За въпроси и запитвания относно тренировки, регистрация и записване: +359 877 963 124

Започнете сега! Запишете се за нашия бюлетин, за да получавате първи новини за здравословно хранене и тренировки

WP_20141213_017

Природата живее свой собствен живот. Ние от своя страна сме задължени д аго познаваме, за да можем да съществуваме в синхрон с нея; за да не ставаме жертви на моментите, когато тя е ядосана и вилнее или когато е притихнала и се подготвя за следващата си стихия. Има дни, в които се будиш изпълнен с желанието да предизвикаш себе си; да достигнеш до границите на възможностите си и да видиш до къде можеш да прескочиш без това да има трайни последствия върху съществуването ти. Изпитваш един дълбок копнеж, който не заявяваш пред никой. Работата е там, че винаги имаш един свидетел, който усеща всяка твоя емоция, долавя всяка твоя мисъл – животът. Всичко, което пожелаеш искрено се сбъдва. Не случайно са казали „внимавай какво си пожелаваш, защото може и да се случи“. Понякога копнеем за нещо, а не сме достатъчно подготвени за него и когато ни сполети, вместо да ни изстреля там, където очакваме да сме след преживяното, то ни оставя като шамаросани. Седим в едно вцепенение и сякаш животът спира за миг, за да ни позволи да си поемем дъх, да преосмислим случилото се и причините за него и после да продължим, този път, по- подготвени.

WP_20141213_010

Такава беше и миналата ми събота. Както обикновено, с Ивайло решихме да предизвикаме себе си за един преход с колелата. Времето в София беше студено и имаше много гъста мъгла. Миналата седмица, бяха оперирали крака ми и още не можех да ходя дълги разстояния, но пък нямаш проблеми да карам колело. Прочетох статуса на една позната, че след Владая, няма мъгла и е слънчево.Затова взехме колелата и се запътихме на там. Проверихме маршрута и планът беше да стигнем до Драгичево, да се спуснем през селото и после по черен път да стигнем до Мало Бучино, от където да се върнем към София. Тръгнахме към обяд и трябваше да се върнем за не повече от 2-3 часа.

Първоначално всичко беше перфектно. Обичам тези пътешествия, когато оставям всичко и тръгвам само с колелото и раницата. Разсъбличам се от егото и се превръщам в най-обикновено човешко същество, което се оказва най-необикновеното усещане- да си никой- без титли, без претенции за собствена значимост. Просто ти и вътрешният ти глад за преживявания. Беше студено, но когато се движиш, кръвта ти сякаш започва да кипи и да топли тялото ти. Стигнахме до Владая и там наистина мъглата беше изместена от жарко слънце. Бях много доволна от избора ни на посока, тъй като докато в София времето беше студено и мъгливо, ние бяхме на място, където слънчевите лъчи игриво докосваха земята и отразяваха красотата на природата.

WP_20141213_005

Спуснахме се към Драгичево – невероятно място. Понякога трябва да спираш и да се обръщаш назад, защото можеш да пропуснеш много красиви гледки. Още в началото на селото спряхме, обърнахме се и хоризонтът разкри неземна красота. Можех да стоя там и да се взирам с часове. Въпреки това продължихме – селото е доста спокойно и приятно. По пътя спряхме, за да попитаме за пътя към Мало Бучино. Един човек ни упъти, но каза, че черният път е доста лош. Разбира се, ние не се вслушахме, защото си мислехме, че е  просто още един човек, който се страхува от малко кал и неудобство и казахме, че това не ни тревожи. На излизане от селото, попитахме още един човек и той ни посочи черния път и пак каза : „Да знаете, че пътят е много лош!“

Разбира се, защо бихме се вслушали в съвета на двама МЕСТНИ. Все пак ние знаем по-добре какво можем.

WP_20141213_006

Излязохме на черния път, който се виеше по един баир. Беше, изключително, кално. Всъщност си беше , като кирпич- гъста кал и нещо като сламени клечки. Трудно беше дори да се ходи, пък камо ли да се кара колело. Затова бутахме колелата си, но върху гумите имаше няколко пръста, гъста, кал, която засъхваше и ставаше, като цимент. Спирачките и веригите се напълниха с кал и колелата не можеха дори да се бутат. Нямаше дебели клони, наоколо и единствения шанс да продължим, беше да чистим калта с ръце.

Странно е как, когато си на такова място не те интересува как изглеждаш или кой ще те види. Имаш друга цел и си воден, само, от нея. Мисълта да заровя ръце в тази кал, първоначално не ми хареса и търсех друг начин да изчистя колелото си, но всичко се чупеше при допира с цимента от кал. Тогава превъзмогнах себе си и почнах да чистя колелото си, както и Ивайло неговото. Той се справяше по-сръчно от мен и помагаше и за моето колело. Така продължихме кални, но важното беше, че напредвахме.

