В малките мечти няма магия! За да реализираш себе си и потенциала си и да се чувстваш осъществен, трябва да имаш смелост – да напускаш зоната си на комфорт. Трябва да имаш куража да предизвикваш себе си, убежденията си и егото си. Да имаш желанието да се откопчиш от прегръдката на сигурното и познатото и да се впуснеш в неизвестното.
През 2016-та една моя мечта се превърна в реалност – срещнах се с един от моите ментори – Питър Сейдж. Не само, че го срещнах, но прекарах близо 40 часа негово присъствие и бях един от участниците в Sage Academy – бизнес училището на Питър Сейдж. Няма да се повтарям колко отблизо следях работата му и как преди година за мен това да го срещна на живо беше утопия. Но обикновено, когато не натоварваме нещо с прекалено голямо значение и му позволим просто да седи в съзнанието ни и бавно да си проправя път в реалността, един ден се оказваме там, където само сме мечтали да бъдем. Защото, когато не насилваш нещата, те просто се случват – по естествен начин. Понякога сами пречим на това, което искаме да се случи, когато го поставяме в рамките на нашите очаквания – как трябва да се случи, след колко време и т.н.
Не мога да побера всичко, което се случи в една статия и тук ще се опитам да споделя с вас някои от основните осъзнавания или по-скоро моите лични „аха“ моменти.
Долу ще прочетете малка част от осъзнаванията от първата половина на ден 1. Нямате идея колко много вдъхновяващи неща научих на този семинар. Питър Сейдж не е съвременния лектор по личностно развитие. Той е човек, който е преминал през много трудности в живота си, управлявал е десетки бизнеси и е прекарвал време с някои от най-великите хора на нашето време. Неговата философия не се плъзга по повърхността на живота. Тя прониква в дълбините на психиката и ни показва кътчета, които са били скрити дори за нас. Когато човек освети със съзнателност тази част от себе си, животът добива други измерения. Много се радвам, че Питър Сейдж идва в България и всички ще имаме възможността да се докоснем до нестихващите му вдъхновение и мъдрост. Научете повече за събитието тук. Всеки, който се запише за участие в семинара и въведе код book, ще получи безплатно новата книга на Питър Сейдж.
1.Лондон и обратното движение
Понякога уроците са скрити дори в най-малките неща. Например, обратното движение в Лондон. Придвижвайки се от летището към хотела, наблюдавах големия град, движението, хората и се замислих колко странно му беше на ума ми да възприеме, че колите се движат в обратна посока на тази, която съм свикнала да е „правилна“. Направих си паралел с живота и различните гледни точки, които имат хората. Замислих се колко често упрекваме другите, че имат „погрешна“ визия за живота; че се движат срещу потока на живота или това, което сме приели за норма. В същото време, оказва се, че някъде по света това „обратно движение“ е правилното движение и единственото, което местните познават.
Не важи ли същото и в живота? Моята посока може и да не е твоята, но това не я прави обратна, защото по света има много хора, които вероятно вървят по същия път и го чувстват също толкова свой и толкова прав.
Другото, което си мислех за обратното движение е свързано с навиците. Смея да кажа – добре, че не бях сама в Лондон, иначе още на първия ден щях да ме блъснат. Навикът е нещо много интересно. Съзнанието възприема факта, че „правилата“ са различни и уж всичко е точно и ясно. До момента, в който стоиш на платното и вместо да се огледаш в посоката, от която идват колите, ти се завърташ на другата страна – защото така си свикнал.
Замислих се колко често животът ни е движен от такива автоматизирани навици. Може би, точно както за мен навикът да гледам в обратната посока, можеше да се окаже нездравословен, такива са и доста от навиците, върху които градим деня си. Много често правим неща, с които сме свикнали, макар че знаем, че не са в наш интерес, но толкова пъти сме ги повтаряли, че те са станали част от нас и това, което сме. Изисква се доста съзнателност, присъствие и още толкова повторения, за да пречупим стария навик и да създадем нов модел на поведение. Така че, винаги си припомняйте това, когато се опитвате да промените начина си на живот – навиците могат да бъдат приети като форма на вирус – упорити са, застояват се и трябва упоритост, постоянство и подходящи „лекарства“ – поведение и подход, за да бъдат променени.
