Процесът, през който преминаваме, за да овладеем едно умение и да постигнем резултати, винаги може да бъде сравнен с фазите на живота. На всеки етап от живота си имаме различни предизвикателства, различни интереси, различна група от хора, които ни помагат или пък хора, които ни пречат да си постигнем целта. Това важи и за тренировките.
Първа фаза: Подражанието
Влизаме в залата безпомощни. Не знаем колко серии да направим, какви упражнения да направим, по колко повторения, дори не знаем как да използваме уредите и как да разтоварим щангата.
Когато сме начинаещи, начинът, по който сме устроени да учим е като гледаме другите и ги имитираме. Първо се учим да правим упражненията. Учим се как да използваме уредите. После се учим по колко повторения и серии да правим, като имитираме тези, които имат резултати. Взимаме техните тренировъчни програми и просто ги правим с надеждата да постигнем същото. Постепенно започваме да разбираме как да комбинираме упражненията – кога е правилно да правиш стабилизиращи упражнения или в коя част на тренировката да сложиш тяга. Дали е по-добре да започнеш с набирания или може би с тяга. Когато си начинаещ, това да наблюдаваш другите и да им подражаваш е нещо нормално.
Целта на тази първа фаза е да ни научи как да тренираме. Идеята е тези около нас, които са по-напред, да ни помогнат да прескочим на следващия етап, като ни подкрепят и ни помагат да взимаме решения и да действаме.
Някои хора в обкръжението ни не са толкова дружелюбни. Те ни се присмиват и се опитват да ни втълпят, че не сме достатъчно добри, за да напредваме сами. Не ни подкрепят и не ни помагат да прогресираме. В такива моменти, някои оставаме закотвени на първа фаза и непрекъснато се опитваме да впечатляваме другите, така че да не ни съдят.
Тази първа фаза продължава около 1-2г. При някои хора, обаче, продължава доста по-дълго и един ден се събуждат и разбират, че са прекарали 15 години в опит да подражават на другите, без да направят това, от което наистина имат нужда.
Първата фаза е фазата на подражанието. Непрекъснато търсене на одобрение и признание. Изразява се в отсъствието на собствено мнение и лични ценности и убеждения.
Втора фаза: Себеоткриване
На втората фаза се учим да се адаптираме сред хората около нас. Опитваме се да станем част от едно общество със спортна култура и здравословни навици. На този етап, започваме да се учим какво ни различава от хората около нас. Тази фаза изисква от нас да се научим сами да взимаме решения за себе си, да тестваме и експериментираме с различни упражнения, различни диети и да виждаме кое как се отразява на нас. На тази фаза откриваме кое е уникално за нас и как трябва да пречупим това, което другите правят, така че да го адаптираме към собствените си нужди. Тази фаза е свързана с доста експериментиране, доста грешки. Понякога треиращите се пречупват и смятат, че нещо не е правилно. В действителност грешките, неуспехът и застоят са естествена част от тази фаза. Тук научаваме какъв тип натоварване, по какъв начин се отразява на тялото. Кое е прекалено много и е излишно да го правим и кога това, което правим не е достатъчно. Сменяме различни програми, различни зали и различни хора, с които общуваме и които ни подкрепят.
При мен тази фаза премина с доста експериметиране и доста грешки. Моменти, в които имах застой и почти съм стигала до отчаяние, че няма шанс. Моменти, в които ми се струваше, че през ден променях мнението и посоката си и понякога се чувствах изгубена.
Тази фаза е фаза на себеоткриване. Опитваме колкото се може повече. Някои методи вършат работа, други ни дърпат назад. Важното е да взимаме това, което работи и да оставяме това, което не ни е свършило работа.
Това е фаза, през която тестваме ограниченията си. Виждаме в кое ни бива, кое ни доставя удоволствие и къде просто не се получава. Научаваме кои са слабите ни страни и кои силните. Разбираме кога има смисъл да опитваме и кога е по-добре просто да спрем. Научаваме тънката разлика между това да можеш да правиш нещо и да не го правиш, просто защото не му е времето или мястото. Като това да се научиш, че не е необходимо да правиш всички възможни упражнения за крака в една тренировка. Това че ще можеш и ще издържиш, не означава, че ще даде резултат и че после няма да те дръпне крачка назад. Като това да осъзнаеш, че въпреки че можеш да тренираш всеки ден, на макс, не означава, че трябва да го правиш.
