По-миналото лясто ме изправи пред едно от най-големите предизвикателства. Тези от вас, които ме следят от самото начало, знаят че в миналото играех басксетбол – професионално. Няколко тежки контузии на рамената, бяха причината да спра да играя баскетбол. Това беше едно от най-трудните неща, които трябваше да преодолея – и физически и психически. През последните десет години, положих доста усилия, за да се възстановя и за да постигна най-добрата си форма. Никога не съм имала физическите способности, които имах сега. Много хора, не вярваха, че с толкова контузии, правех стойките на ръце, ходене на мост и всички останали неща, които ежедневно качвам в профила си в Instagram. През последната година, изобщо не мислех за рамената и контузиите. Всички ограничения, с които се борех, бяха останали в миналото. На моменти, дори имах чувството, че всичко това не е било част от моя живот – толкова далечно ми се струваше. Въпреки това, винаги най-големият ми страх е била още една такава контузия. Последният път, контузията отне мечтите ми и света, такъв какъвто го познавах. Надявах се, че в този живот, няма да ми се налага да минавам през същото…отново.
През юни 2018-та, отидохме на IFS Bootcamp. Всичко беше чудесно, до момента, в който, в много нелепа ситуация и не по време на тренировка, извадих рамото си. Миг, в който времето спря, а аз исках да е просто сън. Един кошмар, от който да се събудя с учестен пулс и да знам, че всичко е наред. Но за мое съжаление, беше реалност. Десет години, след онзи кошмарен ден, когато се разделих с мечтите си, отново извадих рамото си – по най-нелепия начин. В момента, дори не можех да мисля за това. Усещах само нечовешката болка и ужаса, който се плъзна от съзнанието ми и се настани в тялото. Не знаех какво да направя. Бях на място, където нямаше добри лекари. Знаех, че стаята на сестра ми е до моята и през сълзи, започнах да викам името ѝ. Можеше и да не може да помогне на рамото ми, но знаех, че ще помогне на душата ми. С нея, знаех, че всичко все някога ще бъде наред. Тогава, на вратата се появиха Габи и Ивайло.
Само им казах, че съм си извадила рамото и тъй като не можех да сваля ръката си, защото с всяко движение, болката беше все по-жестока, а рамото ми се изместваше все повече, бях вкопчила нокти в кожата си и стисках ръката си. С бавни стъпки, започнах да слизам по стълбите. Още не можех да осъзная какво се случва. Болката ставаше все по-силна. Бяхме в Синеморец и нямаше лекар, който да намести рамото ми. Отидохме до Ахтопол, а после и до болницата в Царево, но там нямаше компетентен ортопед, който да намести рамото ми. Единствената опция беше болницата в Бургас. Вече седях с извадено рамо около час. През целия път, болката се усилваше, а аз все повече осъзнавах какво е станало. Нямах сили да мисля какво ще се случи. Единственото ми желание беше да намерим някой, който да намести ръката ми. Някой, който да ме освободи от тази болка. А после… каквото и да ми беше подготвил живота, щях да се справя с него.
Започнах да се взирам през прозореца и да повтарям на болката да минава през мен. Усещах, как стягам цялото си тяло, защото да се отпусна, означаваше да се отдам на емоцията. Сега не трябваше. През пет минути, питах колко време остава. Паниката се завърна. Как щях да издържа още цял час? Не можех да търпя тази болка. Не исках да е там. Защо ми се случваше всичко това. Контузия на рамото беше най-големият ми ужас. Нещо, което се надявах, че в този живот, няма да ми се наложи да преживея отново. И въпреки това, вече беше неизбежна реалност, с която трябваше да се справям.
