По следите на двама нещотърсачи: Преградите не са в телата ни! Те са в съзнанието ни!

Природата живее свой собствен живот. Ние от своя страна сме задължени д аго познаваме, за да можем да съществуваме в синхрон с нея; за да не ставаме жертви на моментите, когато тя е ядосана и вилнее или когато е притихнала и се подготвя за следващата си стихия. Има дни, в които се будиш изпълнен с желанието да предизвикаш себе си; да достигнеш до границите на възможностите си и да видиш до къде можеш да прескочиш без това да има трайни последствия върху съществуването ти. Изпитваш един дълбок копнеж, който не заявяваш пред никой. Работата е там, че винаги имаш един свидетел, който усеща всяка твоя емоция, долавя всяка твоя мисъл – животът. Всичко, което пожелаеш искрено се сбъдва. Не случайно са казали „внимавай какво си пожелаваш, защото може и да се случи“. Понякога копнеем за нещо, а не сме достатъчно подготвени за него и когато ни сполети, вместо да ни изстреля там, където очакваме да сме след преживяното, то ни оставя като шамаросани. Седим в едно вцепенение и сякаш животът спира за миг, за да ни позволи да си поемем дъх, да преосмислим случилото се и причините за него и после да продължим, този път, по- подготвени.

Такава беше и миналата ми събота. Както обикновено, с Ивайло решихме да предизвикаме себе си за един преход с колелата. Времето в София беше студено и имаше много гъста мъгла. Миналата седмица, бяха оперирали крака ми и още не можех да ходя дълги разстояния, но пък нямаш проблеми да карам колело. Прочетох статуса на една позната, че след Владая, няма мъгла и е слънчево.Затова взехме колелата и се запътихме на там. Проверихме маршрута и планът беше да стигнем до Драгичево, да се спуснем през селото и после по черен път да стигнем до Мало Бучино, от където да се върнем към София. Тръгнахме към обяд и трябваше да се върнем за не повече от 2-3 часа.

Първоначално всичко беше перфектно. Обичам тези пътешествия, когато оставям всичко и тръгвам само с колелото и раницата. Разсъбличам се от егото и се превръщам в най-обикновено човешко същество, което се оказва най-необикновеното усещане- да си никой- без титли, без претенции за собствена значимост. Просто ти и вътрешният ти глад за преживявания. Беше студено, но когато се движиш, кръвта ти сякаш започва да кипи и да топли тялото ти. Стигнахме до Владая и там наистина мъглата беше изместена от жарко слънце. Бях много доволна от избора ни на посока, тъй като докато в София времето беше студено и мъгливо, ние бяхме на място, където слънчевите лъчи игриво докосваха земята и отразяваха красотата на природата.

Спуснахме се към Драгичево – невероятно място. Понякога трябва да спираш и да се обръщаш назад, защото можеш да пропуснеш много красиви гледки. Още в началото на селото спряхме, обърнахме се и хоризонтът разкри неземна красота. Можех да стоя там и да се взирам с часове. Въпреки това продължихме – селото е доста спокойно и приятно. По пътя спряхме, за да попитаме за пътя към Мало Бучино. Един човек ни упъти, но каза, че черният път е доста лош. Разбира се, ние не се вслушахме, защото си мислехме, че е  просто още един човек, който се страхува от малко кал и неудобство и казахме, че това не ни тревожи. На излизане от селото, попитахме още един човек и той ни посочи черния път и пак каза : „Да знаете, че пътят е много лош!“

Разбира се, защо бихме се вслушали в съвета на двама МЕСТНИ. Все пак ние знаем по-добре какво можем.

Излязохме на черния път, който се виеше по един баир. Беше, изключително, кално. Всъщност си беше , като кирпич- гъста кал и нещо като сламени клечки. Трудно беше дори да се ходи, пък камо ли да се кара колело. Затова бутахме колелата си, но върху гумите имаше няколко пръста, гъста, кал, която засъхваше и ставаше, като цимент. Спирачките и веригите се напълниха с кал и колелата не можеха дори да се бутат. Нямаше дебели клони, наоколо и единствения шанс да продължим, беше да чистим калта с ръце.

