Ето как свикнах да живея с липсата…

Миналата седмица отидох в залата. Прекрачих прага и вътре всичко беше същото. Същото като вчера, като миналата седмица. Всичко беше на мястото си, както винаги. Само че аз не бях същата. Може би бях прекалено уморена. Или пък може би бях позволила на мислите да превземат ума ми. Все едно каква беше причината, но аз не бях там. Тялото ми беше в залата, но присъствието ми липсваше.

Запътих се към щангата. Бяхме се срещали хиляди пъти. И още толкова пъти я бях побеждавала. Още толкова пъти бях успявала да се концентрирам, да предизвикам себе си и да си докажа, че мога и че съм способна на много повече, отколкото аз или, който и да е друг подозираме.

Но не и днес. Не и в онзи момент. Бях се отказала, още преди да съм опитала.

Тогава отново си спомних, че тренировките са моята репетиция за живота. Замислих се за това, че в онзи ден всичко ми тежеше. Дори и най-лесните упражнения ми се струваха непосилни. Тежест, която преди не представляваше никаква трудност, в онзи ден беше недостижима.

Тръгнах си от залата леко разочарована. Не от факта, че не съм успяла да постигна целите, които имах за конкретната тренировка, а от факта, че за момент се бях отказала от силата да контролирам себе си и всичко, което се случва. За кратък миг бях позволила на външни обстоятелства, да диктуват степента ми на увереност и вяра в самата мен.

Тогава отново си спомних колко много си приличат тренировките и живота.

Спомних си как всичко зависи само от нас и че ние сме тези, които определят как ще се развият събитията, в зависимост от оценките и теглата, които придаваме на случващото се. Защото всичко около нас винаги е същото. Истината е, че ние сме тези, които се променят и тези, които виждат заобикалящия ни свят по различен начин.

Сто килограма, винаги са сто килограма и винаги тежат по един и същи начин. Само че всеки път, когато вляза в залата от мен зависи как ще подходя към тях. И в онзи ден аз се предадох, още преди да съм опитала.

В онзи ден позволих на моментна емоция, да засенчи всичко друго, което бях постигнала до този момент. Позволих си да предопределя крайния резултат, още преди да съм видяла с какви сили разполагам.

Тогава отново намерих сила да поема отговорността за действията си и за живота си. Тогава за пореден път се убедих, че най-прекрасния начин да изживееш живота си е да го живееш в празнота. Празнота, която не  е породена от липсата на нещо или на някого. Празнота, породена от изкуството на това да живееш без  да оценяваш. Без да претегляш разочарованията и триумфите. Без да заклеймяваш ситуациите и без да се опитваш да предопределяш случващото се, натоварвайки го с емоциите от минали изживявания.

Просто да живееш! Нещо, като обективно наблюдение на живота във всеки един от нюансите му.

Да бъдеш просто наблюдател, който изучава живота, хората и събитията, записва обективно всичко в ума си и се наслаждава на всеки миг. Независимо дали той се различава от вчерашния успех.

Защото стоте килограма на лоста винаги тежат по един и същи начин. Но емоциите, които изпитвам приближавайки се към лоста, имат силата да превърнат тежестта в ръцете ми в детска играчка или пък в непосилен товар.

Защото животът просто си минава. Всеки ден е еднакво прекрасен, но аз събуждайки се, определям дали времето ми ще мине по начин, който да придаде повече смисъл и удовлетворение на съществуването ми или пък ще се превърне в непосилно бреме, което ще ме смачка и ще ме принизи до непотребната роля на оцеляващ, но никога съществуващ!

***

Посетете магазинът на bb-team, ето ТУК и ако искате можете да използвате кодът ми за 5% намаление! Кодът е INESSS и се въвежда  при количката в магазина.

П.С. Няма да ви се разсърдя, ако ми помогнете да популяризирам тази статия, като я сподлеите с вашите приятели! Благодаря ви! 

Не забравяйте да се присъедините към страницата ми във Facebook! Благодаря!