За въпроси и запитвания относно тренировки, регистрация и записване: +359 877 963 124

Започнете сега! Запишете се за нашия бюлетин, за да получавате първи новини за здравословно хранене и тренировки

Иво Иванов

Днес ще ви запозная с един човек. Човек, който преди пет години, без дори да осъзнава, спаси живота ми. Не е ли странно? Някои от нас откриват призванието си, смисъла в живота си и се потапят в него. Отдават себе си, емоциите си, времето си, всичко, което притежават, за да превръщат всеки един ден в шедьовър. А някъде, в другия край на света, душа, която е на път да угасне, случайно се натъква на наше произведение…

И вече нищо не е същото. Светът вече е различен!

Ето това беше първата ми среща с Иво Иванов. А той дори не подозираше, че сме се срещнали. Преди пет години, когато изгубих пътя си(ТУК и ТУК), случайно попаднах на една статия на Иво. И бях пленена. В неговото творчество думите имат душа. Обичам да чета книги, които сякаш те хващат за врата, стискат те така че да не можеш да поемеш дъх. После точно когато се задушаваш, отпускат „хавта“, за да можеш да поемеш дълбоко въздух… който да ти стигне, за да дочетеш края на историята… книги, които те карат да се чувстваш безпомощен пред истината, която разсъбличат пред теб… истина, от която бягаш, но тя винаги е там и те преследва. Ето такива са историите, които пише Иво.

Купих си книгите му и от тогава те са най-ценното четиво в моята библиотека. Дълго време събирах кураж да се свържа с него и да открадна малко от времето му, за да ми даде интервю. А той се оказа уникален човек, който сподели не само времето, а и частица от себе си.

Вероятно някои от вас ще се уплашат от обема на интервюто и дори няма да го прочетат. А това ще е най-голямата ви грешка!

Замислих се, дали да не ви улесня и да разделя интервюто на части. Тогава реших, че това да „разделя“ Иво Иванов на части би било същинско престъпление. Както той самият ще ви каже след малко, хората, които търсят историите му са повече от читатели- те са съмишленици. Хора с широко отворени съзнания и сърца. Хора, които съществуват и искат да бъдат открити.

Дайте шанс на интервюто и ви обещавам, че няма да ви се иска да свършва… ще се връщате и ще го препрочитате отново и отново. Защото това е начинът, по който Иво Иванов влияе на хората…

Инес Субашка: Представи се:
Иво Иванов: Роден съм в Първа Градска Болница и съм израснал в София. Нямам братя и сестри. Родителите ми са изключително колоритни, интелигентни, добри и толерантни хора. Те са далеч по-интересни личности от мене и на тях дължа горе-долу всичко, което съм като човек, манталитет и характер. Възпитаник съм на 133 училище в София (Руската Гимназия), където прекарах голяма част от детсвото си в епична, кървава схватка с образователната система на Народна Република България и нейният зловещ оръженосец – Димитровският Комунистически Младежки Съюз. Това беше сложен в стратегически аспект сблъсък, който не бих могъл да спечеля без героичната подкрепа на група впечатляващо безотговорни съученици, между които се откроява старият ми съмишленик по хулиганщини и неподчинение Камен Алипиев – Кедъра. Вярно е, че училището ни оцеля, но според мен дълбоките белези оставени от нашия випуск обезобразиха лицето му завинаги.

След гимназията, задължителната по онова време двегодишна военна служба ме прати в красивия дунавски град Русе. Армията е цитадела на дисциплината, конформизма, реда и подчинението. До ден днешен не мога да повярвам, че една уважаваща себе си военна институция допусна един толкова безотговорен яростен пацифист и изтънчен ценител на хаоса като мен в редовете си. Самият факт, че ми бяха поверени неща като Автомат Калашников и отбранителни гранати бе жестоко покушение върху Варшавския Договор. Никога няма да забравя мъдрите думи на младши-сержант Славов към остналите войници: „Трети взвод, искам внимателно да наблюдавате редник Иванов и винаги да правите точно обратното.“

ИС: Като малък си се занимавал с баскетбол. Какво разпали страстта ти към играта?

