По следите на двама нещотърсачи: Хроники за едно морско приключение

Държим живота си в клетката, наречена ден. Живот, стоящ зад решетките на рутината и монотонността. Залъгваме се, че живеем, а вътрешно непрекъснато усещаме една липса, която не успяваме да запълним с нищо. До момента, в който не усетим, че не можем повече така и че, ако се налага, ще преобърнем целия свят, за да намерим това, от което се нуждаем. В действителност онова, от което имаме нужда, не е нещо материално, не е нещо, което се печели или нещо, което някой ти дава даром. То е въпрос на личен избор. Личният избор да избереш свободата и предизвикателствата, които неотменно я следват.

Един от най-добрите начини да изследваш себе си и света наоколо, да се предизвикаш и в центъра на стихията на непознатото да откриеш повече за това кой си, е като пътуваш!

Всъщност повечето от нас прекарват живота си като дърветата. Пускаме корени на едно място и ден след ден те стават все по-дълбоки и ни обвързват все повече с мястото, на което се намираме. С всяка изминала година става по-трудно да взимаме решения да правим нещо различно, нещо ново. Дори когато не сме доволни от мястото, на което сме, ние продължаваме да се примиряваме с неблагоприятните условия, които бавно, но сигурно отслабват желанието ни, волята ни, стремежа ни… Обричат потенциала ни.

Неотменна част от човешкия характер е стремежът към притежание, глад за чувство за собственост. Може би оттук произтича страхът ни от промяна, несигурността пред новото и непознатото. Да оставим старото и предвидимото зад гърба си е равнозначно на това да загубим нещо, което е вече завоювано – в това число страданието и мъката. Свикнали сме да мерим и оценяваме себе си според това, което е минало, което сме вложили и което сме били. Светът около нас е привидното потвърждение, илюзорният трофей на нашата същност. Затова треперим толкова над него и се оковаваме зад решетките на собственото си съществуване. Оковавайки себе си, сме сигурни, че никой няма да отнеме това, което ни принадлежи.

Така правех и аз преди. Но срещнах Ивайло и нещо в мен се стъписа. Застана мирно, за да отдаде почит на нещо велико. Така, сякаш нещо дълбоко в мен знаеше, че този път криволичещите пътеки на живота ме срещнаха с някой, който ще ми подаде ръка и ще ми помогне да направя това, за което винаги тайно съм копняла, но никога не съм намирала смелост – да пътувам! Без посока, но с цел – да опознавам себе си и света.

Почти всяка седмица с Ивайло си отправяме предизвикателство – напускаме сигурния, предвидим ден, за да се впуснем в приключение, което започва у дома, минава през неизвестността и винаги завършва пак там, у дома.

Веднъж прочетох следното:

„Точно в туй е всичко: да се връщаш. Да изчезваш от една точка на земята, да тръгваш и отново да стигаш. Без тая точка, за която си вързан, нямаше да обичаш нито нея, нито останалия свят, нямаше да има от къде да тръгнеш, защото нямаше да бъдеш никъде. А не си никъде и ако имаш само нея. Защото тогава не мислиш за нея, не копнееш, не обичаш. А туй не е хубаво. Трябва да мислиш, да копнееш, да обичаш. Значи, приготви се за път.“( Меша Селимович)

Тези думи винаги ми дават кураж да следвам порива на свободата и да опознавам света чрез пътешествия. Защото знам, че където и да отида, каквото и да се случва, мога да се върна. Дори когато имам усещането, че нямам нищо, тук, вкъщи, винаги има едно място, което си е само за мен.

Ето къде се озовахме последния път, когато неизвестното ни покани да му правим компания, на която без колебание се отзовахме.

През последните 5 години не съм стъпвала близо до морето, защото постоянно отлагах живота си за по-късно, фокусирайки се върху работа, само работа и пак работа.

Затова с Ивайло тръгнахме именно натам, към морето… За разлика от повечето хора, ние не направихме предварителни резервации, дори не знаехме накъде точно тръгваме. Единственото, което предвидихме бе, че си освободихме четвъртък, петък, събота и неделя – четири дни, които трябваше да оползотворим и да изпълним с колкото се може повече преживявания, да съберем възможно най-много  мигове, спомени и да опознаем още една част от прекрасния свят, който ни заобикаля.

Станахме в 2 часа сутринта в четвъртък. Все пак денят трябваше да бъде изпълнен с преживявания, а не с пътуване по магистралата. Тръгнахме рано.

