Ден, в който се будиш и липсваш…сам на себе си!

Има дни, в които се будиш. Денят още не е започнал, а вече всичко е наопаки. Сякаш сутринта те припира и пропускаш да свършиш нещо, което само теб чака… обаче ти изобщо не се сещаш какво е. Усещаш само неспокойството и липсата на нещо или някой…

Грабваш ключовете и се качваш в колата. Отиваш да търсиш това, което ти липсва. Да подредиш това, което обръща деня ти наопаки.

Неделя е и вместо предварително планираното и така чакано спокойствие, получаваш още въпроси, още загадки и още човъркащи размисли, които разбъркват бушуващите ти емоции и превръщат живота ти в привиден хаос.

Уж ден, като другите, а нищо не си е на мястото. И дори не знаеш какво липсва, дори не знаеш какво да търсиш, за да го намериш и да го сложиш там, където принадлежи, за да животът ти да придобие нормалното усещане за подреденост, комфорт и спокойствие.

Ден в който целият свят ти пречи, а всъщност единствената си пречка, си самият ти.  Единствената причина животът да изглежда пълен хаос, е че ти не си тук- в настоящето. Пътуваш из миналото и се спираш на всеки ъгъл. Причината всичко да е наопаки е, че ти липсваш- в собствения си живот.

Животът е странен. Един ден се чувстваш изпълнен и завършен и тъкмо, когато си помислиш, че си открил баланса, се случва нещо, което те разклаща; нещо, което предизвиква всяко едно убеждение, всяка една вяра, всяка една опора в живота ти. Вчера се намери, а днес отново се чувстваш загубен.

Сякаш личността, която беше вчера, изведнъж се е смалила до миниатюрни размери и сега се е потурчила в някой от многото ъгли на живота и колкото и да се взираш, не успяваш да се намериш.

В такива моменти се питаш кое е това, което ни прави да се чувстваме толкова малки, че чак да се губим? Дали е вътрешната нерешителност, породена от минали неуспехи?

Неспособността да вярваме, защото сме били предавани? Липсата на смелост да опитаме, защото вярваме в обречеността на случването? Отказът да обичаме, защото сме били пренебрегвани?

Кое е това, което кара собственият ни живот да се смали пред очите ни и да го принизи до безлични, непотребни размери? Дали е само усещане или пък може би истина?

Знаете, че обичам да прекарвам времето си, размишлявайки върху живота. Да го наблюдавам от странни аспекти и да си правя различни заключения за причинно следствената връзка на алогичните събития.

Смятам, че основният смисъл в живота на всеки един от нас е точно да открием себе си… да изпитаме точно това чувство на завършеност, което ти дава сигурността, че каквото и да се случва в света около теб, дори всичко и всички да се разпадат, ти имаш себе си. По пътя към израстването си, преминаваме през много дни, в които усещаме тази сигурност и през още толкова, когато дяволски си липсваме- сами на себе си.

Един ден се чувстваш завършен, а на следващия разпилян…

Чудиш се, защо се случва така и дали наистина вървиш по правилния път към себе си…

В такива моменти винаги си казвам, че няма нищо страшно да се чувстваш така и да си в центъра на такава ситуация. За да стигнеш там, на където си се запътил, първо трябва да се срещнеш с всяка една тъмна страна, която притежаваш- с всеки страх, всяко отричане, всяка несигурност, всяка болка.

Понякога трябва да си позволиш да пътешестваш из миналото и да се срещнеш с всички тях- призраците от миналото- сенките на най-големите ти страхове, които все още живеят там; които остават в плен на миналото и които понякога не искат да ти простят… че сега си свободен и щастлив в настоящето.

Има моменти, когато миналото проблясва в ума ти и сякаш нещо те задушава. Но в действителност това са само невидимите им ръце, които се протягат към теб и се опитват да те сграбчат, за да те придърпат в техния свят.

В такива моменти, трябва да си достатъчно съзнателен, за да осъзнаеш, че това са само наранените чудовища, отражение на човекът, който си бил преди. Чудовища, които плачат за внимание, за спасение, за помощ.

Това са моментите, когато трябва да си достатъчно силен, за да знаеш, че миналото е само прах… разпръсната във вечността. И че само понякога, някоя прашинка засяда в окото и те кара да плачеш… за да избистри погледа ти и да видиш сега!

Смятам, че от миналото трябва да се носят само уроците.

Така няма как да забравиш от къде си тръгнал.

Може да си позволяваш момент от миналото да проблясва в съзнанието ти, за да ти дава кураж какво е било и къде си стигнал, но не и да го нищиш и да се закотвяш в него.

Миналото и бъдещето са двата края на моста, който е изграден от настоящето…този, по който вървим…но ходейки по моста, не се въртиш непрекъснато назад, за да гледаш началото, защото ще се спънеш и ще паднеш…ти просто знаеш, че то е зад теб!

Ходейки по моста не се взираш непрекъснато в далечината напред, а просто вярваш и знаеш, че за да ходиш по моста, значи бъдещето е там и те чака.

Дните, в които се губиш и се намираш, са тези, които придават още повече стойност на теб и на личността ти. Защото, за да продължиш напред, по-силен, трябва първо да се срещнеш със слабостта си. Да я изкараш на показ, да я огледаш във всичките и грозни аспекти и да откриеш най-добрия начин да се пребориш с нея.

Да…има дни, в които се будиш и липсваш сам на себе си. Но те не са страшни. Те са част от израстването и възможност да пребориш още една от тъмните си страни, за да продължиш и да достигнеш така желаната пълнота и завършеност.

П.С. Ще ви бъда много благодарна, ако ми помогнете да популяризирам тази статия, като я споделите с вашите приятели! Благодаря ви!

Не забравяйте да се присъедините към страницата ми във Facebook! Благодаря!

И една снимка от вчера 🙂