ИИ: Като съвсем малък гледах един филм на Харлем Глоубтротърс в кино Дружба (сега Одеон). След което го гледах още 20 пъти! Бях изумен от красотата на играта, от поетичния синхрон втъкан в нея, от шокиращo естествената симбиоза между импровизация и структура. Виртуозите от Харлем и тяхната оранжева топка плениха съзнанието и въображението ми. Нещата се стекоха в полза на моята нова мания поради няколко фактора:

Наблизо до нас на улица Вълкович имаше спортна площадка с баскетболни кошове. Всеки ден прекарвах часове там, повечето пъти сам-самичък с топката. През две улици беше 127 училище, където учител и треньор беше митичния Младен Младенов. Той бе създал цяла плеяда елитни играчи, между които много национални и клубни баскетболисти. Благодарение на него, цялата махала беше заразена с остроинфекциозна баскетболест. Двора на 127-мо беше едно от малкото места в София където се играеше повече баскетбол отколкото футбол. Баскетболът беше част от живота на всяко едно дете в квартала и аз не бях изключение.

Друг допринасящ фактор беше достъпа ми до информация за играта отвъд океана. Майка ми работеше в продължение на 20 години в консулския отдел на Американското посолство, което ми даде уникален за онова време шанс. От съвсем малък имах възможност да следя мачовете в Националната Баскетболна Асоциация и Колежанската лига. В онези години това, разбира се, бе изключителна привилегия: прекарвах много часове в библиотеката на посолството, играех често с войниците от легацията, гледахме заедно мачове на запис и т.н. В епохата на тотално информационно затъмнение, аз се радвах на абонамент за Спортс Илюстрейтед и на богат баскетболен видео архив.

Постепенно афинитета ми към баскетбола се превърна в мания. Още преди да започна да тренирам, се бях сраснал с топката и тя можеше да бъде отделена от мен само чрез радикална хирургическа интервенция. Двайсетте минути пеша от нас до училище често бяха извървявани с дрибъл: на отиване с дясна, на връщане с лява ръка.

ИС: Какво ти даде и какво ти взе спорта?

ИИ: Спортът определено ми е дал много повече отколкото е взел. Занимавал съм се сериозно с футбол, академично гребане и тае-куон-до, но голяма ми любов си остава баскетбола.

Чрез него си създадох неразрушими приятелства и спомени, които завинаги ще бъдат съществена част от мене. Самата игра до голяма степен е формирала характера ми и присъства в живота ми до ден днешен. На нея дължа образованието си и по всяка вероятност здравето си. Върху нея се крепи огромна част от миналото, настоящето и надявам се бъдещето ми. Пак на баскетбола ще бъда завинаги признателен за някои от най-красивите си осъществени и неосъществени мечти.

На времето Крег Робинсън – бивш играч и настоящ треньор на университета Орегон Стейт бе подложил ухажора на сестра си на странен експеримент: ако искал да ходи със сестра му трябвало да дойде и играе баскетбол поне веднъж с него и приятелите му. Крег вярвал, че няма по-добър индикатор за характера на един човек от играта. Според него, баскетбола, по-добре от всяко друго нещо, карало човек да свали маската и преструвките и да покаже истинското си лице. Робинсън заявил, че ако някои иска да ходи с малката му сестра, ще трябва първо да получи неговото одобрение на баскетболното игрище. След като прекарал час в игра с младежа, Крег казал на сестра си, че това момче е толкова стойностно, че ако иска може направо да се жени за него. Така и станало и само година по-късно Мишел Робинсън станала Мишел Обама.

В подхода на Крег Робинсън има много мъдрост. В играта човек може да открие много неща не само за останалите хора между двата коша, но и за себе си.

По принцип винаги съм изпитвал особено силен афинитет към спорта, може би заради баща ми, който беше и дори сега продължава да бъде изключителен атлет. Като млад е бил юношески шампион по бокс, няколкократен републикански шампион по джудо и един от доайените на бойните изкуства в България. Той е и един от няколкото български възпитаници на митичния корейски майстор Хван. Впоследствие написа и първата българска книга за бойни изкуства: „Карате“. Освен всичко друго, той е и легендарна фигура в българското каскадьорство и има зад гърба си безброй опасни каскади, които честно казано много ме притесняваха като малък.