WP_20141213_011 WP_20141213_012 WP_20141213_013

Вече бутахме от час, а асфалтовия път, който трябваше да се появи не се появяваше. Времето препускаше и идваше времето, когато слънцето щеше да залезе. Ние бяхме на сред нищото, а нямаше изглед да се измъкнем от там, скоро. Продължихме, като както споменах, ходенето ми беше трудно, защото крака ми не беше възстановен за такива разстояния и условия. Добре че беше Ивайло, който много ми помагаше да пренасям колелото през разни канали и други труднопроходими места.

Въпреки че беше трудно, през цялото време се възхищавах на красотата, която ни заобикаляше. Мислех си колко е хубаво да си в настоящия момент и нищо, че те предизвиква и че ти е трудно, да се наслаждаваш на момента и на възможността да тестваш възможностите си.

Вече наближаваше 4 часа, а ние продължавахме да сме насред нищото. Видях как слънцето започна да се измества, което беше знак, че скоро ще се спусне зад хоризонта и ще бъде изместено от тъмнина. Тази мисъл, малко, ме плашеше. Въпреки болката, имах само една цел- да намерим асфалтов път, който да ни отведе към София, затова не мислех за тялото си, а само за целта си.

WP_20141213_022 WP_20141213_025 WP_20141213_027

Срещнахме един човек и го питахме за Мало Бучино и той ни посочи посоката, която трябваше да ни отведе там. Уви, тази посока ни отведе до частна собственост, където имаше много добитък и 7-8 каракачанки, които тръгнаха срещу нас. Нямаше как да продължим натам. Наблизо беше магистралата. Знаехме, че там не е позволено да се кара колело, но в случая не опираше до това да спазваме правилата, а да намерим път към вкъщи. С напредването на времето и приближаването на мрака, се отправихме към магистралата, където, през оградата прехвърлихме колелата.

Карахме, Ивайло беше отпред и налагаше темпото, за да не се отказвам. Тялото ми вече беше много уморено, но обожавах факта, че той е там и че имам някой, който да догонвам, за да не позволя на ума ми да се пречупи. Гледах как слънцето се спуска и си казвах, че ми се иска само днес природата да направи компромис и да забави огненото кълбо. Да не му позволи да си отива, за да ни даде още малко време и шанс да се приближим до София.

WP_20141213_028 WP_20141213_029 WP_20141213_031 WP_20141213_032

Природата, обаче, не прави компромис със самонадеяността. Започваше да става все по-студено, а слънцето се разля в небето и розово- оранжево-червеникави оттенъци се стичаха зад хоризонта. Това беше най-красивата гледка, която съм виждала. Тялото ми се чувстваше ужасно, но душата ми беше в рая. Препускахме с колелата, мъглата се показваше зад завоя. Бяхме обградени от величието на скалите, а точно зад завоя гледката беше неземна- мъгла, розови оттенъци и скали, които бавно разкриваха тази, мистична гледка.

WP_20141213_033 WP_20141213_036

Това беше! Слънцето се скри, мъглата ни обгърна, а студът беше все по-пронизващ. Започнахме да се спускаме по магистралата и карахме с близо 50км./час. Когато си на колело, навън температурите са под нулата, а ти препускаш с такава скорост, студът обгръща тялото ти, минава през всяка клетка и вледенява съществуването ти. Имаше табела, че остават още 15км. До София…15км. ,които ми се струваха, като цяла вечност.  Това беше моментът, в който забравих собственото си тяло и се съсредоточих върху съзнанието си. Опитах се да прогоня емоциите и да ги заместя с крайната цел. Нямате представа на какво е способно тялото ни, когато има една цел – оцеляване и когато нищо друго не го вълнува. Спираш да усещаш всяка болка, егото изобщо не смее да припари и всичко, което правиш е да дълбаеш вътре в себе си и да търсиш всеки източник на сили, вяра и мотивация. Умът ти се тръшка, като малко дете и те кара просто да спреш и да се откажеш, но вътре в теб, един глас, тихо, нашепва, че можеш и стига да продължиш, ще откриеш, че пределът не е тялото, а умът; че където отиде умът, там следва и тялото.

WP_20141213_039

Това направихме и ние-  разбрахме, че преградите не са в телата ни. Преградите са в съзнанието ни. Преодоляването на тези прегради ни помага да постигаме мечтите си, да се предаваме или да се стремим към нещо с цялото си същество.