През целия път, сестра ми, продължаваше да държи ръката ми, за да рамото да не продължава да се върти. Въпреки това, с всеки изминат километър, болката ставаше все по-силна. Бяха минали почти два часа, в които стоях с извадено рамо и вече се чувствах изтощено, когато пристигнахме в Бургас МЕД. Там попаднахме на много добър лекар, чието име, за съжаление не запомних, защото тогава това беше последната ми мисъл. Направиха ми снимка, за да видят каква е луксацията, а след това, лекарят ме изведе отвън и ме накара да седна на една пейка. Каза, че след толкова време с извадено рамо, може да се наложи пълна упойка, защото болката от наместването е много силна, но аз го уверих, че ще издържа. Няма да описвам наместването на рамото, но мога да ви кажа, че това е една много силна и нечовешка болка.
Усетих пронизваща болка, след което рамото ми беше наместено. Момент, в който всичко, което потисках през последните два часа ме връхлетя. Сълзите започнаха да се стичат по бузите, а той ме погледна и каза: „Не плачи. Защо плачеш? Боли ли те много?“ Аз го погледнах и не знаех как да му обясня, че не плача заради физическата болка, а заради душевната. Заради всичко онова, което предстоеше да преодолея, а така не исках да ми се налага.
Възстановяването от една такава контузия трае между 3-6 месеца. Дълъг път, по който вървя и се надявам, че ще извлека максимума от това предизвикателство.
Вече минаха повече от 40 дни от контузията и в следващите редове, ще опиша някои от основните поуки, които си извлякох до този момент.
1.Няма лимит на болката, която можеш да издържиш
В такива моменти, разбираш, че няма нещо, което човек не може да издържи и че няма лимит на болката, която можеш да понесеш. Просто, когато си добре, мисълта за негативните преживявания те кара да си мислиш, че не можеш да минеш през това. Така, понякога се обграждаш от страхове, защото се съмняваш в силата си да бъдеш по-голям от тях. Когато нежеланото те връхлети, осъзнаваш, че във всеки момент имаш точно толкова сила, колкото е необходима, за да се справиш с предизвикателството. Както в залата – силата, която упражняваш е пропорционална на тежестта, която получаваш. Така се случи и с мен. В момента на контузията не вярвах, че ще имам силата и волята да измина дългия път, който ме очаква. А сега, устремено вървя по него и нямам намерение да се отказвам.
2.Всеки оценява болката според размера на загубата си
Излязох от болницата, качих се в колата и психически се сринах. Започнах да плача, а сестра ми само ми казваше да не плача и че ще се оправя. Помолих я да ме остави. Аз знаех, че физическата травма, рано или късно ще се оправи. Но никой не подозираше какво означава това за мен. Не можеш да разбереш болка, която не си изпитал. Понякога, другите те виждат и съдят за теб само според момента. Дават оценки на това, което преживяваш, но не знаят, че това което боли е всичко друго, което си преживял до този момент. Всичко това, което се е натрупало в тялото и съзнанието ти. Другите не виждат личните ти битки. Не знаят за безсънните нощи, пролетите сълзи, изгубените мечти. Това, което за един е просто контузия, за друг са години връщане назад.
Обикновеният човек, не знае какво се случва в съзнанието и душата на един спортист, когато трябва да се възстановява от тежка травма. За повечето хора, движението не е приоритет и това, че трябва да са обездвижени е неудобство, но не винаги е нещо, което преобръща живота им. После се оправят и се връщат към стария си ритъм на живот. При един спортист, такава травма не отшумява след месец обездвижване и два курса рехабилитация. Това е само началото. Истинските битки са след това. Обикновеният човек, не подозира за страховете, които изплуват в съзнанието, за несметните часове, в които убеждаваш себе си, че можеш отново да се състезаваш; че няма да ти се случи нищо лошо, ако се опиташ да извършиш движение, което изисква участието на контузения крайник. Не подозират как нещо, което си правил с отдаденост и без страх, изведнъж изчезва. Оставате само ти, безбройните сценарии как нещо може да се обърка и безкрайното сравняване на това, което си бил преди и това къде си сега. Нямат представа, какво е да се върнеш в залата или на игрището и умът ти да знае на какво си бил способен, а тялото ти да не следва. Инстинкт за самосъхранение, който парализира волята, желанието и страстта. Усещания, които те смазват ежедневно и с които трябва да се пребориш, ако искаш пак да си на нивото, на което си бил преди контузията. Всяка травма, ти напомня колко си крехък и как всичко, за което ежедневно се трудиш, може да изчезне като полъх. Напомня ти, колко мимолетен е резултата, на несметните часове усилия, които си положил.
