Една история, която отдавна отлагам да разкажа!

Казват, че ненаписаната книга те убива. Аз бих казала, че неизречените думи, думи, на които не вдъхнеш живот, винаги седят на границата между вътрешния и външния свят. Винаги изграждат една преграда, в която се удряш и те връща назад. Има истории, които настояват да бъдат разказани- дали обичат вниманието или пък просто усещат, че някой друг има нужда да знае за съществуването им? Не знам! Само знам, че имам една такава, която от няколко седмици стои в мен и настоява да я разкажа. Непрекъснато ми напомня за съществуването си и негодува, че не отделям време и внимание, за да я опаковам в думи и да ѝ придам вечност върху белия лист.

Е, днес реших дa го направя, за да ме остави и да продължа напред- да си събирам други мигове, които да разказвам.

Имам да наваксам да ви разкажа за няколко пътешествия- за прекрасната Вазова еко пътека, за прехода на Витоша с колело и за разходката в село Плана и отриването на еко ферма „ Елата“.

Вазовата еко пътека

Понякога чета книги и си мисля за техния автор- какъв е, какъв е бил животът му, какви мисли са се надбягвали в ума му. Чудя се от къде е черпил вдъхновение- от болката, от радостта, от предателствата или от споделените мигове.

Когато, с Ивайло, отидохме на разходка до Вазовата еко пътека, си отговорих на въпроса. Мястото наистина е магично и някак мистично. Обгръща те едно спокойствие и във времето и пространството, сякаш, се отваря процеп, който ти дава възможност да посетиш един различен свят, населен с много смисъл.

Не знам за вас, но аз имам отчайваща нужда от природата. Когато съм далеч от нея, душата ми винаги гладува.Не и когато съм сред природата. Тя винаги успява да ми даде това, което нищо друго не успява да ми даде…дори и аз самата. Природата винаги пази за мен едно малко кътче, където да приседна на тревата- да почувствам, че съм част от нещо повече от себе си. Кътче, където съм обвита в тишина. Място, което ми позволява да плача, без някой да ме пита какво се е случило- не от жив интерес, а от жажда за клюка. Винаги ми подарява слънчев лъч, когато в душата ми е зима. Всяка вечер, в моя чест, луната се спуска и ме люлее за утеха. Вятърът, който нежно и ненатрапчиво ме прегръща, за да ми напомни, че не съм сама или пък врабчетата, които просто стоят около мен- без да искат и без да очакват. Просто усещат- че имам нужда да не съм сама, но пък имам, отчайваща необходимост от това някой да ме приема, без да ме разнищва.

Вазовата Еко пътека е близо до София и не е нужно да планирате дълго. Просто хванете влака и тръгнете. Слезте на гара Бов. Обожавам гарите. Има нещо, специално, в тях. Всички гари на пръв поглед си приличат. Изглеждат някак самотни и довяват една меланхолия. Поглеждаш големия часовник, типичен, за всяка гара и се изпълваш с усещането за очакване- време, което съществува, за да не ти се случва всичко наведнъж. Гарите са местата, които безмълвно събират спомените за най-тихите, но същевременно най- емоционални моменти на хората- моменти на събиране и раздяла. Моменти, в които едно довиждане и един поглед, казват повече от всички думи. Опаковат в себе и всички чувства и всички надежди.

Гарата е заобиколена от величеството на планината. Тръгнахме по пътя към Вазовата еко пътека. Нагоре, пътят беше много спокоен. Гледах къщите и за пореден път си дадох сметка, че дома казва много за хората. Всъщност, домът е склада, където събираш спомени; скривалището, където се криеш от другите и където си позволяваш да останеш гол- нямам предвид без дрехи. Имам предвид гол- по себе си- да разсъблечеш маските на егото и да останеш по истинската си същност.

Домът на човек говори много за него. Има домове, дето като влезнеш и лъхат на любов и грижа. Има някакво присъствие и нещо, което те кара да помолиш стопаните да ти отделят една стаичка и да ти дадат възможност да живееш там. Има домове, където влизаш и уж направени, а пък лъхат на самота; кънтят от празнота.

