Има три основни причини хората да не постигат това, което искат:
1.Толкова дълго отлагат, че никога не започват.
2.Отказват се, когато срещнат и най-малкото затруднение.
3.Имат нереалистични очаквания и не си дават шанс да напреднат.
Това са и трите основни причини, които пречат на хората да бъдат в отлична форма. Аз вярвам, че всеки един от нас има огромен физически потенциал, но малко хора очакват от тялото си да прави и да може нещо по-различно от това да ни придвижва от едно на друго място. Начинът, по който човек общува с тялото си е чрез изборите, които правим. То не чете мислите ни, не разпознава желанията ни и не се интересува от целите, които сме си поставили. За него е важно не какво говорим и мислим, а какво правим. Ако чрез ежедневните си избори му показваме, че искаме да е по-силно, по-мобилно, по-здраво, по-атлетично – въпрос на време е то да откликне и да се превърне точно в това, което искаме.
Много често, когато някой дойде да тренира при нас, в залите на IFS, започва да ми разказва как следи блога ми от 3-4г. и повече, но чак сега е събрал смелост да дойде. В края на тренировката, обикновено казват, че се чудят, защо им е отнело толкова дълго, за да се престрашат да опитат. Това не важи само за тренировките – сигурна съм, че всеки един от вас може да се замисли за нещо, което е искал, но дълго време е отлагал. Всички имаме причини да го правим – страхуваме се, че няма да се справим; че не сме достатъчно подготвени; че нямаме време и т.н. Винаги казвам, че човек трябва да обича да бъде начинаещ в поне една сфера от живота си. Ако винаги правим само това, в което сме добри, рядко стигаме много далеч. По този повод, вярвам, че винаги, когато опитваме нещо ново, трябва да му дадем три шанса! Точно така – не да го направим само веднъж и да се откажем, а да опитаме минимум три пъти.
Първият път е просто, за да се престрашим да опитаме или по-точно казано да започнем. Това е най-трудната стъпка и много хора си дават сметка, че когато просто започнат, всичко след това става много по-лесно. Когато се престрашим да опитаме нещо ново, ние преодоляваме страховете и съмненията си. Полагаме огромни усилия, за да разчупим навика си и да излезем от рутината си. Всичко това изисква усилия. Когато става въпрос за тренировки, това да отидем на ново място, където не познаваме никой, нямаме представа точно как протичат часовете, дали ще се справим, е нещо, което ангажира съзнанието ни. Мислите ни са заети с подобни разсъждения и първата тренировка рядко е много съзнателна. Най-важното е, че сме направили първата крачка и сме прекъснали инерцията. Много хора се отказват след първата тренировка и това е най-голямата им грешка. Правят погрешни изводи за себе си, за способностите си и за цената на усилията, които трябва да положат. Няма да ви лъжа – като усещане, първата тренировка винаги е най-трудна. Мускулната треска след нея винаги е най-силна, умората е най-голяма. Просто, защото изправяме тялото и психиката си пред нещо ново и съвършено различно. Но това не е причина да се отказваме. Отиваме на втория опит.
Втория път, в който си дадем шанс да направим нещо е, за да осъзнаем лека полека какво точно се случва. Някои неща са ни познати. Вече не се притесняваме да прекрачим прага на залата. Познаваме няколко човека от предния път. Имаме някаква представа каква е структурата на тренировката. Може даже да сме запомнили някое движение. Знаем, че макар и предният път да е било трудно, все пак сме се справили. Значи и този път ще е така. Всичко минава много по-лесно и първоначалните притеснения ги няма. Вече сме по-осъзнати за това, което правим в действителност и даже ни харесва. Човек изпитва удоволствие от дейностите, с които се занимава, когато наистина е присъстващ и осъзнат за тях. Когато и тази тренировка мине, идва ред на това да си дадем и трети шанс.
Третият път, в който отиваме е с цел да затвърдим това, което сме правили предходните пъти. Даваме си шанс малко да напреднем. Когато усещаме прогрес в нещо, това само по себе си е мотивация да продължаваме. Осъзнаваме, че не сме толкова зле, колкото сме си мислели. Явно и нашето тяло има физически потенциал и точно с такива малки стъпки, можем да го реализираме. Макар и още да е много рано, започваме да се питаме колко далеч можем да стигнем, ако продължаваме да се връщаме и да полагаме усилия. Оглеждаме се наоколо и виждаме, че в залата е пълно с хора точно като нас. Те не са някакви извънземни, както сме мислили първия път, преди да отидем на тренировка. Те са нормални хора, които просто са си дали шанс и време да прогресират. Хора, които с ежедневни усилия са показвали на тялото си, че очакват нещо повече от него и то е откликнало – защото тялото разбира езика на действието – не езика на желанията, мислите и думите. Когато минат първите три тренировки, които са наситени с най-интензивни емоции, усещания, съмнения и предубеждения, всичко се случва много по-лесно. После е въпрос на време, да постигнем желаните резултати.
Когато прекараме 30,40 или 50 години, без да очакваме от тялото си да реализира физическия си потенциал, няма как един ден да се събудим и изведнъж да постигнем всичко, което не сме постигали през изминалите години. Промяната е процес. Тя изисква изграждане на нова връзка със себе си и тялото ни. Изисква промяна на идентичността и това как се възприемаме. Промяната е въпрос на търпение. Тя е в това да заобичаме процеса, в който изграждаме себе си отново – като художник, който рисува картината си и именно рисуването е това, което обича, а не картината на финала. Същото е и с физическите и психическите усилия, които полагаме. Ние сме като художници, които чрез действия пресътворяват и тялото и ума си. Именно това трябва да обичаме, а не само крайния резултат.