Но това което ми правеше особено впечатление в детството и което навярно е оказало влияние върху погледа ми върху нещата днес, бе че той гледаше както на спорта така и на каскадите си от научна гледна точка. Баща ми е ядрен физик по образование и по-късно стана един от най-уважаваните професори по биомеханика в световен аспект. Той гледаше на движенията на човешкото тяло като физик и изчисляваше рисковите фактори на каскадите си чрез математически формули и алгоритми. От него съм научил, че в повечето случаи очите ни се спират върху повърхността на нещата, но ако искаме наистина да ги разберем трябва да положим усилие и да надникнем отвъд нея…да махнем опаковката.

ИС: Как започна да се занимаваш с журналистика?

ИИ:За пръв път шанс да пиша ми даде заместник главния редактор на вестник Старт – Климент Величков. Той се свърза с мен, тъй като с първите появи на Перестройката се появи и повишен интерес към американските спортове. Климент търсеше някой, който да е наясно с американския футбол, НБА, НХЛ, бейзбола и т.н., Това днес изглежда лесно, но в пред-интернетната епоха и зад желязната завеса, хората които имаха достъп и знания за американската култура, спорт и начин на мислене и живот не бяха много. Спомням си, че той очакваше първата ми колонка в Старт да бъде посветена на Майкъл Джордън, Уейн Гретцки или Джо Монтана, но аз си взех касетофончето и отидох директно в 127 училище да интервюирам Младен Младенов. Първата ми статия бе посветена на него. Няма да забравя как година по-късно го срещнах на един мач в зала Христо Ботев и той ме извика при него и ме прегърна.

По-късно започнах да пиша на хонорар и за вестник Спорт където по това време се подвизаваше Крум Савов. След като заминах за Америка, моят стар приятел Кедъра ме свърза със Сашо Диков, който тогава беше шеф на спортния отдел в БНТ. Сашо бе човек с много рядък манталитет – без никакъв страх от нови неща. Искаше да експериментира с всичко – нестандартни формати, непознати на българския зрител спортове, неочаквани идеи. Идваше ново време и то имаше нужда от хора като Сашо…проблемът е че те не бяха достатъчно. Прогресивни личности като него, Кедъра и по-късно Методи Манченко (който също ми бе съученик от гимназията) ми дадоха карт-бланш да действам по своему като кореспондент на БНТ в САЩ.

Започнах да пращам телефонни кореспонденции почти седмично ( понякога по два-три пъти на седмица). Те бяха свързани със спортния живот в Америка, но аз се опитвах да ги разнообразявам и разчупвам доколкото мога предимно с хумор.
Когато Кети Манолова (зам.главен редактор на 7 Дни Спорт) ми предложи колонка във вестника си, нейната покана бе базирана предимно на впечатленията и от кореспонденцийте ми за БНТ.

ИС: Какво те накара да заминеш за Щатите. Какво намери там и какво остави тук?

ИИ: Не заминах с идеята да емигрирам. Получих рядката възможност да направя магистратура в Канзаският университет и когато пристигнах в Щатите не очаквах, че ще остана тук повече от две-три години. Целта ми действително беше да науча каквото мога, да попия колкото се може повече от тукашния начин на живот, култура и манталитет, да разширя малко кръгозора си и да върна себе си и всичко гореспоменато в България, която винаги съм обичал и ще обичам.

Както често се случва в живота, обаче, намеренията и действителността не успяха да намерят общ език и ето, че вече съм тук повече от 20 години. Направих каквото можах да помогна на децата си да разберат и обикнат тези 23 хромозома в себе си, които идват от България. И дъщеря ми и сина ми винаги прекарват лятото в красивата родина на баща си и ми се иска да вярвам, че малко по малко тя е станала и тяхна втора родина.

Съдбата ми се стече така, че прекарах половината си живот в България и другата половина тук в Щатите. Това като че ли ми даде достъп до допълнителна гледна точка, което определено е от полза особено в авторски аспект. Винаги ще бъда благодарен на Америка за безбройно много неща, но тя никога няма да може да измести България от сърцето ми. Там са най-безценните ми спомени, великолепните ми родители, детството, приятелствата. На нея дължа характера и убежденията си, първите седем години…всичко което съм като човек, Инес.
Никога не съм можел и няма да мога да разбера хората, които с такава лекота се отричат от България – все едно да се отречеш от себе си.