2.Sage Academy, ден 1
2.1.Не решавах проблем, а само го маскирах
Това беше историята на Сара – жена, която Ерол Абрамсон представи. Жена, която беше успяла да се погрижи за него и сърдечносъдовите му проблеми. Ерол разказа как преди време са го пратили вкъщи, за да… умре. Тогава съдбата му е изпратила Сара, която в момента има клиника, в която лекуват хора със сърдечносъдови проблеми. Сара излезе на сцената и разказа как е започнала да работи като медицинска сестра. Разказваше за болните, при които е ходила и как просто им е раздавала хапчета и през цялото време нещо ѝ е липсвало. Един ден е осъзнала, че тя не лекува самия проблем, а просто го маскира. Разказа как е напуснала тази работа и е имала предложение от една клиника, в която е започнала да работи – и така вече 20 години. Сара завърши историята си с много силни думи и каза: „Тялото има план, ако само му дадем правилните съставки.“
Нима това не е истина? Толкова малко хора осъзнават, че тялото се стреми към здраве и че само може да се възстанови, стига да му позволим. Тялото е много мъдро и ако му дадем време и правилните сигнали – от храна, движение, сън, околна среда като цяло, то само ще намери начин да се излекува. Болестта е само симптом и лекарството не я лекува – само я прикрива. Единственият начин да се отървем от болестта е да променим средата и информацията, която постъпва в организма ни.
2.2.Начинът на мислене на успешен бизнесмен е начинът на мислене на успешен спортист
Най-голямата изненада през първия ден беше Дерек Редмонд. Той е една легенда в леката атлетика. На олимпийските игри в Барселона, през 1992г., Дерек стартира, за да се бори за златен медал. Тръгва уверено, когато чува някакъв странен звук и е повален на земята. Както той сама каза – „помислих, че някой ме е прострелял“. Оказва се, че е скъсал мускула на задното си бедро. Гледахме сцената от олимпиадата два пъти, а след това той самият се качи на сцената и ни разказа живота си. Разказа ни за онзи момент, когато е лежал повален от болката и е осъзнал, че е на стадион, пълен с хиляди хора. Осъзнал е, че е вложил толкова много усилия, за да стигне до тук и макар и да не си тръгне с медал, не може да е откаже от това да завърши започнатото. Изправя се и куцайки стига до финала. На помощ, на пистата скача баща му, който го хваща под ръка и плачейки – баща и син пресичат финалната линия.
Слушах историята на Дерек – не тази за олимпиадата, а тази за живота му след това и сякаш виждах себе си. Сякаш описваше моята болка и това, през което преминах с баскетбола.
След първото късане на мускула на задното бедро, Дерек къса този мускул още 7 пъти – претърпява тежки операции, възстановява се дълго. Моята история беше същата, но с рамената. След първата тежка контузия, всеки път, когато се опитвах да се върна на терена, не отнемаше повече от месец, два, за да отново да се контузя и да премина през целия ад на възстановяването, на всички съмнения и въпроси, които се появяват в ума ти.
Дерек разказа как след последната контузия, докторът му е казал:
-Момче, с кариерата ти е свършено. Отиди и си намери нормална работа и повече никога няма да се състезаваш за родината си.
Дерек каза:
-Прибрах се вкъщи и бях бесен. Да ми каже, че с кариерата ми е свършено – това и аз го знаех! Да ми каже, че трябва да си намеря работа – това също го знаех. Но да ми каже, че повече няма да се състезавам за родината си – това не можех да го преглътна.
Дерек разказа как след това се е състезавал професионално в баскетболната лига, а след това и в ръгби лигата. Разказа как след дебюта си с националния отбор по баскетбол, един фотограф му е подарил негова снимка от един мач. Дерек се прибрал, сложил я в рамка и я окачил на стената. Погледнал я и си помислил, че мястото ѝ не е там. Свалил я и я надписал: „С много обич за д-р… (не запомних името на доктора)“. После отишъл и я подарил на доктора, който му казал, че никога повече няма да се състезава за родината си.
