Виждах и двете. Едната беше красива и съвършена. Другата беше недостатъчно във всяко едно отношение. От едната струеше енергия, ентусиазъм и живот, а другата беше отражение на вътрешната си пустота. Гледах ги в очите – тази недостатъчната изглеждаше тъжна и несигурна. Отместваше погледа си от мен, сякаш не искаше да погледна през очите ѝ и да разбера как се чувства. В това време другата – съвършената, се усмихваше и се опитваш да ѝ привлече вниманието.
Недостатъчната не говореше. Само се взираше в пространството, сякаш се опитваше да избяга някъде, само за да не е тук и сега – със себе си. Не разбираше, че е заклещена в мислите си и оттам няма мърдане. Никой не е избягал от това, което носи със себе си – от него можеш да се освободиш само по собствено желание.
Съвършената нямаше нужда от думи. Присъствието ѝ говореше достатъчно.
Виждах и двете, а в действителност те бяха част от едно цяло. Едната седеше пред огледалото, а другата се отразяваше в него. Аз ги гледах отстрани и ги виждах различни. Недостатъчната беше проекция на забулени съмнения, страхове и разочарования. Тя не беше истинска, а знаех че тя вярва, че съществува. Беше обладала тялото на своята собственичка и я залъгваше за това как изглежда, какво може и как се чувства. Толкова беше повярвала в реалния си образ, че беше изместила съвършената. И не ме разбирайте погрешно – съвършената беше просто обикновен човек – със своите плюсове и минуси, но беше себе си. Беше различна и това я правеше съвършена. Защото съвършенството не се повтаря – то е уникална комбинация, която е характерна само за отделния човек и никога за общото.
Беше един от тези дни, в които двете трябваше да се сблъскат. Недостатъчната винаги искаше още. Нищо не ѝ беше достатъчно. Искаше да е по-слаба, по-хубава, по-умна, по-способна. Каквото и да правеше, винаги можеше и още. Смяташе, че това да добави още нещо към това, което беше, можеше да заличи всичката ѝ несигурност и всичките пъти, в които се е чувствала недостатъчно. Тя не разбираше, че за да другите да те харесват и приемат, няма нужда да си перфектен. Никой не го изисква, защото никой не го постига. Тя не разбираше, че хората не те приемат като крака, корем, нос, прическа. Приемат те като едно цяло. Тя не разбираше, че никой не я съди така, както тя съдеше себе си, защото никой нямаше нейните очаквания. Тя непрекъснато се сравняваше с другите и дори не осъзнаваше, че това да се сравняваш, не отваря повече възможности пред теб, а само те принизява. Прави те бледо копие на някой, който вижда съвършенството си и живее чрез него, вместо чрез своята недостатъчност. Тя дори не подозираше, че във всеки един от нас има двете противоположности – съвършената и недостатъчната. Двете съществуваха една чрез друга и човек губеше своя смисъл и посока, когато позволеше на една от двете да вземе превес и да повярва, че е единствената.
Съвършената беше увереността и куражът, от които всеки има нужда, за да реализира възможностите, които стояха пред недостатъчната. Двете зависеха една от друга, а се приемаха като врагове – едната отчаяно се опитваше да се превърне в другата. А съвършената всячески отричаше несъвършената. Сякаш се страхуваха, че едната ще засенчи другата.
Виждах и двете. Недостатъчната се взираше в пространството и искаше да избяга… далеч от себе си. И дори не подозираше, че всичко, което трябва да направи е да събере сили, да се погледне в огледалото и да се приеме. Тогава щеше да усети, че не е страшно да не си този, който искаш да бъдеш, защото човек никога не спира да върви. Където и да стигне, това е краят на пътуването до една степен на осъзнатост и началото на следващата. Но всичко започваше оттам – да се погледнеш, да видиш отражението си и да спреш да бягаш.
Прочетохте ли новата ми книга – #КажиНЕнаГлада: Възстанови метаболизма си от диети? Можете да научите повече за нея ТУК.