ИС: Някой беше казал, че „Човек може да пише само, ако превърне разказа си в спомен за своя живот“. Всеки, който се е докосвал до твоето творчество( защото за мен твоите статии са творчество), може би е усетил страстта, с която пишеш и емоциите, които влагаш. Отразява ли всяка една твоя статия, момент от живота ти, който искаш да запечаташ или може би да споделиш и после да забравиш?

ИИ: Иска ми се да вярвам, че във всяка написана история оставям по нещичко от себе си. Никога не съм искал просто да отразявам дадено събитие механично и трябва да призная, че много от материалите ми не са за всеки: иска се известна доза търпение и усилие. Статиите също така са дълги и понякога са вкарани в нестандартен формат, но според мен, това е необходимо. Лесно мога да нахвърлям набързо фактите на дадена история, но за да могат нейните герои да придобият плът и кръв, да започнат да дишат и да накарат читателя да заживее с тях, човек трябва да надникне по-дълбоко и да включи себе си в разказа. Ако авторът е искрен с читателя и му повери и собствената си история, той ще спечели най-ценното: неговото доверие. Тези истории търсят определен тип читатели: хора с широко отворени съзнания и сърца. Вярвам, че дори днес в епохата на цинизма, тези хора съществуват и искат да бъдат открити.

Права си за това, че някои от текстовете изискват от мене изтощителна емоционална инвестиция. Това често става неочаквано за самия мене, те следват някакъв интуитивен, естествен протокол. Понякога историите безцеремонно нахълтват в тъмните коридори нa живота ми, които аз самият избягвам да посещавам. Може би затова има статии, които ме изцеждат психически и които никога не съм намерил сила да прочета, въпреки че аз съм ги писал. Сигурно има някакъв терапевтичен компонент – някакъв елемент на катарзис в тези материали, но това е логично не само за писането, а и за всяко нещо, в което втъкаваш себе си.

ИС: Как успяваш да намираш такива интересни личности, с такива невероятни истории? Интервюирал си хора, които се намират на забравени от хората кътчета и въпреки всичко си успявал да ги намериш! Как се натъкваш на истории за тях, които те провокират да търсиш още и още, за да сглобиш пъзела и да завършиш статиите?

ИИ: Как намирам историите? Откъде пристигат? И защо точно в моя свят? Всъщност, те са навсякъде около нас. Витаят неспокойно в безкрайният ефир на ненаписаното и настояват да бъдат открити и разказани. С времето, все повече започвам да осъзнавам, че не толкова аз намирам историите, колкото те мене.

Някой беше казал, че ако искаш да чуеш невероятна история трябва да попиташ първия непознат на улицата да ти разкаже неговата собствена история. Всеки човек носи в себе си изумителна, единствена по рода си епопея. Ако бъде погледната под точно необходимия ъгъл и твоята история навярно е не по-малко интересна от тези, които съм разказал в статиите си.

Историята на Инес…Замисли се за миг: колко ли забележителни уроци и сюжети живеят незабелязани в нея? Колко ли драма, инфарктни моменти, болки, загуби, победи, драма, интересни личности и сложни взаимоотношения се спотайват в миналото ти?

Не е нужно да пишеш за Коби Браянт или за Бритни Спиърс, за да разкриеш нещо зашеметяващо, неочаквано или общочовешко.
Всеки човек е роман и това прави живота толкова неизчерпаемо интересен. Не е ли великолепно, Инес, че всеки минувач на улицата крие в себе си цяла вселена?

Преди пет години бях много огорчен от някои хора и събития в бранша и реших да спра да пиша завинаги (не се получи…). На раздяла, реших да публикувам един последен материал, с който исках да поощря други хора да поемат щафетата и от сега нататък те да разказват историите, които аз повече нямаше да пиша. Озаглавих статията: „Големите истории на малките хора“(прочетете ТУК). Струва ми се, че това заглавие, със своите скромни пет думи обяснява всичко което се опитвам да правя.

ИС: Коя от историите, които си писал ти е любима? Какво в нея те е докоснало и е оставило такъв силен отпечатък в съзнанието ти?