Историята на Дерек е поредният пример, че не трябва да позволяваме на другите да ни определят. Не трябва да позволяваме на другите да ни казват какво е възможно и какво не е. Преди 8 години, докторите също ми казаха, че повече няма да мога да спортувам, но аз дори не го допуснах като възможност. В края на живота си човек не е това, което другите са вярвали, че е възможно, а това което човек сам допуска за възможно. Няма невъзможни неща и винаги, когато някой каже, че нещо не е възможно, някъде по света има хора, които всяка сутрин се будят и го постигат. Хората съдят за възможните и невъзможните неща според собствения си кураж, убеждения и желание да излязат от зоната си на комфорт. Невъзможното просто изисква малко по-дълго време.
Дерек казва, че след първата контузия, вече няма никакви проблеми – само предизвикателства. Казва, че трябва да се отнасяме към бизнеса и живота като към спорт – когато не успееш, просто се изправяш, правиш анализ, тренираш по-умно и по-добре и следващия път печелиш. Няма магия в малките мечти!
2.3.На биологично ниво не можем да гласуваме какво се случва, но можем да гласуваме какво се случва, когато говорим за емоционално съзряване
Това е една от любимите ми фрази. Питър Сейдж също използва аналогии с природата и сезоните. Беше принтирал една страница, на която беше събран целият живот – в едната графа беше животът в минути, в другата в дни, третата в седмици и последната в години. Интересно е да осъзнаеш, че животът ти може да се побере на една страница. Да гледаш точките по нея и да осъзнаеш, че всеки ден или избираш да изживяваш мечтите си и нещо различно и вълнуващо – да сбъдваш себе си или избираш да повтаряш един и същи ден – да бъдеш воден от рутина.
Хареса ми метафората на Питър Сейдж за сезоните и живота и най-вече за зимата. Зимата предлага предизвикателства, които понякога те карат да зъзнеш от студ. Вледеняват те и не ти позволяват да помръднеш. В тези моменти, някои хора получават хипотермия и замръзват. Други – просто отиват да карат ски. 🙂 Интересна гледна точка за живота – толкова проста, а побира толкова много смисъл. Предизвикателствата на живота повалят тези, които отказват да се променят и адаптират и са удоволствие и забавление за тези, които просто избират да използват наличното и пак да успяват.
Тук имаше още един момент, който много ми хареса. Ставаше въпрос за това как хората често гледат за кратки пътища към целите. По този повод Питър каза: „Все едно да празнуваш десетия си рожден ден и да се оплакваш, че все още не си на 85г.“ 🙂 Отново просто и кратко, но много съдържателно.
Няма нужда от преки пътища към целите, защото не целта, а пътя към нея е това, което ни кара да се чувстваме живи, осъществени и ни създава усещане, че се движим. Не това да духнеш 85 свещи, а това да знаеш, че си преминал през 85 години, в които си изпитал триумф и падение, болка и радост, разочарование и надежда, приятелства и предателства, събирания и раздели и въпреки това си оцелял – станал си по-силен и по-мъдър.
2.4.Хрътките и зайците
Това е един от любимите примери на Питър Сейдж. Споменава го в доста от интервютата си. Описва живота като едно от състезанията с хрътките, които гонят заек. Играта е създадена така, че независимо колко бързо тича една хрътка тя няма как да хване заека – просто това са правилата на играта. Въпреки това, в края на състезанието хрътката не е разочарована от себе си; не е отчаяна, че не е хванала заека и не се чувства като провал. Хрътката е доволна и екзалтирана от това, че е тичала, защото е създадена за това.
Същото е и с живота. Няма цел, която да гоним, да сграбчим и да се чувстваме, че всичко е свършило и че сме осъществени. Колкото повече тичаме и хващаме, толкова повече се разкрива пред нас и състезанието продължава. Няма значение колко обиколки ще направим на пистата – заек няма да хванем. Това е и животът – родени сме, за да живеем и с всяко следващо състезание да осъществяваме себе си. Не е важно какво и дали ще хванем нещо, а в какво се превръщаме докато го гоним. Колкото по-бързо осъзнаем това, толкова повече разочарования ще си спестим и толкова повече ще живеем за удоволствието да бъдем и да правим това, което обичаме – без да се фокусираме само в това какво ще получим.