Хубаво е да тестваш ограниченията си, за да в един момент да осъзнаеш кои са нещата, които те дърпат напред и ти помагат да просперираш и да постигаш целите си и кои са нещата, които само те оставят закотвен на едно място. Защото времето минава и е глупаво да го прахосваме, правейки неща, които очевидно не работят.
Има някои сред нас, които отказват да признаят неуспехите си или пък да повярват, че всеки има някакъв лимит. Тези хора остават завинаги на тази фаза и се въртят в омагьосания кръг на инатливото упорство, последвано от съкрушаващ провал. Това са хората, които след 15 години тренировки, все още са на същото ниво, не са постигнали целите, за които толкова усилено се трудят. Хората, които никога не дават на дадена програма да проработи, защото винаги си мислят, че нещо друго ще свърши по-добра работа.
Този етап продължава между 3-5 години. Е, разбира се има и хора, които никога не преминават на следващото ниво, но това са тези, които ден след ден тръбят колко много тренират и колко добре се хранят, а всеки път, когато ги видите се чудите дали нямат брат близнак, който води противоположен живот.
Трета фаза:Отдаденост
Вече сме преминали втората фаза. Открили сме ограниченията си или по-скоро сме открили обратната норма на възвръщаемост на някои дейности – т.е. в кой момент, правенето на още повече, има отрицателен резултат, вместо положителен.
Това е моментът, в който е време да постигнем нещо трайно. Момент, в който животът ни търпи коренна промяна. Момент, когато това да тренираме и да се храним правилно, вече не е просто мода или моментно залитане, а се превръща в начин на живот. Това е момент, когато започваме да интегрираме здравсоловните и навици към всичко, което правим; към всяка една сфера в живота си.
Момент, в който избираме да правим само това, което е добре за нас. Това е моментът, когато вече сме открили метода и можем изцяло да се отдадем на това, което наистина работи. Момент, в който мечтите ни започват да се сбъдват – виждаме как тялото ни се променя, как релефът, който отдавна искаме, започва да се появява. Как упражнения, които до скоро са били трудни, вече придобиват доста различен вид – изпълняваме ги осъзнато и усещаме мускули, които не сме подозирали, че имаме.
Това е фаза, през която максимизираме собствения ис потенциал. Момент, в който започваме да мислим в по-различна перспектива и се замисляме за смисъла зад всичко, което правим. Вече ходенето в залата не е само с цел да сме по-хубави на морето, да изглеждаме по-слаби на плажа или просто за 1 минута слава пред огледалото или фотоапарата. Вече започваме да осъзнаваме дългосрочните позитиви на всичко, което правим. Повърхностното се отмества и прави път на по-смисленото. Здравето взема преднина, пред визията и разбираме, че начинът, по който изглеждаме е резултат от начина, по който се чувстваме, а той от своя страна е резултат от това колко сме здрави.
На този етап започваме да мислим за нещо повече от себе си. Мисълта за това как да предадем наученото, започва да се загнездва в сънанието ни. Разпалва се желанието, това което правим да не е само със себична цел, а това, което правим да има поне малка промяна за света – да направи света и живота на хората около нас малко по-добър.