ИИ: Всяка написана история е среща с нови личности и събития и това неизменно те обогатява и променя. Трудно ми е да преценя и да ги класирам, но...определено има някои истории, които не толкова пиша, колкото изживявам и които стават част от мене завинаги.

Това са материалите, които са се впили в сърцето ми, накарали са ме да погледна внимателно към самия себе си, да си задам някои много важни, екзистенциални въпроси и дори да променя пътя си. Такива бяха историите на Дик и Рик Хойт(прочетете ТУК), тайнствения дядо Коледа(ТУК), трилогията за тараумарите(ТУК), Шон Кронк, Мануте Бол, Лоло Джоунс, Джо Делейни, Георги Георгиев, Лопез Ломонг, Джен Брикър, Кърт Уорнър, Кайл Мейнард и много, много други.

Има и друг вид материали, които съм написал поради нетърпяща възражение вътрешна необходимост и които обичам, но по друга причина: защото са ми помогнали в труден за мене момент. Те са катарзисна автотерапия и опит да намеря някаква пътечка между болката и надеждата. Крайната мисия на тези истории е да помогнат не само на мене, но и на всеки човек попаднал в подобна на моята ситуация. Става дума за статии от рода на „Малките неща“(ТУК), „Истинските приятели плачат“(ТУК), „На върха на пръстите“(ТУК), „Душа без дом“(ТУК) и мн.др.

В крайна сметка, всяка една история, която човек разказва може или да бъде сглобена механично или да бъде прекарана през личен емоционален филтър. Аз предпочитам втория вид и вярвам, че само този подход е в състояние да помогне на пишещия да стигне до някои искрени, илюминиращи прозрения, да разбере себе си и дори да еволюира личностно.

ИС: От статиите ти се забелязва, широкия поглед, който имаш върху живота. Аналогиите, които правиш с „героите“ от твоите статии и тези от книгите са меко казано изумителни. Четеш ли много книги? Ако да, кои са ти любими?

ИИ: Благодаря ти за тези хубави думи, Инес, но не знам дали имам широк поглед върху живота…може би по-скоро съм безкрайно любопитен. Интересуват ме толкова много неща, че понякога се подтискам от мисълта, че никога няма да имам достатъчно време за всички тях. Още много отдавна съм си дал сметка, че ако иска да успее в каквото и да е в живота, човек не трябва никога да спира да се развива.

Винаги съм изпитвал панически страх от ежедневието…от вероятността да влезна в повтарящ се цикъл и да бъда погълнат от апатия и шаблонна предсказуемост. Сигурно за това съм толкова неспокоен. Винаги имам чувството, че някъде се случва нещо жизнено важно, което ще ми убегне. Предполагам, че денят, в който спра да се уча, да пътувам, да чета, да срещам нови хора и да откривам нови истории, ще бъде последния ден в живота ми. Не знам дали подобен подход води до някаква ерудиция, но ако това е така, предполагам това е от полза за историите ми.

Що се отнася за втората част от въпроса ти: определено чета маниакално и непрекъснато. Без съмнение, материалите ми дължат много на авторите, които са формирали не само стила, но и голяма част от манталитета ми. Винаги съм обичал символиката в литературата и тези творци, които предизвикват читателя към независимо мислене и въображение.

Сред любимите ми писатели са Джек Керуак, Джон Стайнбек, Кен Киси, Кърт Вонегът, Джозеф Конрад, Дъглас Адамс, Йожен Йонеско, Джеръм К. Джеръм, Джордж Оруел, Гор Видал, Ботев, Джек Лондон, П. Г. Удхаус, Уди Алън, Джордж Карлин, Достоевски, Рей Бредбъри, Буковски, Патрик Зюскинд, Халил Джибран, Йовков, Ерих-Мариа Ремарк, Ярослав Хашек, Вим Вендерс, Чарли Чаплин (автор на най-великолепната автобиография, която съм чел), Уилям Уортън и много, много други.

ИС: Двете ти книги „Отвъд играта“, в които си събрал голяма част от статиите ти, със сигурност са се превърнали в настолни книги за всеки, който ги е прочел. Смяташ ли в бъдеще да продължиш да събираш статиите си в книги?

