Преди два дни ви споделих, че излиза осмата ми книга – „Детелина: Живот в бездната“. В следващите редове можете да прочетете кратък откъс. В момента можете да поръчате книгата с отстъпка. Разгледайте повече тук.
Не помня мама
„Един ангел е бил в затвора на плътта, не е могъл да се примири с него, отлетял е и го е оставил.“ – Мери Шели
Беше един топъл зимен ден – от тези, в които се събуждаш и се чудиш дали не си объркал сезона, защото навън времето повече напомня на слънчево начало на октомври, отколкото на седмицата преди Коледа. Имах малко повече време и бях планирала да посетя баба. Ходех там всяка седмица, понякога през седмица, макар че ако слушате нейните разкази, щяхте да си помислите, че ходя веднъж-два пъти в годината. Тук е моментът да ви споделя за баба ми и нейните очаквания, които понякога доста натежават, но в същото време я разбирам. Мама почина на 23 години. Казвам го сякаш го помня, но тогава съм била само на две и нямам ясен спомен. Въпреки това знам, че част от болката, която нося, е следствие от това съдбоносно събитие, което не съм имала съзнанието дори да възприема, да изстрадам и после да излекувам. Когато бях по-малка, силно вярвах, че така е по-добре – не си спомняш нищо и не ти се е налагало да скърбиш за някого, когото дори можеш да твърдиш, че не познаваш. Сега нещо пронизва сърцето ми, докато го пиша, но това е истината. Аз не познавам майка си, или поне нямам спомени с нея. Всъщност имам само един смътен образ, който изплува в съзнанието ми, когато се опитвам да мисля за нея. Били сме в някакъв магазин за играчки и ми е купувала нещо. Но колкото повече се старая да се фокусирам върху това, толкова повече си давам сметка, че не помня точно нея, а по-скоро чувството, което съм имала около нея – едно усещане за сигурност, спокойствие и радост.
И все пак, когато пораснах, осъзнах, че такива събития се помнят – независимо дали си бил толкова малък, че да не знаеш какво точно се случва. Такива събития сякаш попиват във всяка твоя клетка и се превръщат в част от теб. Болката на хората около теб и енергията им, която рязко се променя – всяко дете го усеща, независимо колко е голямо. Моментите, когато влизаш в стаята и виждаш как баба ти плаче с часове и с пресипнал глас нарежда: „Моето момиче вече го няма!“. Дните, в които подсъзнателно очакваш, че ще се появи още един от онези хора, който ти е носел усещане за спокойствие и радост, а той просто е изчезнал. Нямам спомен какво точно е това чувство, но сигурно е било една безбрежна самота и усещане, че някой много важен човек те е изоставил, без дори да отдели време да ти каже „сбогом“. А аз съм сигурна, че ако мама знаеше, че това ще е последният ѝ ден, щеше поне да ме прегърне и целуне. Тя може и да го е направила, но аз няма как да си спомня.
Откъс от книгата: „Детелина: Живот в бездната“
Автор: Инес Субашка