Този етап е доста труден, защото те изправя на кръстопът. Стигаш до място, където се чувстваш така сякаш вече си постигнал целите си и няма какво друго да искаш. Стигаш до момет, когато се замисляш дали всичко това има смисъл. На моменти ти се иска да се оттеглиш и да отидеш на някое село, където да работиш по цял ден на полето, да си физически активен, но да не се занимаваш с тежки тренировки по график, да полагаш усилия да се мотивираш и вдъхновяваш. Момент, в който се чувстваш уморен дори от това да помагаш на другите, просто защото вече не си сигурен дали те имат нужда от това. Сякаш всички толкова са свикнали с това, което правиш, че дори ти самият го приемаш за даденост и ти се струва, като едно нищо. На моменти усещането е все едно даже пречиш, вместо да променяш живота на другите към по-добро. Замисляш се дали не е време да се оттеглиш и да започнеш да се занимаваш с нещо друго. Нещо коренно различно, където отново да се почувстваш начинаещ и да потърсиш тръпката на това да е можеш и нищо и да се стремиш към всичко. Момент, в който се питаш дали не си си поставил прекалено ниски цели или пък си се провалил в това да поставиш следваща цел, когато си постигнал предишната и така изведнъж си се загубил.
Това е фаза, която продължава доста дълго. В общи линии фаза, която може да продължи до 50 годишна възраст, ако сме започнали да спортуваме между 15-20г.
Това е фаза, в която е трудно да разберем как да се освободим от амбициите си и непрекъснатата потребност за повече. Фаза, когато е трудно да се разделиш с желанието да имаш пряко влияние върху всичко, което се случва и просто да се отдадеш на нещо по-спокойно, нещо свързано само с теб самия.
Четвърта фаза:Величие
Това е фаза, която не всички достигат. Фаза, на която преминаваме, след като сме прекарали най-активните години от живота си, влагайки себе си и най-големите си усилия, вярвайки че правим нещо значимо и важно. Постигнали сме доста – пробвали сме различни методи, постигнали сме пик на атлетичността си и познаията си. Става ли сме рано, за да тренираме преди работа. Лишавали сме се от едно или друго, за да преследваме целите си и да платим цената на това, което сме постигнали. Някои са се отдали на мисията да помагат на другите –имат собствени зали, книги, блогове, семинари. Стигаме до момент, в който вече се чувстваме уморени да правим всичко това и усещаме, че не можем да натиснем гаста повече. Усещаме, че ни трябва коренно различен подход, иначе рискуваме да загубим всичко постигнато.
Тук вече разбираме, че целта ни не е да ставаме все по-добри, по-силни, да тренираме повече, да тестваме тялото си до краен предел. Тук разбираме, че е важно да открием как да задържим, по-дълго, това което сме градили до този момент. Разбираме, че трябва да намерим продължение, в което ние не сме главните герои. Да предадем това, което сме постигнали, на някой, който има повече енергия, повече ентусиазъм, а ние да се погрижим за себе си.
Тази фаза е много важна, защото някои хора преминават през ад на този етап. Те са закотвени между спомените за това какви са били и какво са можели в миналото и неизбежната действителност, която всеки ден им напомня, че вече не са това и че обстоятелствата не им позволяват да бъдат същите. Тази фаза е рай за тези, които осъзнаят, че могат да погледнат на тялото и формата си от различна гледна точка. Да разберат, че могат да бъдат много добри, но не сравнени с предишното си Аз (младото Аз), а сравнени с изборите, които могат да направят в този момент. Тук основната борба е с психиката и с това да осъзнаем, че идва етап, където трябва да работим за това да не се поддаваме на времето, което неизбежно опустошава всичко, а да се постараем да задържим максимума, без това да превръща животът ни в борба и неудовлетвореие. Като това да осъзнаем, че е нормално да се уморяваме повече, да се възстановяваме по-бавно или пък хормоните ни да бушуват и да не ни позволяват с такава лекота да постигаме целите си. Това е момент, който съответства на етап в живота, когато усещаме че старостта е тук и смъртта наближава. Трябва да знаем, че в един момент всичко може да свърши, но да не мислим за този миг, а просто всеки ден да се радваме на това коло сме здрави и това, че все още можем да вършим достатъчно.
Благодаря ви, че споделяте тази статия чрез бутоните отдолу. Нека стигне до повече хора, като нас- такива, които имат нужда да знаят, че имат съмишленици в живота и подкрепа- макар и виртуално!
Прочетохте ли книгата ми Генът IFS? Там със сигурност ще намерите вдъхновение за промяна. Поръчайте я с лично послание.