ИИ: Да, вече минаха повече от четири години от издаването на „Отвъд Играта“ и тази пролет би трябвало да излезне следващата книга. Ако не се лъжа вече има и най-подходящото възможно заглавие: „Кривата на щастието“.

В последните години статиите еволюираха донякъде и като че ли този път, компилацията от истории ще бъде по-обемиста и амбициозна. Вярно е, че „Отвъд играта“ бе в скромен тираж, но скоростта с която се изчерпа ме изненада. Надявам се читателите да реагират по същия начин и на новата книга.

ИС: Какво те прави щастлив?

ИИ: Всяко малко нещо, което ми напомня, че живея. Щастието е момент, а не постоянно състояние. Много са хората, които дори когато са вътре в сърцевината на този момент вече мислят за това как да открият следващия или се притесняват за спотайващата се някъде в бъдещето неизбежна разруха. По-рано споменах, че постоянното движение осмисля живота ми, но това не ми отнема възможността да улавям по пътя си прелитащите покрай мен безценните мигове и да оставам вътре в тях толкова колкото е необходимо за да ги усетя и изживея напълно.

Будистите вярват, че трябва да живееш в настоящето и аз донякъде ги разбирам. Ако не си в състояние да се отпуснеш и да бъдеш напълно погълнат от мимолетната прегръдка на щастието, те очаква мрачно, сизифово търсене на нещо несъществуващо.

ИС: Какво би пожелал на себе си и на читателите си?

ИИ: Аз се отъждествявам с читателите си, защото много добре разбирам, че хората които търсят историите ми са повече от читатели – те са съмишленици..сродни души, с които мислим, функционираме, комуникираме и творим в една и съща честота. Затова и на себе си и на тях бих пожелал едно и също нещо: да растем с годините без да губим наивитета си, да продължаваме да вярваме в доброто начало и никога да не спираме да търсим и намираме пътя си по неравната крива на щастието.

 ИС: Лично аз нямам търпение новата книга на Иво да стане част от личната ми колекция. Съветвам ви и вие да си я купите!

***

Посетете магазинът на bb-team, ето ТУК и ако искате можете да използвате кодът ми за 5% намаление! Кодът е INESSS и се въвежда  при количката в магазина.

П.С. Няма да ви се разсърдя, ако ми помогнете да популяризирам тази статия, като я сподлеите с вашите приятели! Благодаря ви! 

Не забравяйте да се присъедините към страницата ми във Facebook! Благодаря!

Ако статията ви е харесала, споделете я с приятелите си. Благодаря, че помагате да достигне до повече хора.

Ела да тренираш в някоя от залите ни

Предизвикай себе си и направи крачка към по-здравото си Аз. Груповите тренировки в IFS са различни – при нас броят на трениращите в група е ограничен и всеки има различна тренировка, изготвена според индивидуалните му нужди. Тренировки има през целия ден и ще намериш удобно време и локация, според графика ти. Очакваме те в IFS.

Зала IFS Стрелбище

гр. София, ж.к. Стрелбище, ул. Мила родина 36
+359 877 963 124
gym@inspiredfitstrong.com

Зала IFS Изток

гр. София, кв. Изток, ул. Незабравка 25 (от страната на Борисовата градина, под ресторанта на Парк Хотел Москва)
+359 877 963 124
gym@inspiredfitstrong.com

Информацията, съветите и препоръките в този сайт (www.inspiredfitstrong.com и www.inspiredfitstrong.com/bg) са предназначени за лична употреба. Те не отменят по никакъв начин професионалния медицински съвет, диагноза или лечение. Информацията в сайта не е предназначена за самолечение и самодиагностика. Собственикът на сайта www.inspiredfitstrong.com (/bg) не носи отговорност за публикуваните съвети, препоръки, програми, хранителни и тренировъчни режими и други материали. Ползвателите на сайта, не следва да прилагат съветите буквално, преди да се консултират с квалифициран здравен консултант или лекар.