Изпреварихме деня, а пък той беше така добър точно когато умората от ранното ставане започваше да си проправя път, да ни поднесе една от най-прекрасните гледки, на които човек може да стане свидетел – изгрева.

Смайващо е да гледаш как слънцето бавно се издига, измествайки нощта. Как цялата природа затаява дъх, очаквайки нещо неописуемо, но величествено да се яви пред нея. Съзерцавайки огнената топка, изплуваща от дълбините на хоризонта и изведнъж се разливаща се по цялото небе, се изпълваш с усещане за смисъл, с чувството, че си част от нещо много по-голямо.

Пътят ни отведе в Синеморец. Нямахме идея къде ще спим. Затова пък „случайността“ винаги има предложения и ни отведе в къща за гости „Велека“. Още с влизането знаех, че това ще бъде нашият дом за идната нощ. Има хиляди хотели и къщи, където можеш да отседнеш. На пръв поглед всички са едни и същи, но се различават по едно – атмосферата, която витае вътре. Влизайки в хотела ще забележиш как по стените са окачени десетки снимки – на посетители, красиви пейзажи от плажа, изгреви и залези. Ще срещнеш домакинята, която с усмивката си огрява фоайето и виждайки я, ще почувстваш, че искаш да останеш, да позволиш, макар и за ден, в живота ти да навлезе още един прекрасен, позитивен човек.

Живея, за да събирам мигове и красиви гледки. Обожавам да чета, когато съм заобиколена от величието на природата. Балконът с гледката към плажа беше точно това, от което имах нужда, за да поканя вдъхновението си и да правя онова, което обичам. Да чета и пиша.

Както споменах, пътешествията не са извинение да сте извън форма, а само още един повод да бъдете в най-добрата си възможна форма. Обожавам да пътувам с Ивайло. Той отразява най-хубавата част от мен и винаги ме мотивира да се стремя да реализирам потенциала си. Той е този, който ме насърчава да направя още едно набиране, когато твърдя, че „не мога повече“, помага ми да напредвам в стойката на ръце и ме предизвиква да правя пистолети на всяко колче.

Как успяваме да се храним здравословно, докато пътуваме?

Пътувайки, се откъсваме от комфорта и предвидимостта, от знанието кога и къде можем да намерим това, от което се нуждаем. Въпреки това никога не забравяме да вземем със себе си принципите и ценностите си. Те са това, върху което градим всеки избор и което, дори когато сме на път, ни помага да правим нещата, които ни карат да се чувстваме добре – както физически, така и психически.

Още преди да тръгнем си сварихме около 30 яйца, които взехме със себе си.

Синеморец се оказа чудесно място, където можеш да се насладиш на вкусни, домашни зеленчуци и плодове.

Ние сме от хората, които обичат ЛУКСА, затова винаги ядем в петзвезден или в случая – шестзвезден ресторант (гледката към морето донесе още една звезда).

По отношение на храненето винаги се стремим да си купуваме само истинска храна, в състояние максимално близо до естественото ѝ. Навсякъде ще намерите плодове, зеленчуци, ядки, домашни млечни продукти, месо, риба и яйца.

Купуваме си някои от тези храни, после си намираме прекрасна гледка, отваряме петзвездния ресторант и се наслаждаваме на храната.

Когато пътуваш, осъзнаваш, че не е необходимо да си зависим от храната и няма нищо страшно в това да останеш гладен в продължение на час-два, докато намериш къде или какво да ядеш. Напротив, дори цениш храната много повече и знаеш, че храненето не е даденост, а още една прекрасна възможност да си благодарен.

Как поддържаме физическата си форма, когато сме на път?

Най-добрият уред за тренировки е собственото тяло. То има неограничени способности и когато се грижите да е в добро здраве, винаги можете да разчитате на подвижен фитнес. Можете да го „отваряте“ навсякъде – на плажа, в планината, на пътя, където ви щукне.

 

С Ивайло винаги се вживяваме в ролята на изследователи и поемаме по пътеки, които не са отъпкани. Когато има лесен път и черен път, ние се споглеждаме и без думи се разбираме да поемем по черния! Така откриваме места, които малко хора са посетили. Места, които не са засегнати от цивилизацията и пазят мира и хармонията, които неизменно стават част от теб. Това е най-хубавото на пътешествията и посещаването на нови и различни места – всяко едно от тях се запечатва в съзнанието ти и се превръща в неделима от съществото ти частица. Всеки мирис, всеки звук носят спомена за емоция или преживяване, които винаги можеш да повикаш в ежедневието си, дори когато си на хиляди километри от мястото, от където си ги „взел“.

