Сутрин, в която сме само аз и килимчето за йога. Малко пространство, в което се побира целия ми свят – всичко, което е в ума ми – това, което е било, това, което е и желанието за едно бъдеще, което чака да бъде реализирано.
Преминавам от една поза в друга, а сякаш преминавам през живота си. Всяко едно движение изкарва на повърхността мисли и емоции, които ме карат да изследвам себе си и да откривам повече от това, което съм знаела до този момент.
Съзнанието ми отива в друга посока и си спомням епизод от миналото. Момент, в който съм се чувствала предизвикана до краен предел и започвам да се движа паралелно в това, което е сега и това, което е било.
Замислих се колко си приличат тренировките и живота. Понякога, погрешното решение или пък опитът да избързаш и да насилиш нещата в тренировката, води до това да се контузиш. Тялото ти още не е готово и не е достатъчно силно, за да понесе изискванията и интензивността на тренировката или на самото упражнение. Тогава, контузия те спира, за да те предпази от нещо още по-лошо.
Толкова ми прилича на живота, където винаги, когато припираш ситуацията или се хвърляш неподготвен, обикновено нещо те поваля и те кара да се върнеш много назад. Сякаш, за да се засилиш и с нови сили и нов поглед над нещата да опиташ – но този път по-внимателно и по-съзнателно.
Връщам се на тренировката. Контузията винаги е различна. Понякога може да е тежка и да се наложи дълго възстановяване. Понякога ти трябват патерици, които ти помагат да се придвижваш и макар и не пълноценно, да минаваш през деня. В моменти като този си заобиколен от хора, които вършат нещата вместо теб или просто ти помагат да се чувстваш по-комфортно и да понесеш състоянието си по-лесно.
Досущ като в живота. Има моменти, в които се чувстваш повален и имаш нужда да спреш и да се възстановиш. Тогава се намира някой, който да ти подаде ръка. Някой, който да ти помага да се изправиш и лека полека да направиш нови крачки напред, докато се почувстваш уверено и можеш да продължиш сам.
Но както в живота, така и в спорта, някои хора винаги остават с патериците или с усещането, че те са там. Най-трудният момент от възстановяването е това да преодолееш бариерата в ума си. Най-трудният момент е да се престрашиш да оставиш патериците и да стъпиш на крака. Да се престрашиш да правиш всичко, което си правил, без да има някой до теб, който да те хване или да ти казва, че е нормално да ти е трудно и че можеш просто да си лежиш и да си почиваш.
Като в живота – някои хора никога не съумяват да „хвърлят патериците“. Живеят със страха от това да опитат, защото може пак да усетят болка, слабост или несигурност. Такива хора, винаги търсят околните, за да се опират на тях и винаги търсят някой, който да върши техните задължения, под претекста, че са страдали; че животът ги е повалил и че просто не могат повече сами.
Счупеното винаги става по-силно, когато обаче вложиш време и усилия, за да се възстановиш и да продължиш. Когато откажеш вечно да се опираш на другите и да държиш патериците до себе си, за да ти е сигурно.
В живота, наранените места в душата, винаги заздравяват и ни правят по-силни, когато вложим енергията и желанието да продължим – гледайки напред, без винаги да се обръщаме, оправдаваме и да търсим съжаление.
Връщам се на килимчето за йога. Малко пространство, на което е побран целият ми свят. Просто една практика, а отново помогна на наранените места в душата ми да заздравеят и да ме направят по-силна.
Прочетохте ли книгата ми Генът IFS? Там със сигурност ще намерите вдъхновение за промяна. Поръчайте я с лично послание.