Странно е как, когато си на такова място не те интересува как изглеждаш или кой ще те види. Имаш друга цел и си воден, само, от нея. Мисълта да заровя ръце в тази кал, първоначално не ми хареса и търсех друг начин да изчистя колелото си, но всичко се чупеше при допира с цимента от кал. Тогава превъзмогнах себе си и почнах да чистя колелото си, както и Ивайло неговото. Той се справяше по-сръчно от мен и помагаше и за моето колело. Така продължихме кални, но важното беше, че напредвахме.

Вече бутахме от час, а асфалтовия път, който трябваше да се появи не се появяваше. Времето препускаше и идваше времето, когато слънцето щеше да залезе. Ние бяхме на сред нищото, а нямаше изглед да се измъкнем от там, скоро. Продължихме, като както споменах, ходенето ми беше трудно, защото крака ми не беше възстановен за такива разстояния и условия. Добре че беше Ивайло, който много ми помагаше да пренасям колелото през разни канали и други труднопроходими места.

Въпреки че беше трудно, през цялото време се възхищавах на красотата, която ни заобикаляше. Мислех си колко е хубаво да си в настоящия момент и нищо, че те предизвиква и че ти е трудно, да се наслаждаваш на момента и на възможността да тестваш възможностите си.

Вече наближаваше 4 часа, а ние продължавахме да сме насред нищото. Видях как слънцето започна да се измества, което беше знак, че скоро ще се спусне зад хоризонта и ще бъде изместено от тъмнина. Тази мисъл, малко, ме плашеше. Въпреки болката, имах само една цел- да намерим асфалтов път, който да ни отведе към София, затова не мислех за тялото си, а само за целта си.

Срещнахме един човек и го питахме за Мало Бучино и той ни посочи посоката, която трябваше да ни отведе там. Уви, тази посока ни отведе до частна собственост, където имаше много добитък и 7-8 каракачанки, които тръгнаха срещу нас. Нямаше как да продължим натам. Наблизо беше магистралата. Знаехме, че там не е позволено да се кара колело, но в случая не опираше до това да спазваме правилата, а да намерим път към вкъщи. С напредването на времето и приближаването на мрака, се отправихме към магистралата, където, през оградата прехвърлихме колелата.

Карахме, Ивайло беше отпред и налагаше темпото, за да не се отказвам. Тялото ми вече беше много уморено, но обожавах факта, че той е там и че имам някой, който да догонвам, за да не позволя на ума ми да се пречупи. Гледах как слънцето се спуска и си казвах, че ми се иска само днес природата да направи компромис и да забави огненото кълбо. Да не му позволи да си отива, за да ни даде още малко време и шанс да се приближим до София.

Природата, обаче, не прави компромис със самонадеяността. Започваше да става все по-студено, а слънцето се разля в небето и розово- оранжево-червеникави оттенъци се стичаха зад хоризонта. Това беше най-красивата гледка, която съм виждала. Тялото ми се чувстваше ужасно, но душата ми беше в рая. Препускахме с колелата, мъглата се показваше зад завоя. Бяхме обградени от величието на скалите, а точно зад завоя гледката беше неземна- мъгла, розови оттенъци и скали, които бавно разкриваха тази, мистична гледка.

Това беше! Слънцето се скри, мъглата ни обгърна, а студът беше все по-пронизващ. Започнахме да се спускаме по магистралата и карахме с близо 50км./час. Когато си на колело, навън температурите са под нулата, а ти препускаш с такава скорост, студът обгръща тялото ти, минава през всяка клетка и вледенява съществуването ти. Имаше табела, че остават още 15км. До София…15км. ,които ми се струваха, като цяла вечност.  Това беше моментът, в който забравих собственото си тяло и се съсредоточих върху съзнанието си. Опитах се да прогоня емоциите и да ги заместя с крайната цел. Нямате представа на какво е способно тялото ни, когато има една цел – оцеляване и когато нищо друго не го вълнува. Спираш да усещаш всяка болка, егото изобщо не смее да припари и всичко, което правиш е да дълбаеш вътре в себе си и да търсиш всеки източник на сили, вяра и мотивация. Умът ти се тръшка, като малко дете и те кара просто да спреш и да се откажеш, но вътре в теб, един глас, тихо, нашепва, че можеш и стига да продължиш, ще откриеш, че пределът не е тялото, а умът; че където отиде умът, там следва и тялото.