Обичаме да се набираме на клони, да правим стойка на ръце по поляните, пистолети на колчетата. Ивайло има слабост към това да скача на скали, парапети, камъни и всичко, което изглежда опасно и което винаги кара един косъм на косата ми да побелее. Въпреки това винаги съм сигурна, че няма да се контузи, защото неведнъж ми е доказвал, че мога да имам доверие на преценката му и че има неограничени физически способности, с които обича да ме предизвиква.

Когато видим някой баир, отново се споглеждаме, заставаме на една линия и започваме да правим ходещи напади нагоре, докато стигнем върха. В Синеморец имаше един такъв и след като поплувахме в морето, завършихме с ходещи напади по баира.

Легнахме си рано, към 21:30ч., защото утрото и изгревът нямаше да ни чакат да се излежаваме, а ние не можем да си позволим денят да започне без нас.

В 05:30ч. вече нетърпеливо чакахме слънцето да се появи. Няма по-красива гледка от изгрева на плажа. Насладихме му се и после отделихме 30-40минути, за да потренираме.

Загряхме на баира, а след това се пренесохме на пясъка.

За загрявка направихме:

2 ускорения по баира

1 път ситно бягане нагоре

1 път високо повдигнато коляно до горе

2 пъти ходещи напади

1 път катерене назад по баира

На пясъка направихме:

5 рунда:

10 скачащи напада

20-25 метра спринт

10 бърпита

30 mountain climbers с черен ластик

Днеят по-нататък ни отведе в Лозенец, където отидохме при Мая Стоилова – една от прекрасните машини, с които тренирам. Мая е сърфистка и има сърф училище-ОХО (вижте тук). Вълнувах се, че ще караме сърф, но това, което се случи надимна очакванията ми.

Чувствах се точно, както бих се чувствала в Рая. Всички тези дъски, сърфове, прекрасните треньори и атмосферата. Личи си, че всичко е създадено с много грижа и желание.

Първият ни урок по каране на уинд сърф беше проведен от Цеци. През цялото време критично оценявах треньорските му умения, като в същото време се наслаждавах на стъпките, които изминахме от това да се научим да се качваме и да балансираме на дъската, до това да караме сърф.

Винаги обръщам внимание на нещата, които треньорите правят, на умението им да обясняват и вдъхновяват. Цеци беше уникален и показваше и обясняваше всичко толкова добре. Бих го взела за съмишленик, ако не беше сърфист и се интересуваше от функционално трениране.

Така, след 1 час във водата, учейки се да карам сърф, бях готова да се прибера в София, да си продам апартамента и да се отдам на живот на сърфист. (:D)

После се забавлявахме на любимата играчка – халките. С Мая и Ивайло пробвахме някои упражнения, като не след дълго тя повика при нас и част от колегите си. Те пък ни предизвикаха да тестваме някои по-сложни вариации.

На тръгване срещнах хора, които не съм виждала отдавна, но за които пазя едни от най-хубавите си спомени. Странно е как на път срещаш хора, с които живееш в един град, но никога не засичаш. Изведнъж решаваш да отидеш на стотици километри от дома и сякаш „случайността“ и пътят са искали да ви срещнат. И ви събират на едно чуждо място, за да поставите ново начало на приятелство си.

Пътят по-натам ни отведе в Царево, където намерихме тези уникални лостове, дело на Titan Fitness. Направихме чудесна тренировка в компанията на изумителна гледка към морето.

Тренировката беше следната:

5 серии по 5 пистолета

5 серии по максимален брой набирания, като последното набиране в серия завършва с много бавно пускане надолу, пауза на 90 градуса и максимално задържане там

3 серии по 8 броя glute ham raise

5 серии по 5 негативни лицеви опори

1 максимален планк

Различни видове стабилизации на халките

Благодарение на Ивайло, който отново ме изправи пред предизвикателство, разбрах, че мога да правя още упражнения на халките. Бях горда от себе си и много благодарна, че отново ми помогна да разширя зоната си на комфорт и да разбера, че никога не знаеш на какво си способен, докато не опиташ.

Разходихме се в Царево. Препоръчвам ви да отидете там и да разгледате морската им градина. Прекрасна е!