Всъщност, болката не изчезна- тя беше там, но беше захвърлена в дълбините на съзнанието ни и по-важна цел беше заела съзнанието и вниманието ни.

Въртях педалите, умората в краката ми беше, огромна, но въпреки всичко си казвах че мога. В такива моменти всичко опира до вътрешния разговор със себе си. Мислех си за Бен Грийнфилд и неговите триатлони и си казвах, че има стотици хора, които издържат нечовешки натоварвания и ние не сме изключение. Оставаха още 10км. Непрекъснато преизчислявах скоростта, изминатия път и времето, което щеше да ни трябва, за да стигнем. Движехме се бързо и това ме радваше… до момента, в който гумата на Ивайло се спука.

Моментът, когато опорите на надеждата ми се пречупиха и тя се клатушкаше върху тях. Въпреки всичко, винаги знам, че когато съм с Ивайло съм в безопасност – той винаги намира начин. Каза ми да тръгна към София, а че той ще се прибере по-късно. Това разбира се, даже не беше възможност. Никога не бих го оставила сам. Кракът ме болеше и затова процедирахме по различен начин. Той взе помпата и караше така- помпаше гумата, караше, докато тя се спусне и отново слизаше да я напомпа. Така изминахме още 9км., когато се обадих на сестра ми и я помолих да намери някой, който да дойде на входа на София, откъм Люлин. Един прекрасен човек се отзова и дойде. Ние бяхме много кални, колелата също. Сложихме ги в багажника му и чистата му кола, стана МНОГО мръсна. Нямаше място за мен и Ивайло, затова си направихме- седнахме един в друг на предната седалка.

WP_20141213_042 WP_20141213_043 WP_20141213_045

В този момент, бях в еуфория. Радвах се, че всичко приключи или поне така си мислех. Прибрахме се и когато умът ми се успокои, че сме на сигурно… тялото ми се срина. Усетих пронизваща болка в крака си. Беше побелял и не усещах пръстите си. Не се оправяха и Ивайло и Габи ме закараха в Пирогов. Там лекарите казаха, че кръвоносните съдове са направили спазъм и че трябва време,но ще се оправя. Прибрахме се и аз все още треперех от измръзването. Но усещането беше хубаво- Ивайло беше до мен и знаех, че няма значение какво се случва, защото той ще ми помогне да намеря сили да се справя.

На сутринта се събудих и краката ми яха добре, но не усещах по два пръста на ръцете си. Лекарите казаха същото, което казаха за краката ми.

Така, нашето съботно приключение, беше различно от обичайните. Имаше и много напрегнати моменти, но въпреки всичко това е най-хубавото нещо, което ми се е случвало. Невероятно е какво може да изтърпи човек, когато се съсредоточи върху крайната си цел. Невероятно е как нито едно преживяване в града, нито един час прекаран с друг човек, не може да ви сближи или отдалечи, така както един тежък ден, насред нищото. Най-хубавото е, че за пореден път разбрах, че мога да бъда навсякъде, когато Ивайло и сестра ми са наоколо, защото дори, когато аз не мога да се справя, те са там, за да ми помогнат.

Хубавото на такива преживявания е, че те оставят вцепенен и шамаросан. Животът забавя своя ход и ти позволява да поемеш въздух, да събереш сили и да продължиш.

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си. Благодаря, че помагате да достигне до повече хора.

Ела да тренираш в някоя от залите ни

Предизвикай себе си и направи крачка към по-здравото си Аз. Груповите тренировки в IFS са различни – при нас броят на трениращите в група е ограничен и всеки има различна тренировка, изготвена според индивидуалните му нужди. Тренировки има през целия ден и ще намериш удобно време и локация, според графика ти. Очакваме те в IFS.

Зала IFS Стрелбище

гр. София, ж.к. Стрелбище, ул. Мила родина 36
+359 877 963 124
gym@inspiredfitstrong.com

Зала IFS Изток

гр. София, кв. Изток, ул. Незабравка 25 (от страната на Борисовата градина, под ресторанта на Парк Хотел Москва)
+359 877 963 124
gym@inspiredfitstrong.com

Информацията, съветите и препоръките в този сайт (www.inspiredfitstrong.com и www.inspiredfitstrong.com/bg) са предназначени за лична употреба. Те не отменят по никакъв начин професионалния медицински съвет, диагноза или лечение. Информацията в сайта не е предназначена за самолечение и самодиагностика. Собственикът на сайта www.inspiredfitstrong.com (/bg) не носи отговорност за публикуваните съвети, препоръки, програми, хранителни и тренировъчни режими и други материали. Ползвателите на сайта, не следва да прилагат съветите буквално, преди да се консултират с квалифициран здравен консултант или лекар.

