Абонирайте се за нюзлетъра ми. Присъединете съм към още 30 000+ читатели, които всяка седмица получават статии свързани с тренировки, хранене, рецепти и мотивация. Ще получите електронен дневник с 30 дневно предизвикателство.  

 *След абониране ще получите имейл за потвърждение. Моля, потвърдете (проверете и в spam и в таб промоции).

Възникна грешка, моля опитайте пак
Записването е успешно

425

nov

За мнозина края на годината е поглед напред – към бъдещето. За мен днешния ден е на прага между миналото и бъдещето. Днешния ден е моето настояще, в което си устройвам завръщане – едно пътешествие из коридорите на душата ми. Място, където по стените са окачени трофеите на моите триумфи и където белезите на моите разочарования още наболяват. Пътувам из местата, където съм била, но съм избрала да си тръгна. Преминавам през местата, в които съм се вкопчила и които отказвам да пусна на свобода.

Светът не се променя, заради това, което казваме или правим, а заради това, в което се превръщаме. Прелистваме календара, а заедно с това се нижат и годините. Време, което често пропиляваме. Оставяме го да изтича между пръстите ни. Година, която, като пясъчен часовник, се изплъзва песъчинка по песъчинка – възможности, които не сме използвали, защото сме били твърде заети да се взираме в нещо далечно.

Иска ми се да  вярвам, че колкото повече време минава, толкова повече смисъл натрупвам в живота си – не от алчност, а от нужда- нуждата да се издигна на върха на смисъла и да погледна живота, от място, където съм изпълнена с усещане за свобода, завършеност и липса на потребност. Нали знаете, както когато си на върха на планината и нищо няма значение, освен това, че си стигнал там.

Днес е ден, в който да пътувам из отминалата година и да си запазя това,от което имам нужда през следващата, да простя на това, което искам да оставя в тази година. Може би е важно да не забравям да простя първо на себе си – че го оставям, не защото съм неблагодарна, а защото съм го надраснала. Често започваме новата година, обременени от теглото на старата. Влачим след нас, едно минало, от което нямаме никаква потребност, само излишна привързаност.

За мен годината, както винаги беше добър учител.

Устрои ми среща с най-трудното – собственото ми его. Предизвика ме да се изправя срещу него и да призная съществуването му. Да си призная, че е там, като мощ сянка, която неотменно е с мен и винаги, когато си позволя да я забравя, тя намира начин да заяви своето съществуване.

Открих, че това, което боли не е самият живот, а опитите ни да се разделим с това, което прикачаме към идентичността си. Кичим личността си с титли, убеждения, ценности и морал, които превръщаме в константа на нашето съществуване. А животът е динамика. Той не търпи застой. Това, което е било валидно вчера, днес е само отломка, насред живота, която не може да ни отведе напред; отломка, която не може да ни помогне да преплуваме от другата страна. Отломка, която ни кара да се вкопчваме в нея, в отчаян опит за спасение, докато треперим от студ и силите ни бавно гаснат.

Открих, че болката е резултат от отказа ни да пуснем старото на свобода и да отворим обятия за нещо ново и различно. Носим под ръка една рамка, в която се опитваме да натъпкваме живота и деня си. Не му даваме пространство да се развива, по свой собствен начин и да ни отвежда до места, където не сме подозирали, че можем да стигнем.

Разбрах, че трябва да даваме шанс на хората – да ни покажат какви са всъщност, а не да им отваряме само една вратичка и да им даваме възможност да се натъпкват в нашите представи.

За пореден път разбрах, че случайността е просто име на закон и че всичко случайно се случва, когато си готов за него. Открих, че в живота има място за всичко, стига да го разчистим от праха на миналото и излишното.

Усетих какво е сам да потъпчеш егото си. Момент, в който се чувстваш така, сякаш се изравняваш със земята, а после все едно събираш супер- сили, които те изстрелват още по-нагоре.

Предизвиках себе си, да прескоча границата на комфорта си и открих, че там има толкова много възможности, които ме очакват, Възможности, за които бленувах, но които търсех в малкия периметър на комфорта си. Нищо чудно, че не ги намирах – възможностите искат пространство, за да се реализират, а аз им предоставях само очаквания и нетърпение.

Разбрах, че съм длъжна да бъда предприемач на собствения си живот – да следвам вътрешния си инстинкт и да знам, че това, което се случва отвън, не ме определя. Неуспехите не ме определят и не говорят за моята неспособност, а просто за недостатъчната ми зрялост на този етап. Ударите от живота, не са с цел да ме заболи, а с цел д ами покажат – слабите места, които ми пречат да стигна там, където искам да бъда.

Урок, който ще взема и в следващата година е, че бавно, но уверено се уча да вярвам повече на хората. Да им давам възможност да ми помагат, не защото мислят, че съм слаба, а защото двама са повече от един.

Разбрах колко е важно да виждаш потенциала у другите, дори, когато е в зародиш и никой не го забелязва. Да го отглеждаш и да се грижиш за него, а после да се радваш как разцъфва и как проницателността ти, е дала криле на другите – да вярват в себе си, а след това да повярват и в теб.

Разбрах, че хората около мен, са моя раздробена версия – всеки отразява част от мен и ми дава възможност да се огледам, да се разбера, приема и опозная.

Предизвиках себе си, да съблека егото си, да се откопча от сигурността на рутината си и да пътувам – без цел и без посока. Без знание за това какво ме очаква. Само с вярата, че пътувам с най-добрия си приятел и че каквото и да се случва, то ще е само възможност да ставаме все по-близки и все по-силни… а пътувайки, да си съберем късчетата същност и смисъл, които сме оставили и които често, вечер, болят и не те оставят да спиш.

В началото на миналата година, същият този човек, седеше до мен, насред нищото, в планината и държеше малък букет от жълти цветя. Взе едно цвете и ми каза, че в момента, аз съм точно, като него- красива, но… взе всички цветя, събра ги и каза, че вижда в мен потенциала да стана, като тях – да се превърна в още повече, да „разцъфна“ и да реализирам това, което „дреме“, като възможност в моето съществуване, но на което нямам куража да вдъхна живот. От тогава, всеки ден се стремя да се грижа за себе си, така както бих се грижила за букета. Да си давам топлина, когато в живота ми стане студено; пространство, когато наоколо стане претъпкано; светлина, когато ми е мрачно и свобода – да се развивам с мой си темп, без да насилвам живота. Защото цветето, не може да поникне, преди семето да е посято.

Завръщам се в моята година и я почиствам от излишното, защото искам да прекрача прага на новата, с повече пространство в живота си – пространство, в което да имам възможността да сизраствам повече и да променям света, с това, в което се превръщам.

Прочетете още: В навечерието

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си. Благодаря, че помагате да достигне до повече хора.

This Post Has One Comment

  1. Калинофф

    Поздравления, Инесс. Открила си твоето “ едно“.

Вашият коментар

Информацията, съветите и препоръките в този сайт (www.inspiredfitstrong.com и www.inspiredfitstrong.com/bg) са предназначени за лична употреба. Те не отменят по никакъв начин професионалния медицински съвет, диагноза или лечение. Информацията в сайта не е предназначена за самолечение и самодиагностика. Собственикът на сайта www.inspiredfitstrong.com (/bg) не носи отговорност за публикуваните съвети, препоръки, програми, хранителни и тренировъчни режими и други материали. Ползвателите на сайта, не следва да прилагат съветите буквално, преди да се консултират с квалифициран здравен консултант или лекар.