Вечерта ни отведе на къмпинг Арапя, където останахме да спим в бунгало, намиращо се точно на плажа.

Сутринта Ивайло стана рано и беше така добър да ме събуди в 05:30ч., за да посрещнем изгрева заедно. Мисля, че през последните 5 години живеех именно за този момент… Изгревът беше толкова красив, а присъствието на Ивайло придаде още повече стойност на мига.

Обичам престоя в бунгало. Хората, които ходят на палатка, каравана или бунгало са различни от тези, които преспиват в хотел. Те са толкова общителни, свободолюбиви и земни. Съседите ни бяха прекрасни и макар, че останахме само за една нощ и 2 часа сутринта, успяхме да си поговорим. Винаги е хубаво да общуваш с непознати – да усетиш как далечният непознат се превръща в твой спътник и съучастник.

В тяхно отсъствие, на масата им имаше салфетки, а на тях щамповани макове. Обожавам макове и салфетки. Едно от хобитата ми са ръчно направените подаръци. Реших, че макар и непознати, съседите няма да се разсърдят, ако открадна една салфетка, направя роза от нея, а после им я оставя за спомен.

И така, отново поехме по едни тайни, неотъпкани пътеки и прекарахме около час, седейки на скала, съзерцавайки морето, гларусите и скалите.

Мисля, че имам ново любимо занимание – да наблюдавам гларусите и техния полет. Обръщали ли сте внимание на начина, по който тези прекрасни птици се носят във въздуха? Колкото са по-ниско, толкова по-енергично размахват криле, за да се издигнат нагоре. Издигнат ли се, спират да полагат усилия и само се реят из вятъра като плавно се накланят, така че да поемат въздушната струя и с нея да се отклонят в посоката, която искат. Те не се съпротивляват на вятъра. Просто се носят по него и с лекота навигират полета си.

Не би ли трябвало да е такъв и животът ни? Да се научим не да водим борба със ситуациите, а да се „носим“ по онова, което се случва, научавайки се да го използваме, така че винаги да напредваме към посоката, в която желаем да се отправим.

Мисля, че открих защо трябва да ходим на море. Трябва по-често да съзерцаваме вълните. Седях на брега и наблюдавах как се образуват, как достигат връхната си точка, а после се разбиват. Вълната се среща с брега и после се връща назад. Напомни ми за цикличността, която е присъща на всяко едно наше действие, на всеки подвиг – набираме инерция, изкачваме се нагоре, а после идва момент, в който политаме надолу. Струва ни се, че няма измъкване и че падението е вечно. Момент, в който затъваме така, както разбитата вълна докосва брега, а после се стича назад само за да стане отново част от цялото море и пак да се издигне във вълна.

Не е ли странно? Природата е навсякъде около нас и крие отговор на всички въпроси, а ние обикновено я игнорираме, защото сме преклаено вглъбени в себе си.

Например, снимката на това цвете. Ивайло винаги прави хубави снимки на мънички, едва забележими цветя и насекоми. Погледнати отвисоко, насред всичко останало, те изглеждат безлични. Приближиш ли се, вгледаш ли се в тях виждаш детайлите, които всъщност разкриват истинската им красота. Така е и при хората! Видени сред тълпата, всички се сливаме и се губим. Вгледаш ли се в някого, отделиш ли време да влезнеш в живота му тихо и на пръсти, да го опознаеш, виждаш колко е различен и уникален.

Не съдете отвисоко! Отделяйте време, за да се вглеждате в детайлите!

След това потеглихме към Бургас. Както винаги Ивайло не можеше да позволи пътуването ни да е толкова скучно – да тръгнем от една точка и да стигнем до планирана точка без нищо интересно да се случи. Обичам начина, по който Ивайло обръща внимание на детайлите и на всичко, което казвам. Непрекъснато разказвам за времето, когато бях малка и как всяко лято ходех на къмпинг на Китен.

Както пътувахме към Бургас, изведнъж се отклонихме… към Китен. Спряхме там и обиколихме селото, плажа, къмпинга. Хубаво е, когато някой ти дава възможност в настоящето да съживиш мигове, които са отлетели, но които винаги събуждат носталгия у теб. Хубаво е, когато си в присъствието на човек, който ти дава свободата да повикаш най-съкровените моменти от миналото и да съпреживеете емоциите отново.

