Животът ти е поредица от дни, които се нижат. Мигове, емоции, чувства, изтичат, като песъчинки и само понякога, нещо се оказва толкова значимо, че успява да се загнезди за по-дълго. Задържа се и ти напомня, че животът не е в рутината. Животът не е в сигурността и предвидливостта. Животът е в моментите, когато разкъсаш оковите на ежедневието и тръгнеш без посока. Без страх. Без очаквания. Само заради самото преживяване.
Не мога да опиша начина, по който се чувствам всяка събота и неделя. Времето, когато се откъсвам от делничния си живот. Сякаш ставам друга и се пренасям в друг, паралелен свят. Място, където нищо няма значение освен настоящия миг и хората, които са до мен.
Миналата седмица си купих ново колело. Първото ми, собствено колело, след розовия ми BMX, когато бях малка. Май доста съм порастнала. 😉
Какъв по-добър начин да отпразнуваш новото колело, от това да го изведеш на дълга разходка.
Ивайло имаше идея за един маршрут и решихме да го проверим. Денят започна малко мрачно и с дъжд. Ние не сме туристи, а пътешественици и знаем, че дъжда не е причина да се откажем, а само предпоставка за повече преживявания, емоции и възможност да открием повече за себе и и волята си.
Отправихме се към Локорско. Минахме през Орландовци и напуснахме София, изпратени от освежаващ дъжд. Малко след това, денят сякаш беше очарован от нашата дързост и ни се усмихна – слънцето изгря и пред нас се откри чудесна гледка.
Обожавам тесни пътища, които се вият сред необятни полета. Носят едно усещане за свобода. Небето беше ясно, а тревата толкова зелена. Отдавна не бях виждала такъв зелен цвят. Както винаги, Ивайло, беше пред мен. Въртях педалите и бях решила, че този път няма да изоставам много и че с новото колело, трябва да мина едно ниво по-нагоре. Затова не мислех за нищо. Гледах неговите педали и скоростта, с която въртеше. Всичко, което си повтарях беше да следвам ритъма на неговото въртене, за да не изоставам.
Справих се добре с мисията до Локорско. Там решихме да тръгнем към Кремиковци и да стигнем до манастир „Св. Георги Победоносец“. Напускайки Локорско, видяхме лостове. Мотото ни гласи – нито ден без набиране. Затова се наложи да спрем. Ивайло направи малко набирания и кофички. Аз направих малко набирания и после си припомнях детството на успоредката.
Продължихме. На излизане от Локорско ни изпратиха няколко кучето. Понякога се чудя, защо са толкова ядосани – сърдят се, че си тръгваш и отиваш на друго място или просто не те харесват. Нямах много време да мисля по въпроса. Пред нас се откри черен път. Такъв, по какъвто отдавна исках да карам. Не мога да опиша колко беше красиво. Контраста между червеникавата кал, зелената трева и проторното небе.
Черен път без баири, не е черен път. Първото ми предизвикателство беше едно, стръмно, спускане. Ивайло даже не го сметна за предизвкателство. Пусна се и тъкмо, когато се беше устремил към следващия хълм, се обърна. Видя моя милост да стои на върха на хълма и да се бори със себе си. Всичко, което виждах е как се пускам, пребивам се и пътешествието приключва за мен.
Ивайло никога не ми позволява да се лигавя и да се поддавам на посредствеността си. Благодаря му, че не го направи и този път. Каза да се пусна. Аз повторих, че не мога… само 5-6 пъти. Накрая просто спрях да мисля и да си представям как падам и тръгнах. Беше толкова хубаво. Нямах търпение за следващото спускане. Както и в живота, преди да се спуснеш, трябва да се изкачиш. Предстояха няколко хълма. На някои, победоносно, достигнах върха. На други… стигнах до някъде и после прибегнах към ужаса на всеки добър колоездач – гледката на човек бутащ колелото нагоре, вместо да го кара.
Малко преди края на черния път, трябваше да мина през едно много тясно място. Почти бях сигурна, че ще се охладя в поточето отстрани, но преминах. Май много се възгордях, защото веднага цопнах в една, гъста, кал. Все пак, кой щеше да ми повярва, че съм карала на такова място, ако не бях изцапала себе си и колелото. Ивайло ми помогна и го почисти, така че да мога поне да въртя педалите.
Черният път свърши и стигнахме в Кремиковци. Тъкмо загрях и вече си мислех, че нищо не може да ме предизвика. Ивайло имае други планове. Видя една тръба над малка рекичка. Реши да мине отгоре. Не обичам да има някой, който да прави нещо и аз даже да не опитам. Затова трябваше да пробвам. Тръгнах уверено, стигнах в средата и се разколебах. Застанах на едно място и загубих баланс. Бях сигурна, че ще падна. Ивайло ми казваше, че няма и ме насърчаваше да продължа, но не можех. Тогава дойде и ми помогна да го минем заедно. Нямаше как да не се отблагодаря и да се върна сама- все пак успях. Важното е да не спираш и да не се колебаеш. Страхът парализира.
Показвам нагледно.Жалко,че не се чува добре как обяснявах, че не мога и ще падна 😀
Тръгнахме към манастира. Баирът беше добър, но пък беше толкова живописно. Повечето хора се качваха с коли. Мислех си, че само един колоездач може да си го причини – да се бъхти нагоре, за да стигне до върха, да си налее вода, да се порадва на гледката и после да се пусне надолу.
Препоръчвам ви да отидете. Паркирайте колата си в Кремиковци и се качете пеша. Страхотно е.
Самият манастир е в ремонт и няма много за гледане,но гледката си струва.
Тръгнахме обратно към София, но този път по шосето. Навръщане минахме през центъра,спряхме в парка при Софийския университет и изядохме храната, която си бяхме приготвили. Прибрахме се и се чувствах много удовлетворена. Беше още една чудесна събота. Препоръчвам ви дапробвате този маршрут.