Close Menu

Когато бях на 3 години, баща ми ме заведе в залата по гимнастика, в Благоевград. Тогава казаха, че съм прекалено малък и не ме взеха да тренирам. Още тогава, нещо ме привлече в идеята да изследвам света с главата надолу и да се науча да стоя на ръце. Използвах всяко свободно време, за да се опитвам да правя стойки на ръце. Къщата се превърна в тренировъчна площадка и непрекъснато използвах стените, вратите, дивана като средства, които да ми помогнат да напредвам. Когато станах на 10 години, баща ми отново ме заведе в залата по гимнастика. Тогава ми казаха, че съм прекалено голям и пак ми отказаха да ме включат в тренировките. Въпреки това, аз показах на треньора, че мога да ходя на ръце, както и някои други умения, които бях усвоил. Той беше впечатлен и ме взе в отбора. От тогава, използвам тази история като източник на мотивация и вдъхновение, че отказът не е причина да спираш да вярваш в мечтите си и че никой не подозира потенциала, който имаш – от теб зависи да го развиеш и да го покажеш в удобния момент. Занимавам се с гимнастика от доста години и познавам отдадеността, трудолюбието и постоянството в детайли. Знам каква е цената на прогреса и с огромно желание помагам на другите да открият физическия си потенциал. Тялото може много, когато му показваме какво очакваме от него. Очаквам ви в IFS, където ще ви помогна да предизвикате себе си и да откриете, че за този, който има желание, възрастта не е оправдание. Никога не е късно да станеш своята най-добра версия.


Като дете се занимавах основно със спорт – бокс, баскетбол, гребане, фитнес. След завършване на училище започнах да се занимавам с вегетарианско хранене, малко след това започнах да работя като готвач в съответния бранш.

През това време тренирах основно движения от гимнастиката и гимнастически халки ,след което включих упражнения със свободни тежести.

Така големият ми интерес към спорта и тренировките ме събра със IFS и сега продължавам да се развивам.

Най-трудното нещо е да описваш себе си. Винаги изглежда повърхностно, особено когато всеки ден се откриваш отново: по-добър и по-завършен от вчера, копнеещ за още от същото. Всеки един от нас има неразгърнат потенциал, който само чака да бъде намерен. Здравият човек е движещия се човек. Най-доброто лечение е движението. Ако не помага? Увеличете дозата. В работата си всекидневно оценявам подаръкът, да извършваш елементарни движения, без болка и ограничение.

За да се задържи за по дълго време, здравето трябва да бъде добре отглеждано. Затова човек трябва да слуша тялото си. За да го чуе, трябва да го познава. Тренировките са един прекрасен начин да опознаеш себе си, да тестваш волята и да изпробваш възможностите си.

Ако досега сте вървели срещу себе си, ние държим компаса, който води до мястото където невъзможното не съществува.

Просто отнема малко повече време.

Аз съм нещотърсач, посветил живота си на мисията да открива себе си, да се усъвършенства и живеейки да събира парченцата от пъзела на собствената си същност, така че да дам и да получа от живота колкото се може повече. Животът ми е история, изпълнена с разбити мечти, падения, разочарования и в последствие достиганата осъзнатост, че всичко зависи от мен и че всяка една възможност може да се превърне в сбъдната реалност. Трябва само да мислим и действаме по начин, който да ни поведе по пътя към нейното осъществяване.

Най-ценните ресурси, които имаме, са времето и здравето, а тялото е инструментът, чрез който ги използваме, за да сътворяваме света, в който живеем. Посветих живота си на това да споделям себе си, мъдростта и опита, които останаха след допуснатите грешки, за да помогна на хората да открият пътя, който ще им помогне да „изобретят“ себе си наново, да възвърнат здравето си, увереността си, амбицията за живот и жаждата да реализират потенциала си.
Тренировката е репетиция за живота, тя е мястото, където на няколко квадратни метра земя можеш да изпиташ всяко едно усещане – триумф, падение, разочарование, надежда, воля, слабост, а най-после и сила. Мястото, където в контролирани условия можеш да припомниш на тялото си как да се движи правилно и как да служи в твоя полза.

Всичко, което се опитвам да постигна чрез IFS и тренировките е да помогна на хората да си върнат осъзнатостта, здравето и свободата да бъдат тези, които пожелаят- без да се съмняват!

Аз си дадох време да изобретя себе си наново! Дайте си и вие! Елате да тренирате в IFS.

Затвори