След прекрасната среща с миналото беше време да се върнем на път. Стигнахме до Бургас, където директно се запътихме към морската градина. Толкова мои приятели я хвалеха и трябваше със собствени очи да се уверя в думите им. Има нещо величествено в централните паркове на всеки град. Те са нещо като сърцето на града. Дори всичко наоколо да е потънало в сивота и мърсотия, точно в центъра, точно на това място всичко е зелено, цветно и кипи от живот. Така е и у всяко човешко същество. Живеем в свят, крепен от собствената ни илюзия и дори когато всичко ни изглежда безнадеждно, някъде в нас има едно подобно „зелено“ място, където още има живот и искра. Място, което често трябва да посещаваме и от което да черпим вдъхновение, а после да се завръщаме в другия свят и да създаваме нещо по-хубаво и по-стойностно.

Морската градина на Бургас беше много повече от това, което очаквах. Не мога да го опиша, но винаги, когато съм заобиколена от природа, се чувствам у дома. Чувствам се така, сякаш, където и да отида, колкото и далече да съм, винаги имам едно място, което мога да нарека дом – всеки парк, всяко кътче, украсено от растителност и природа. Винаги се чувствам някак уютно и комфортно.

Разхождахме се по алеите и наблюдавах пейките. Представях си, че ако живеех там, всеки ден щях да се разхождам, да си избирам пейка и да сядам, за да почета или просто да си открадна миг от деня, в който да наблюдавам как животът се случва. Настъпи моментът да си тръгнем. Където и да ходи човек, не трябва да се задържа дълго. Онова, което се превърне в навик, в един момент се приема за даденост. Спираме да го оценяваме, да черпим удовлетворение и смисъл от него.

По пътя си избрахме едно хубаво място, на което да „отворим“ петзвездния ресторант и отново се насладихме на истинска, вкусна храна. Събрахме сили за пътешествието към София и потеглихме.

Както често се случва, не всяко пътешествие минава така, както го планираме. По пътя спукахме гума. Въпреки това във всяка една ситуация имаме избор как да реагираме. Не самата ситуация, а оценката, която ѝ даваме, определя начина, по който се чувстваме. Обожавам присъствието на Ивайло и факта, че винаги има решение за всичко. Около него съм спокойна, че каквото и да се случва, ние ще намерим начин да продължим, като същевременно не се тюхкаме, а даже се забавляваме. Е, смяната на гума отново беше забавно преживяване. Винаги съм знаела, че дълбоко в мен се крие един техник, независимо, че през повечето време само придържах разни инструменти. Има нещо много удовлетворително в това жена да държи крик и да чувтсва, че е от помощ.

Вечерта се върнахме у дома. Колкото и дълго да пътуваш по света, винаги трябва да се завърнеш. Колкото и уютно и комфортно да се чувстваш другаде, вкъщи винаги е най-приятно. Да знаеш, че ще легнеш в твоето си легло, че сутринта ще станеш и утрото ти ще започне така, както го обичаш, ще пиеш кафе в твоята чаша, подарък от прекрасен човек, ще излезнеш навреме за работа и ще засечеш съседите, които често са намусени, но пък ти ще им подариш една усмивка.

Винаги е хубаво да се завръщаш вкъщи – след всяко пътешествие се прибираш различен, обогатен от преживяванията и срещите, опознал малко повече света и открил нови неща за себе си. Сега старият ти дом има съвсем друг облик. Та нали вече ти не си същия и гледаш на живота по неповторимо друг начин!

Пътуването винаги завършва добре, когато в живота ти има хора като Ивайло, които винаги се грижат за теб, които те откарват до другия край на София, за да се прибереш първи и да си легнеш навреме, за да можеш да станеш много рано, така, както обичаш… Да почетеш преди работа и после да вложиш всичко от себе си в това, което най-много обичаш.

Нямам търпение за следващото приключение!

* Благодаря ви, че споделяте тази статия чрез бутоните отдолу. Нека стигне до повече хора, като нас- такива, които имат нужда да знаят, че имат съмишленици в живота и подкрепа- макар и виртуално!

Новият брой на  онлайн списанието ми- IFS Journal-a е готов! –  Вижте какво ще намерите в страниците на новия брой и се абонирайте ТУК.

Не забравяйте да изтеглите новата ми, безплатна книга FREE E-Book- 30 Exercises on Becoming a Wonder Woman. ИЗТЕГЛЕТЕ Я ТУК.