Домът, отразява душата на човека. Нали знаете? Тук таме ще закачиш някоя снимка,а  всъщност закачаш спомени- за хора, за моменти, които искаш да сграбчиш и да задържиш. Но нали всичко е преходно, поне да ги имаш, като трофеи на стената и да помниш, че са се случили. Тук таме, ще сложиш някоя саксия- знак, че обичаш да помагаш на другите; да ги „повдигаш“ , когато се чувстват посърнали; да им помагаш да се изкачат на следващото стъпало, когато на сегашното място им е тясно и некомфортно; да се радваш на красотата и разцвета на другите, без да завиждаш и даже да помагаш. Ако си достатъчно богат…за душевно богатство ви говоря, ще имаш една от онези огромни библиотеки, пълна с книги- затворени и пазещи тайни- за твоите състояния, настроения, емоции и убеждения.

Ако наистина имаш дом, той винаги ще носи ухание на току що направен таратор; на ванилия, която току що си разпиляла, докато си приготвяла десерт за любимите хора. Вероятно ще има големи, чисти прозорци, които да отразяват света отвън и да допускат светлината в твоето, тайно, кътче. Само, ако имаш дом.

Ходейки и гледайки къщите, сякаш можех да надникна в душата на хората и да разбера кой се крие зад четирите стени.

Пътят нагоре е много живописен и красив. Стръмно е, но пък приятно. Ще стигнете до водопада Скакля, който е УНИКАЛЕН“ Толкова красива гледка. Има една скала, на която можете да седнете и да съзерцавате необятния простор. Да се почувствате малки и да видите как сте част от нещо велико. От една вселена, която сякаш се е случила, само за да ни даде възможност да се срещаме, да откриваме себе и и да се чувстваме все по-завършени.

Когато подминете водопада,не се отказвайте, а продължете до горе.

Има едни стръмни стълби, които са перфектното място да „ потренирате“. Малко скачане или тичане по стълбите,никога, не е излишно.  След това стигате до поляната с минзухарите. Това беше нашият шест звезден ресторант. Има дървени пейки, където можете да седнете, но пък ние винаги избираме тревата. Разходихме се нагоре, където има магазин и кръчма. Магазинът беше затворен, но кръчмата беше отворена. Поръчахме си две свински пържоли за из път и изчакахме да ги приготвят. Докато чакахме, обиколихме и си събрахме МНОГО орехи. Природата е изключително щедра през есента. Пържолите бяха доста големи и вкусни. Върнахме се на поляната с минзухарите, където извадихме домашните зеленчуци, които си купихме, долу, при гарата.

Мислехме да отидем до Лакатник. Такъв беше първоначалният план. Но аз и Иво не сме туристи- ние сме пътешественици. Тръгваме с една идея, но после следваме ритъма на пътя. Нали знаете каква е разликата между пътешественик и турист? Туристите обикалят, като хипнотизирани, забележителностите. Имат за цел да „ стъпят“ на всяка забележителност, за да окачат спомена на егото си и да се хвалят, че са обиколили много места. Туристите пътуват, за да покриват някаква норма.

Пътешествениците пък пътуват за преживявания. Те не посещават, само, комерсиалните места, а се водят от вътрешното усещане и ходят в посоката, към която ги тегли инстинкта.

Денят беше слънчев и хубав и затова, след вкусния обяд, решихме просто да си лежим на тревата и да се наслаждаваме на природата и спокойствието. Сякаш отново бях на 8г., на село, на ливадата. Времето, когато „ трябва“, беше просто досадна дума, използвана от възрастните, за да прекъсват забавленията ми.

Към 5 часа, тръгнахме обратно, надолу. Слизането е доста бързо и неусетно, за разлика от качването, което леко може да ви задъха.

После, потеглихме към София. Обожавам пътища, като този- през планината, където след всеки завой се открива, невероятна, гледка. Караш, а всъщност сякаш препускаш из рая. А най-хубавото е, че залезите изглеждат невероятно.

Определено трябва да посетите това място! Дори днес, когато вали сняг!

Отидете и ще чакам вашите снимки и разкази.