Денят ме посреща и ме подканя да стана. Аз сякаш не съм готова за неговите предизвикателства. Нещо в мен липсва. Усещам една празнота и уж нещо го няма, а в същото време така ми тежи. Заседнало е като буца на гърлото ми. Всеки ден имам надеждата, че днес ще е различно, но нищо не се променя. И едва ли ще се промени, ако аз не направя нещо.
Животът е една спирала. Въртиш се нагоре и някои неща остават далеч от теб, а други непрекъснато те преследват, защото още не си научил уроците, които крият. Въртиш се, вървейки нагоре и бягаш от нещо, а винаги го срещаш от другата страна – виждаш го от друг ъгъл и по друг начин, защото всеки път, когато то се изпречи на пътя ти, отказваш да се изправиш срещу него и да се справиш с дискомфорта, който ти създава.
Има етапи в живота, когато всичко отвън върви гладко, а вътре в теб бушува буря. Впрягаш воля, за да не обръщаш внимание на това, което боли в теб, но колкото повече го игнорираш, толкова по-силно става усещането. В началото, винаги искаш да се отървеш от чувството. Дори изпитваш вина, че няма причина то да е там, но не можеш да избягаш от реалността. Денем заглушаваш вътрешния си глас, защото си прекалено зает с външното, но вечер, оставате само ти и това, което е вътре в теб.
Вечер си прекалено уморен, за да бъдеш силен и да впрягаш воля и тогава, това, което страда в теб, те настига и се стоварва с всичка сила. Някои чувства са прекалено наситени и в началото винаги неразбираеми. Но всяко чувство е езикът на това, което е вътре в нас. Това, което се опитва да ни привлече вниманието.
Понякога е трудно да сложиш границата между това, което си и това, от което имаш нужда и всичко останало, което животът отвън ти налага. Понякога се изплъзваш сам на себе си и забравяш, че не само външното има нужда от грижа и че не можеш да дадеш, преди първо да култивираш в себе си.
Веднъж, един човек ми каза, че животът на всеки един от нас е като чашка, която непрекъснато трябва да пълним, а излишъкът се излива „отвън“. Това даваме на другите. Но ако винаги черпим само от чашката и никога не я допълваме, в един момент няма достатъчно за нас и не можем да дадем достатъчно и на другите. Има някои чувства, които са толкова наситени, че колкото и да опитваш, не можеш да ги игнорираш. Те те преследват и всеки опит да не им обръщаш внимание, само ги подхранва и прави още по-интензивни. Това са чувствата, които водят до трансформация във всеки един от нас.
Човек се променя, когато болката от промяната е по-малка от болката, която изпитва в момента. Чувства, които те карат да обърнеш внимание на себе си и това, което е вътре в теб. Когато това, което изпитваш се „търпи“, можеш да го носиш дълго време със себе си. Но когато стане нещо непоносимо, чак тогава си склонен да се откъснеш от всичко и да се погрижиш за това, което боли.
Животът е една спирала и няма значение колко уроци сме научили. Всяко предизвикателство е само стъпало към следващото ниво на осъзнатост. Смисълът на живота е в това да преоткриваш себе си и всичко това, което се крие вътре в теб. Не можеш да откриваш, без да търсиш. А за да тръгнеш да търсиш, понякога имаш нужда точно от тази липса, с която се будиш всяка сутрин.
Имаш нужда от наситените и нетърпими чувства, които не ти дават да отлагаш себе си и те карат да впериш поглед във вътрешния си свят и да осъзнаеш от какво имаш нужда – точно днес, точно сега и точно на този етап от живота си. Нетърпими усещания, които те тласкат отвъд зоната на комфорт и не позволяват да тънеш в бездействие.
Трансформацията никога не е лесна. Това да се разделиш с това, което си, за да се превърнеш в това, което можеш да бъдеш, винаги е свързано с активна работа със себе си и в опознаването на всички тези болезнени места, които често пренебрегваш и заглушаваш с външна активност. Животът отвън не е смисълът. Той е само проекцията. Това, което култивираш вътре в себе си, е това, което срещаш отвън.
