам все по-нервна. Не искам да съм груба с него. Нали знаете, как, когато не понасяш себе си, не понасяш и другите. Е, нещо такова се случва. Не мога да търпя присъствието си. Следователно не мога да търпя и неговото. Или всъщност, не аз- тя- другата в мен. Тази, която винаги дебне удобен момент да останем сами, за да продължи да ме измъчва.

Телефонът му звънна. Изглежда разочарован. Затваря. Усмихва се и целува ръката ми. Казва, че трябва да свърши нещо и че после ще ме чака в парка.

Отдъхвам си- ще остана сама с болката си. Чакам го да си тръгне, а Тя-другата в мен, дори не може да изчака да го целуна и да му кажа чао.

Не разбирате, нали? Коя е Тя? Да ви кажа честно и аз не съм много сигурна. Опитвам се да я разбера от няколко години, а тя е толкова особена и различна. За да разбереш нещо, трябва да го опознаеш. Опитвам се да я опозная. Опитвам се да надникна зад повърхността и да видя болката, която се крие зад всяко нейно действие и всяка нейна мисъл. Казват, че само тези, които страдат много, нараняват другите. Съдейки по това как ме наранява и колко е жестока с мен, мисля, че много е страдала- и продължава.

Питате се какво е усещането да имаш хранително разстройство? Ами то е нещо, като да имаш две личности- твоята и тази- другата. Тази, която не понасяш и тази, която винаги действа срещу теб, тялото ти, волята и желанията ти. Понякога се чувствам така, сякаш някой друг е превзел тялото ми и ме е заключил с белезници в някой ъгъл на душата ми- принуждава ме да гледам как издевателства над тялото ми, а аз съм неспособна да предприема действие, за да се защитя. Гледам я как се държи жестоко с хората, които обичам; наблюдавам я как се тъпче и как, после, изпива опаковки с разхлабващи, само за да се опита да заличи „греха“ си. Мисля си, кога успя да събере толкова гняв и разочарование. Защото, знаете ли, всичко, което прави е просто моментен пристъп, в който не може да сдържа негативните емоции, които винаги таи- тези, които спестява пред другите. Трупа в себе си всеки момент на унижение, обида и пренебрежение. После, когато остане сама, натрупаното натежава и трябва да го излее… върху себе си. Наказва се….всъщност, наказва ме за усещането, че няма контрол над живота си. Ах, този перфекционизъм. Проклинам дните, в които позволих на другите да ми вменят чувството, че не съм достатъчно. От тогава нямам мира. Другите ме виждат, като успяла, а аз се прибирам. Затварям вратата на апартамента си и вътре не ме чака никой- само тишината, изпълнена със сянката на моята недостатъчност.

Пиша себе си и мисля, че някъде в пропастите между думите, започнах да разбирам чувството на самота. Идва от нея. Идва от живота, който съм прекарала със себе си и другата в мен- с тази, която ежеминутно ми повтаряше, че не съм достатъчно и че трябва да се наказвам за това- че трябва да се отплатя за това, което не съм. Защо самота ли? Когато смяташе, че не си достатъчно, никога не намираш смелост да се покажеш пред другите; да ги допуснеш до себе си. Страхуваш се, че ако видят несъвършенствата ти, ще се разочароват и ще си тръгнат. А ти оставаш- със себе си, още по-наранена и уплашена. Така, затваряш вратите към всички и прекарваш един живот в бягство- от себе си… а бягайки от себе си, бягаш и от другите. А ако научих едно нещо, то беше, че другите са мое отражение. Аз не понасях себе си и дори за минута не исках да виждам отраженията си.

***

Хранителните разстройства са най-разпространените болести. Те са болести на мълчанието. Много често съдим жени и мъже, които имат подобен проблем и ги наричаме суетни, капризни и т.н. Едно от най-тежките неща, които ми се е случвало, беше хранителното ми разстройство. За щастие, благодарение на хората около мен, на нестихващото ми желание да не пропилявам живота си, успях да се оправя и да посветя живота си на това да помагам на другите. Реших да напиша тази статия, с надеждата да усетите болката, която изпитва жена, която има хранително разстройство. Да разберете, че това не е каприз; не е суетност, а нещо много повече… и най-вече вик за помощ и обич.

Благодаря ви, че споделяте тази статия чрез бутоните отдолу. Нека стигне до повече хора, като нас- такива, които имат нужда да знаят, че имат съмишленици в живота и подкрепа- макар и виртуално!

Новият- 20-ти – брой на моето онлайн списание, IFS Journal, е готов. Вижте какво ще намерите в страниците на новия брой и се абонирайте ТУК.