Close Menu

Когато бях на 3 години, баща ми ме заведе в залата по гимнастика, в Благоевград. Тогава казаха, че съм прекалено малък и не ме взеха да тренирам. Още тогава, нещо ме привлече в идеята да изследвам света с главата надолу и да се науча да стоя на ръце. Използвах всяко свободно време, за да се опитвам да правя стойки на ръце. Къщата се превърна в тренировъчна площадка и непрекъснато използвах стените, вратите, дивана като средства, които да ми помогнат да напредвам. Когато станах на 10 години, баща ми отново ме заведе в залата по гимнастика. Тогава ми казаха, че съм прекалено голям и пак ми отказаха да ме включат в тренировките. Въпреки това, аз показах на треньора, че мога да ходя на ръце, както и някои други умения, които бях усвоил. Той беше впечатлен и ме взе в отбора. От тогава, използвам тази история като източник на мотивация и вдъхновение, че отказът не е причина да спираш да вярваш в мечтите си и че никой не подозира потенциала, който имаш – от теб зависи да го развиеш и да го покажеш в удобния момент. Занимавам се с гимнастика от доста години и познавам отдадеността, трудолюбието и постоянството в детайли. Знам каква е цената на прогреса и с огромно желание помагам на другите да открият физическия си потенциал. Тялото може много, когато му показваме какво очакваме от него. Очаквам ви в IFS, където ще ви помогна да предизвикате себе си и да откриете, че за този, който има желание, възрастта не е оправдание. Никога не е късно да станеш своята най-добра версия.


Като дете се занимавах основно със спорт – бокс, баскетбол, гребане, фитнес. След завършване на училище започнах да се занимавам с вегетарианско хранене, малко след това започнах да работя като готвач в съответния бранш.

През това време тренирах основно движения от гимнастиката и гимнастически халки ,след което включих упражнения със свободни тежести.

Така големият ми интерес към спорта и тренировките ме събра със IFS и сега продължавам да се развивам.

Най-трудното нещо е да описваш себе си. Винаги изглежда повърхностно, особено когато всеки ден се откриваш отново: по-добър и по-завършен от вчера, копнеещ за още от същото. Всеки един от нас има неразгърнат потенциал, който само чака да бъде намерен. Здравият човек е движещия се човек. Най-доброто лечение е движението. Ако не помага? Увеличете дозата. В работата си всекидневно оценявам подаръкът, да извършваш елементарни движения, без болка и ограничение.

За да се задържи за по дълго време, здравето трябва да бъде добре отглеждано. Затова човек трябва да слуша тялото си. За да го чуе, трябва да го познава. Тренировките са един прекрасен начин да опознаеш себе си, да тестваш волята и да изпробваш възможностите си.

Ако досега сте вървели срещу себе си, ние държим компаса, който води до мястото където невъзможното не съществува.

Просто отнема малко повече време.

Аз съм нещотърсач, посветил живота си на мисията да открива себе си, да се усъвършенства и живеейки да събира парченцата от пъзела на собствената си същност, така че да дам и да получа от живота колкото се може повече. Животът ми е история, изпълнена с разбити мечти, падения, разочарования и в последствие достиганата осъзнатост, че всичко зависи от мен и че всяка една възможност може да се превърне в сбъдната реалност. Трябва само да мислим и действаме по начин, който да ни поведе по пътя към нейното осъществяване.

Най-ценните ресурси, които имаме, са времето и здравето, а тялото е инструментът, чрез който ги използваме, за да сътворяваме света, в който живеем. Посветих живота си на това да споделям себе си, мъдростта и опита, които останаха след допуснатите грешки, за да помогна на хората да открият пътя, който ще им помогне да „изобретят“ себе си наново, да възвърнат здравето си, увереността си, амбицията за живот и жаждата да реализират потенциала си.
Тренировката е репетиция за живота, тя е мястото, където на няколко квадратни метра земя можеш да изпиташ всяко едно усещане – триумф, падение, разочарование, надежда, воля, слабост, а най-после и сила. Мястото, където в контролирани условия можеш да припомниш на тялото си как да се движи правилно и как да служи в твоя полза.

Всичко, което се опитвам да постигна чрез IFS и тренировките е да помогна на хората да си върнат осъзнатостта, здравето и свободата да бъдат тези, които пожелаят- без да се съмняват!

Аз си дадох време да изобретя себе си наново! Дайте си и вие! Елате да тренирате в IFS.

Затвори