Самосъжаляваме се, че животът ни подминава; чувстваме се, като жертви, като хора ощетени и ограбени, лишени от всякакви удоволствия и възможности. Чувстваме недостиг, в свят, който е пълен с изобилие. Дали животът наистина ни подминава? Или пък може би, ние сме прекалено самовглъбени, прекалено обременени от рамката, в която се опитваме да натъпчем смисъла? Даваме дефиниция на всяка емоция, всяко чувство и преживяване и когато „словореда е разместен“, когато „някоя запетайка или точка липсва“, ние с лека ръка подминаваме случващото се. Отричаме възможността, само защото привидно, тя не пасва на точната дефиниция.
Боравим с абсолютни стойности, в свят, който е олицетворение на относителността.
Какво всъщност представляват външните условия на живот? Виним другите, виним лошия си късмет, но колко често спираме да препускаме през живота и за миг да го погледнем отблизо? Колко често спираме, за да наблюдаваме как животът се случва, докато ние забързано бягаме от настоящето, запъхтени към бъдеще, което е само илюзия?
Какво са всъщност външните условия в нашия живот? Вероятно дрехи, прилежно и методично ушити от нас …дрехи, които са в пълно съответствие с модела на мислите, които таим дълбоко в нашето подсъзнание.
Външните обстоятелства, всъщност живота ни, такъв, какъвто го възприемаме е само парад на това, което таим в съзнанието си.
Въвлечени сме във вихъра на собствените си емоции. Подвластни сме на чувствата си и усещаме безсилие пред тяхната власт. А какво са чувствата? Нима не са просто преобладаващото ни отношение към живота? Нима чувството към мен, чувството към човека до вас, чувството към дадена ситуация или работа, не е просто резултат от предварително изграденото мнение, отношението, което имаме?
Дали животът ни не е такъв, защото отказваме да го живеем в настоящия момент; отказваме да се движим в крак с настоящето и подхождаме към случващото се, през призмата на предварително изградени очаквания; на предварително изграден сюжет?
Превърнали сме всеки разговор, не в опит да чуем отсрещния човек, а просто в готовност да намерим пролука в разговора, когато да кажем това, което вече сме намислили. Говорим не, за да чуем и разберем, а само, за да получим възможност да кажем.
Превърнали сме се в пленници на собствените си мисли и не си даваме сметка, че мислите ни, всъщност са нашата неизбежна реалност. Не си даваме сметка, че това, което дели мисълта и събитието, е само времето, през което убежденията ни, бавно, ден след ден ни превръщат в хората, които привличат конкретни ситуации в живота си.
Забравили сме, че притежаваме най-ценното оръдие- мисълта си. Забравяме, че мисълта е, като бумеранг и веднъж „хвърлена“, рано или късно се връща обратно и неочаквано се стоварва в живота ни.
Ако оръдието ни е мисълта, то действието е „патронът“, който рикошира и се завръща с пълна сила под формата на успехи, резултати, хора, ситуации.
Дали това, което се завръща в живота ни е реалността, за която мечтаем или тази, от която отчаяно се опитваме да избягаме, зависи единствено и само от нас- от това с какво „зареждаме“ оръдието си и в каква посока го насочваме.
Не забравяйте, че всеки от нас сам създава „модата в живота си“ и сам шие дрехите, които по един или друг начин, олицетворяват мислите и нагласите ни. Бъдете по-добър стилист на живота си и вървете в крак с вашата мода, вместо да се опитвате да се натъкмите в „дрехи“, които не пасват на вашата личност.
Новият брой на IFS Journal-a е готов.- Вижте какво ще намерите в страниците на новия брой и се абонирайте ТУК.
П.С. Много ще съм ви благодарна, ако тази статия ви е харесала и отделите минутка, за да я споделете с вашите приятели!
Не забравяйте да изтеглите новата ми, безплатна книга FREE E-Book- 30 Exercises on Becoming a Wonder Woman. ИЗТЕГЛЕТЕ Я ТУК.
***
