Мисля, че и преди съм споменавала колко много обичам да чета! Всичко, което ми се изпречи пред очите и успее да ме грабне с нещо, бива прочетено! Скоро си купих книгата на Анди Андрюс- „Проницателят”. Бях малко скептично настроена, защото на пръв поглед не е от типа книги, които обичам да чета. Както с всичко в живота обаче, не трябва да прибързваме със заключенията! И ето ме сега тук 168страници по-късно, опиянена от това, което прочетох реших да го споделя с вас!
Спокойно, не сме на среща от типа на литературните кръжоци- няма да ви правя резюме на книгата, нито пък ще ви убеждавам да си я купувате. Това решение оставям на вас. Само ще кажа, че това е една доста малка по обем книга, която обаче обобщава едни от най-важните уроци, които човек би могъл да получи в живота си.
Питали ли сте се някога, какво е нещото, от което човек има най-голяма нужда в живота си? Каква е формулата на щастието? Какво е решението на всички проблеми? Задайте този въпрос на google, както всички сме чували „Чичо google знае всичко!” и ви уверявам, че ще намерите милиони обяснения и разсъждения. За съжаление обаче се съмнявам, някое от тях да бъде универсален отговор на всеки един въпрос, който си зададохте!
Тъй като искам да ви спестя часовете ровене в интернет и прахосаните години в търсене на отговора за ключа към щастието, ще ви предложа моята гледна точка!
Анди Андрюс е на мнение, че „Понякога всичко, от което човек има нужда е нова гледна точка”. Кратко, точно и ясно. Не бих могла да бъда по-съгласна. Всички ние се целим към върховете. Всеки иска да постигне нещо, да бъде най-добър в него… „Всеки иска да е на върха на планината, но както добре знаем, там има само камъни и е много студено. На върха на планината нищо не расте. Да, гледката е страхотна, но за какво ти е тази гледка? Тя само открива пътя по-нататък, показва ни следващата цел. Но за да докоснем тази цел, трябва да слезем от планината, да прекосим долината и да започнем да се изкачваме по следващата височина. Но тъкмо в долината, докато бавно напредваме през гъстата трева и плодородната пръст, научаваме онова, което ни позволява да изкачим следващия връх на живота, съзряваме за изкачването на този връх. Та мисълта ми е, че в момента ти се намираш точно там, където трябва да бъдеш!”
Аз бих добавила, че на върха е самотно. Мястото, където човек се чувства истински щастлив е точно, докато върви нагоре, докато „прекосява долината”. Това е мястото, където срещате хората, които имат истинска стойност, тези които са до вас в моментите, когато искате да споделите радостта или пък да премълчите скръбта!
Може би е заложено в човешката природа, но винаги се концентрираме върху това, което ни липсва, а то неимоверно поражда мисли за още куп неща, от които се нуждаем. Обикновено това върху, което концентрираме мисълта си, започва да нараства. Колкото повече се вглъбяваме в нещата, които не ни достигат, толкова по-силни стават те и толкова повече започват да ни контролират.
Това ми напомня времето, когато бях на 16г. Бях в Щатите и играех там баскетбол. Бях в пика на кариерата си, когато си извадих дясното рамо. Прекарах първия ден след контузията, да лежа вкъщи и да се самосъжалявам. Предстояха ми няколко месеца извън игрището и всичко, за което можех да мисля, беше колко ще изостана и колко трудно ще успея да влезна във форма, когато се възстановя. За щастие песимизмът бързо ме напусна и още на следващия ден открих решението. Както знаете в баскетбола е предимство да владееш топката еднакво добре и с лявата и с дясната ръка. До този момент, може би имах добър контрол над „оранжевото кълбо” с дясната ръка, но лявата…дори не искам да си спомням.
Спомням си как бях цялата превързана с бинтове и имах една шина на ръката си. Отидох на тренировката и всички бяха изненадани от моето присъствие. Аз обаче ги оставих да си тренират, отидох на страничния кош и взех една топка. Така започна всичко. През следващите няколко месеца, макар и да не можех да си използвам дясната ръка, упорито дриблирах и стрелях с лявата. В началото си беше обезкуражаващо, но не се отказах, защото имах цел! Така тази контузия, вместо да ме нокаутира, дори ми помогна! Когато се завърнах на игрището можех да стрелям еднакво добре и с лявата и с дясната ръка-под коша,от фала,от разстояние.
Какво щеше да стане, ако не бях погледнала на контузията от добрата страна? Ако бях прекарала тези няколко месеца в самосъжаление и песимизъм? Едва ли щях да стигна далеч. Ако не се бях контузила, може би никога нямаше да намеря необходимото време да работя над техниката с лявата си ръка. Винаги щях да си намирам извинения, че имам нещо по-важно за, което да използвам времето си.
Същото е с всичко останало в живота. Когато ни се случи нещо, имаме избор да потърсим положителна страна или да се концентрираме върху негативната.
Някъде бях чела, че книгите са сгради с много врати и стаи. Всеки един читател влиза в сградата през различна врата и прекарва времето си в различна стая, гледайки различен предмет. Когато двама души започнат да четат една и съща книга, те понякога влизат през различни врати в една и съща сграда и излизат, без дори да се срещнат. Милиони хора могат да четат едно и също произведение, но прочитът на всеки един от тях е уникален.
Същото е и с живота. Животът на всеки човек, зависи от очите с, които той гледа на него. Ако винаги търсим негативизма, естествено, че няма да ни е трудно да го открием. Но за съжаление само ще страдаме от това. Ако пък от друга страна търсим хубавата страна на нещата, кой знае…най-вероятно ще я намерим…и само тогава ще бъдем истински щастливи.
Основавайки се на казаното за книгите, бих заключила, че животът на всеки един от нас е уникален! Всички ние го изживяваме по различен начин, в зависимост от това през коя врата ще влезнем и върху, кой предмет ще съсредоточим вниманието си! Затова хора, които на пръв поглед имат по-малко от вас, изглежда са по-щастливи- просто, защото са се фокусирали върху нещата за които са благодарни, а не върху нещата, които не им достигат!