Това направихме и ние-  разбрахме, че преградите не са в телата ни. Преградите са в съзнанието ни. Преодоляването на тези прегради ни помага да постигаме мечтите си, да се предаваме или да се стремим към нещо с цялото си същество.

Всъщност, болката не изчезна- тя беше там, но беше захвърлена в дълбините на съзнанието ни и по-важна цел беше заела съзнанието и вниманието ни.

Въртях педалите, умората в краката ми беше, огромна, но въпреки всичко си казвах че мога. В такива моменти всичко опира до вътрешния разговор със себе си. Мислех си за Бен Грийнфилд и неговите триатлони и си казвах, че има стотици хора, които издържат нечовешки натоварвания и ние не сме изключение. Оставаха още 10км. Непрекъснато преизчислявах скоростта, изминатия път и времето, което щеше да ни трябва, за да стигнем. Движехме се бързо и това ме радваше… до момента, в който гумата на Ивайло се спука.

Моментът, когато опорите на надеждата ми се пречупиха и тя се клатушкаше върху тях. Въпреки всичко, винаги знам, че когато съм с Ивайло съм в безопасност – той винаги намира начин. Каза ми да тръгна към София, а че той ще се прибере по-късно. Това разбира се, даже не беше възможност. Никога не бих го оставила сам. Кракът ме болеше и затова процедирахме по различен начин. Той взе помпата и караше така- помпаше гумата, караше, докато тя се спусне и отново слизаше да я напомпа. Така изминахме още 9км., когато се обадих на сестра ми и я помолих да намери някой, който да дойде на входа на София, откъм Люлин. Един прекрасен човек се отзова и дойде. Ние бяхме много кални, колелата също. Сложихме ги в багажника му и чистата му кола, стана МНОГО мръсна. Нямаше място за мен и Ивайло, затова си направихме- седнахме един в друг на предната седалка.

В този момент, бях в еуфория. Радвах се, че всичко приключи или поне така си мислех. Прибрахме се и когато умът ми се успокои, че сме на сигурно… тялото ми се срина. Усетих пронизваща болка в крака си. Беше побелял и не усещах пръстите си. Не се оправяха и Ивайло и Габи ме закараха в Пирогов. Там лекарите казаха, че кръвоносните съдове са направили спазъм и че трябва време,но ще се оправя. Прибрахме се и аз все още треперех от измръзването. Но усещането беше хубаво- Ивайло беше до мен и знаех, че няма значение какво се случва, защото той ще ми помогне да намеря сили да се справя.

На сутринта се събудих и краката ми яха добре, но не усещах по два пръста на ръцете си. Лекарите казаха същото, което казаха за краката ми.

Така, нашето съботно приключение, беше различно от обичайните. Имаше и много напрегнати моменти, но въпреки всичко това е най-хубавото нещо, което ми се е случвало. Невероятно е какво може да изтърпи човек, когато се съсредоточи върху крайната си цел. Невероятно е как нито едно преживяване в града, нито един час прекаран с друг човек, не може да ви сближи или отдалечи, така както един тежък ден, насред нищото. Най-хубавото е, че за пореден път разбрах, че мога да бъда навсякъде, когато Ивайло и сестра ми са наоколо, защото дори, когато аз не мога да се справя, те са там, за да ми помогнат.

Хубавото на такива преживявания е, че те оставят вцепенен и шамаросан. Животът забавя своя ход и ти позволява да поемеш въздух, да събереш сили и да продължиш.