3.Само ти можеш да намериш отговора на въпроса „защо“
Не спирах да мисля за причините. Защо ми се случи? Този път не го бях заслужила. Не бях провокирала съдбата. Дори не беше по време на тренировка. Не се бях правила на велика и не бях тествала границите на възможностите си. Беше толкова нелепо. Защо се случи? Също така, много хора се изредиха да ми дават съвет, защо точно това ми се е случило, но в края на деня, всеки един от нас е единственият човек, който винаги е със себе си. Само ти знаеш какво мислиш и правиш през целия ден и само ти можеш да отсъдиш с точност, защо нещо ти се е случило.
Усещах, че животът смяташе, че съм готова да ме изправи пред най-големия ми страх, за да разбера, че аз съм по-голяма от него. Изправяше ни очи в очи, за да осъзная, че страховете са само ограничения, които си поставяме и които често ни спират да разгърнем потенциала си. Когато се срещнеш със страха, когато той е реалност, разбираш, че нямаш друг избор, освен да го победиш. А нима това не те прави по-силен? Нима това не отваря пътя на безграничния потенциал и всичко онова, което можеш да бъдеш, когато пречупиш ограничаващите убеждения?
4.Единственият начин да понесеш промяната е да намериш нов смисъл на случващото се
Непрекъснато се връщах в момента на контузията. Искаше ми се да превъртя лентата назад, но не можех… защото това беше моят живот, а не някоя стара касетка, която можеш да превъртиш. Връщане назад нямаше. Не можех да затворя очи и да пропусна тази сцена, която ме изпълваше с ужас, защото други нямаше – не бях зрител, а главен герой и трябваше напълно да участвам в това, което се случва. Да го усетя с всичките си сетива, а после да го интегрирам в нов смисъл. Нямах избор да сменя канала или да се откажа, защото трябваше да понеса всичко, което животът е отсъдил за мен. Единственото, което ми оставаше е да се надявам, че и моят живот, досущ като във филм ще има щастлив край и че всичко, което трябва да изтърпя, само ме подготвяше за хубавото, което предстои. Оставаше да се надявам, че предизвикателствата и това, в което се превръщам преодолявайки, ще ме направят още по-достойна. През последния месец, имам много моменти, в които ми е доста трудно, но в следващия миг си давам сметка, че не трябва да сравнявам себе си преди месец, със себе си сега. Животът приключва с преди и започва със след. Събитията, които слагат край на това, което си бил и поставят началото на това, което си. Да сравняваш себе си в настоящето със себе си вчера е нещо, което те смазва и те връща назад. Затова, колкото повече живееш в настоящето и се опитваш да напредваш според това, с което разполагаш в момента, толкова по-добре успяваш да се чувстваш.
5.Страхът не изчезва – той просто се трансформира обратнопропорционално на желанието да продължиш
Контузията, върна много страхове, които бях отдалечила от себе си. Както се чувствах много силна и сякаш нищо не можеше да ме спре, изведнъж се почувствах слаба и чуплива. Сякаш, във всеки момент, всичко, за което си се трудил, може да изчезне като полъх. Колкото повече време минава, усещам, че страхът не изчезва. Той просто се смалява пропорционално на желанието да продължиш въпреки всичко. От страха не можеш да избягаш. Той е там и следва като сянка. Върви след теб и ти напомня, че си преходен и нямаш време да хабиш момента. Трябва да го сграбчиш и да го изживееш. Да присъстваш с цялото си същество. Защото това, което е сега, може никога повече да не бъде. Разбира те ли? Никога повече! В такива моменти, се чудиш защо вчера си се чувствал зле или не си бил доволен от себе си, когато си бил здрав и си имал всички възможности пред себе си. Чудиш се как е можело да изпитваш неудовлетворение, когато всичко си е било съвсем наред. Може би, затова имаме нужда от болка – тя е контрастът, който подчертава красотата на живота и нещото, което ни помага да разпознаваме моментите, в които изпитваме щастие.