2.5.Това да постигаме дадена цел ни позволява да се чувстваме по определен начин
За мен това беше едно от най-важните осъзнавания. Повечето хора се чувстват недостатъчни. Всеки се гледа в огледалото и се вижда като несъвършен. В стремежа си да се превърнем в съвършени хора, всички си поставяме дадени цели. В действителност, в съзнанието ни постигането на целта е толкова важно, защото тя е бариерата/ преградата, която ни дава достъп да се чувстваме по начин, който не си позволяваме в момента. Много често смятаме, че не заслужаваме да се чувстваме успешни, щастливи, красиви, значими, ако преди това не сме постигнали нещо. Аз не съм по-различна и макар че имам огромен прогрес през годините, аз тръгвам от същото място. Винаги съм била перфекционист и винаги съм била от хората, които непрекъснато си поставят цели, които трябва да гонят – цели, чието постигане би трябвало да ми даде разрешението да се чувствам по начин, който смятам, че в момента не заслужавам.
Замислете се колко хора са така – всички! Дори, когато става въпрос за диети и тренировки. Колко хора смятат, че първо трябва да отслабнат, за да се почувстват красиви; за да смятат, че заслужават да си купят нова дреха или че могат да си позволят да ядат нещо. Когато осъзнаем, че сме достатъчно такива каквито сме и че не е нужно да прескачаме бариерата на всичките си цели, за да си заслужим да сме важни, специални и значими, тогава пада доста голям товар. Тогава си позволяваш да си несъвършен. Позволяваш си да опитваш повече, понякога да не успяваш, но въпреки това да се чувстваш щастлив – защото всяка една емоция ти е позволена и не е нужно да я заслужиш с цената на определен успех. Не знам дали това осъзнаване ще достигне до вас, по начина, по който достигна до мен. Но за мен беше много силно и значимо.
2.6. Ако прекалено често посещаваш дадено място, започваш да се подвизаваш там непрекъснато
Тук ставаше въпрос за навиците и това как те се формират. Аз си направих аналогия с много неща, но най-важното за много от вас би било за това как формираме навиците си за тренировки и хранене. Ако си представим, че има две паралелни линии, които имат малко разстояние една от друга, но колкото повече вървиш по едната, толкова повече се отдалечаваш от другата. Едната линия има възходяща посока и завива нагоре, а другата низходяща и се спуска надолу. Ако тази, която има възходяща посока са навиците, които наричаме „добри“, а низходящата е тази, която наричаме „лоши“, тогава колкото по-често се подвизаваш на едната линия, толкова повече се отдалечаваш от възможността да обърнеш посоката и да се преместиш на другата. Например, ако се храниш здравословно и се движиш по гроната линия, но рядко си позволяваш да посещаваш долната линия, рано или късно ще започнеш да вървиш нагоре и все повече да се отдалечаваш от нездравословните опции.
Замислих се, че точно така се случва промяната с храненето. Помня първите си стъпки към здравословния начин на живот и как непрекъснато прескачах от едното на другото място, но колкото повече се придържах към здравословното, толкова по-рядко посещавах нездравословното. Така, днес съм някъде нагоре по линията на здравословния начин на живот и другата линия ми е така чужда и далечна, че смътно си спомням, когато двете линии бяха толкова близо една до друга.
Но има и другия вариант – да вървим по нездравословната линия и само понякога, но рядко да посещаваме здравословната. Идва момент, в който стигаме до мястото, където двете линии се разклоняват и стремглаво започваме да се спускаме надолу и да се отдалечаваме от здравословното. После, ако в един момент решим, че искаме да се върнем и да прескочим на здравословната линия, това ще коства много повече време, много повече усилия.
Много от хората, които казват, че искат да се променят са точно на това място и бързо се отказват – защото не осъзнават тази корелация и не осъзнават, че в началото ще трябват повече усилия, защото са се отдалечили прекалено много. Не можеш да изкачиш пътя наобратно със скоростта, с която си се спуснал надолу. Ще трябва да изтърпиш усилието, умората, ускорения пулс и моментите, когато ти се иска просто да се пуснеш. Но тогава ще трябва да държиш целта, мотивите в ума си и да знаеш, че изкачването не е напразно и че си на прав път.
Много хубава статия. Благодаря за споделянето!
Много се радвам, че ти харесва!
Инес