“… защото всички сме сбор- от чувства, хора, събития, надежди, страхове, минало, настояще и бъдеще. И сме като разпилени парченца от пъзел.”- Мария Василева
Хора… толкова са странни! Излизат на среща днес, а говорят само за вчера. Или може би за утре. Съжалявам, но на мен това ми е скучно. Не искам да излизам нито с миналото ти, нито с бъдещето ти.
Аз имам само днес. Само настоящия миг!
Затова по-скоро бих оценила присъствието ти. Тук! Сега!
Уморих се да слушам за вчера.
Незнайно защо всички обичат спомена. В отчаяните опити да му вдъхнат живот, сега… днес, пропускат мига.
Настоящето винаги придава повече тежест на миналото. Обогатява го със съжалението по неизживяното, носталгията по случилото се.
Значението на миналото… резултат от розовите очила на илюзията.
Уморих се от призраците на миналото. Дотяга ми от тяхното натрапчиво присъствие, а в действителност болезнено отсъствие.
Аз съм тук! Сега!
Спри да ми говориш за Него… или за Нея!
Все едно какво е било…
Сега ги няма…
И никога повече няма да бъде!
Говори ми за днес! Говори ми за себе си… но не за същината на миналото или за бляна по бъдещето.
Говори ми за това какво направиха от теб…
Не как го направиха!
Остави миналото… имай търпение за бъдещето!
Спрете да обременявате настоящия момент, с остатъчни емоции от минали изживявания. Откажете се от това да градите прегради между себе си и хората в настоящето, използвайки предубежденията, които са резултат от миналото. Спрете да ги трупате едно върху друго и да пречите на общуването си с другите.
Научих, че винаги, когато имам проблеми с някой, те не идват от човека срещу мен. Източникът на проблема се крие в мен- в моите разбирания, убеждения и очаквания за това какво трябва да правят и казват другите.
А това е толкова нелепо и винаги ни ограбва от възможността да сме заобиколени от наистина качествени хора. Защото, истинските хора, тези които си струва да са част от живота ни са уникални по своему. Те няма да действат така, както ние сме решили, че трябва да се действа в конкретната ситуация. Те няма да кажат точно това, което ние очакваме.
Често пъти отхвърляме хората, защото не следват нашия модел на поведение. Натоварваме ги с перфекционизма си и отмерваме всяко едно действие и дума, и всеки път, когато засечем и минимално отклонение от „нормата”, започваме да ги съдим и да им натякваме, че са странни или особени. Да се опитваме да ги моделираме, така че да пасват на нашите разбирания.
Комуникацията с другите се е превърнала, като състезание между хората, кой ще направи по-качествена „дисекция” на чувствата и мислите на събеседника си. А това е глупаво.
Защо непрекъснато трябва да предполагаме какво мисли другия, защо казва дадено нещо или защо действа по даден начин? Та нали „дисекцията” сама по себе си предполага това да „убиеш” изследвания обект.
Дисекцията на чувства и мисли, предполага това да убиеш нечия идентичност, уникалност и да се опиташ да изтръгнеш само това, което ти трябва. Само това, което пасва на твоята представа.
Но не в това е смисълът в общуването с хората… разбиранията на всеки от нас са резултат от миналия опит, разочарования, триумфи, радост и болка. За всеки един от нас всяка дума, всеки жест носят различно значение, различни емоции и пораждат различни чувства и мисли. Това не означава, че трябва да обременяваме сегашния момент и взаимоотношнеията си с другите, с това, което се е случило в миналото.
Защото единствената възможност да се заобиколим от истински хора е, като им позволяваме да бъдат себе си. Без да правим „дисекция” на мислите и чувствата им, без да правим предположения за мотивацията, която седи зад всяко действие и всяка дума.
Единствената възможност да видите истинската същност на човек е, като му осигурите пространство… в което той да бъде себе си. Пространство, в което да покаже това, което е и с присъствието си да обогати и вашата личност!
Защото това да сграбчваш нечия самоличност, да я изстискваш и укоряваш, заради това че е различна, само ограбва възможността да срещнеш истински хора.
Защото истинските хора не търпят да бъдат моделирани според случая или настроението на събеседника.
Истинските хора са странни по своему…
Единственото, от което имат нужда, за да се задържат в живота ти е пространство и позволение…
Позволението да бъдат себе си и пространството да покажат себе си и това, което са!
Прочетете:
Тази статия няма нищо общо с любовта! И затова в нея се говори само за любов!
Искам да започвам и приключвам връзки като книги!
Благодаря ви, че споделяте тази статия чрез бутоните отдолу. Нека стигне до повече хора, като нас- такива, които имат нужда да знаят, че имат съмишленици в живота и подкрепа- макар и виртуално!