6.Миналото и настоящето не трябва да се сравняват
Все по-често се убеждавам, че животът е като една спирала. Изкачваш се нагоре и уж се отдалечаваш от това, което е било, а често се завърташ и пак преминаваш през същите неща. Но този път, си много по-нагоре и с различно ниво на разбиране. Имаш различна перспектива, а тя променя цялата ситуация. Така се получи и с контузията ми. Първата седмица, мисълта и усещането ме смазваха, но после реших, че няма да се пускам по течението. Още на петия ден, отидох на басейна и с превързана ръка, влязох във водата. Тренирах един час и плувах само крака. В следващите тренировки, започнах да плувам само с една ръка. Не съм вярвала, че мога да плувам бруст с една ръка, но както можете да видите на клипа – получи се. Този път, приех контузията по различен начин и макар и на моменти да ми е трудно при мисълта колко дълъг път имам да извървя, знам че този път е различно. Този път, контузията не отне всичко, което съм градила, защото този път, аз съм много повече от само моето тяло и това, което мога да правя. Да, аз идентифицирам себе си с това, което мога да правя физически, но и сега имам възможност да правя много. Не мога да правя нещата, които можех да правя преди месец, но мога да се движа по различни начини.
7.Контузията не е причина да обездвижим цялото тяло
Въпреки трудните моменти, през последните 40 дена, нито веднъж не си позволих да се самосъжалявам и да кажа, че няма как да се получи. Не съм спирала да тренирам. Тренирам основно долната част, а също така включвам и лявата си ръка. Гледам да не я претоварвам, защото я използвам за всичко. Въпреки това, има редица изследвания, които показват връзката между двата крайника и как тренирането на единия, стимулира и развитието на другия. Също така, вечер когато си легна, прекарвам време, за да си визуализирам. Представям си как правя стойки на ръце, какво е усещането в двете ми ръце. Правя същото и когато тренирам лявата си ръка. Представям си, че усещам и напрежение в другата ръка и че също я тренирам. Голяма част от това, което можем е резултат на това, в което сме повярвали. Ето защо, това да тренираме осъзнато и да концентрираме вниманието си в дадена посока, помага. Също така, никога не съм разбирала, защо когато някой се контузи, решава да обездвижи цялото си тяло. Контузия на ръката, не е причина да не движим останалата част от тялото – да, по-трудно е, но не е невъзможно, а също така е и полезно. Движението е важно за начина, по който се чувстваме. Ако обездвижим цялото тяло, после трябва да раздвижваме не само контузения крайник, а цялото тяло. Това коства много повече усилия, отколкото да поддържаме каквото вече сме постигнали.
Публикация, споделена от Ines Subashka – IFS (@isubashka) на
8.Храненето и контузиите
Много хора, се притесняват от това да не надебелеят по време на контузия. Смятам, че човек наистина трябва да приеме, че по някакъв начин тялото се променя. При мен, това е свързано с липсата на сила в ръката ми и видимия дисбаланс в мускулите на двете ми ръце. Въпреки това, от нас зависи, тези промени да са минимални. Във всеки един момент, ние контролираме това с какво се храним. Както казах, аз не съм спряла да се движа и затова не съм променила храненето си много. Контузията не се е отразила на килограмите ми, така че човек не трябва да се страхува за неща, които зависят от него. Просто, ако сте в подобна ситуация, не се пускайте по течението, а се опитайте да бъдете по-силни от това, което ви се случва. Това ви кара да се чувствате мотивирани и да излезете още по-бързо от ситуацията.
9.“Случайните думи“ са думите, които са най-голяма опора
В деня, в който се контузих или по-скоро на следващата сутрин, написах един пост във Facebook, в който да разкажа на хората какво се случи. Не мога да опиша усещането и емоциите от всичко, което всеки един от вас ми написа. Нямате представа, как минутата, която отделихте, за да ми напишете нещо окуражаващо, беше смисълът, който зареждаше желанието ми да бъда силна и да не се предавам. И въпреки това, в съзнанието ми още отекват две от съобщенията. Може би, жените, които ми написаха тези коментари, дори не помнят, че са написали това, но често, в трудни моменти, тези думи ми дават кураж и сили да се справям с вълната от негативни емоции и желанието просто да спра. Едната се казва Бранимира Стефанова, която ми написа: „Инес, не те познавам, но следя това, което правиш. Ти си спортист, Инес. На вас такава ви е орисията. Да падате и да ставате и да продължавате всеки път. Нали някой трябва да покаже как става. На тебе това ти е мисията. Да даваш кураж, да мотивираш и да вдъхновяваш. Понякога цената е висока. Това не е ново начало, Инес, а просто още един урок, на който трябва да научиш нас!“
Другата жена, чието име не мога да си спомня, ми написа: „Инес, нали знаеш, че животът просто те вика на бис. Иска да ни покажеш силата си отново и да ни вдъхновиш.“
Думи, които ежедневно си повтарям. Понякога, това да отделим време да кажем няколко думи на някой, може да е силата, която му помага да победи собствената си слабост. Така че, не пропускайте да подарявате сила и кураж на другите.
10.Когато вярваш в нещо, животът те предизвиква да го демонстрираш
Когато вярваш, че нещо е истина, идва момент в живота, когато ще бъдеш призован да демонстрираш тази истина. Аз винаги казвам, че залата и тренировката са като живота. Как качествата, които са ти необходими, за да се справиш с предизвикателствата в залата, са качествата, които ти трябват, за да се справиш и с трудностите в живота. Може би, отново беше момент да го покажа. Нищо в залата не може да ме откаже. Винаги намирам търпение и воля, за да се доверя на процеса и ежедневно се трудя, за да бъда там, където искам да стигна. Толкова много репетиции в залата, може би беше време да приложа наученото и в живота. Не е минало много време от контузията, а аз мисля, че разбирам урока. Трябваше да ми се случи точно това, от което се страхувах, за да още едно ограничение да се стопи. В целия вихър на болката и емоциите, попаднах на невероятни хора, които ми помогнат да се възстановя много по-бързо, отколкото очаквах.
11.Това, което боли не е промяната, а отказът да се промениш
Всеки един от нас, има представа за това как трябва да протича животът му. До толкова сме вкопчени в нея, че сме приели, че нищо друго не може да ни извади от пътя, който мислено сме начертали. В действителност, рядко това е истина. Непрекъснато се случват неща, които ни карат да се променяме и да се адаптираме. Баща ми винаги ми казва, че трябва да се науча да се адаптирам, за да винаги да се чувствам добре. Когато не мога да правя едно нещо, вместо да се фокусирам в него, намирам това, което мога да правя в момента, така че да се чувствам удовлетворена. Старая се да го правя, макар че не винаги процесът е лесен и винаги имам момент, в който се съпротивлявам на реалността, но после просто намирам друг път, по който пак да стигна там, където искам да бъда.
12.Всичко си има темпо на случване и ние не можем да го забързаме
Публикация, споделена от Ines Subashka – IFS (@isubashka) на
Това е урок, на който се уча ежедневно. Като спортист, винаги съм готова да дам повече от себе си, да се трудя още. Когато става въпрос за възстановяване от контузия, това не винаги е добре. Понякога „повече“ е нещото, което може да забави прогреса ти. Рехабилитацията трябва да е точно дозирана и това да правиш още бройки и още серии, само може да причини още болка и да забави възстановяването. Тялото си има негов ритъм и възстановяването от контузия е изкуството да се научиш да го следваш.
Още насоки как да влезете във форма без глад ще откриете в новата ми книга “В кухнята с Инес”? Там ще намерите и 55 здравословни рецепти + 7 дневен хранителен режим.
