По следите на двама нещотърсачи: Изгубени в есента

Понякога е странно на какво е способен човек, когато се отърси от рутината на ежедневието и остане само по себе си и настоящето. Когато изхвърли претенциите за изключителност и собствена значимост, с които егото непрекъснато се кичи. Събуждаш се една събота и няма значение какво се е случило вчера, къде си бил и кой. Всичко, което има значение е, че имаш един нов ден, който можеш да изживееш така, както ти избереш.

Това правим с Ивайло всяка седмица. Взимаме колелата и тръгваме без посока. Взимаме една раница, малко храна и вода и приемаме предизвикателството да изследваме света наоколо и в него да откриваме още повече от това, което знаем за себе си. Странно! Полагаме толкова много усилия, за да притежаваме в света на материалното, а в дни като този се оказва, че всичко, от което имаш нужда е твоята сродна душа и смелостта да тръгнеш. Оказва се, че животът, смисълът не е в трупане на материални вещи, а в събиране на емоции и преживявания.

Нещо като книжките за оцветяване. Всичко съществува в света на невидимото и е очертано с леки контури. Само тези, които дръзнат да изследват света, запълват очертанията, оцветяват ги и могат да видят цялата картина и да преживеят живота в цялата му пълнота.

Тръгнахме от околовръстния път ( бензиностанция OMV на края на ул. Бъкстон). От там решихме да тръгнем към Бистрица, да се спуснем до Панчарево и после да се върнем обратно.

Обичам преходите с колело. Карам до Ивайло и понякога мълчим, а друг път си говорим. Мълчание, от това, което не стои между теб и другия човек. Друго мълчание е – не такова, което отдалечава, а такова, което сближава. Защото човек може да мълчи и да му е приятно, само в присъствието на най-близките си хора.

Тези преходи са си нещо, като ходеща медитация. Движиш се, а в същото време, вятърът сякаш продухва ненужното от ума ти и оставаш опиянен от природата. Преди използвах уикендите, за да чета много, а сега почти не отварям книги в тези дни, защото пътешествам. Разбрах, че за да познаваш живота не е нужно да четеш много. Даже е по-добре сам да го изследваш и преживяваш. Познанието идва от опита. Най- ценните ми мигове са тези, когато пътувам.

Виждам различни хора, местности и се сблъсквам със собствените си ограничения. Изправена съм пред тях и имам избор- или да се блъсна в тях и да остана там, където съм или д аги преодолея и да се издигна над собственото си Аз.

Карахме и видях нещо, което умът ми в първия момент побърза да осъди. Веднага се зачудих, защо дадох негативна оценка на това, което видях. Зачудих се какво е това, което кара всеки един от нас да обожава едно нещо, а да презира друго. Чувство за отделеност и собствена значимост и превъзходство или има и още?

Тогава се замислих за това как всички сме едно цяло- или по-скоро отделни парченца от едно цяло. Нали знаете, как ако разчупиш една питка с късмети, един късмет отива при един, другия при друг. Дали не се получава така и с хората? Всеки е получил някаква частица. Някои сме си я споделили, други пък не сме я получили. Така се формират различни хора и всеки има свое виждане за живота и различни приоритети. Срещаме се с хора, които не разбираме и хора, които ни се струват крайни. Замислих се, че може би тяхната крайност е просто намек за липсата у нас. Това, в което те са крайни е това, което ние изобщо не притежаваме, защото осъждаме. Може би това е намек, че за да станем завършени, трябва да вземем малко от този човек и да му дадем в замяна от собственото си изобилие. Не е ли това смисълът? Да живееш, за да сглобяваш пъзела на собствената си същност! Нищо чудно, че всички пропадаме в липсите си, като така упорито съдим и отказваме да вземем парченцата, които ни липсват.

След тези ми разсъждения, беше време да се концентрирам, защото ни очакваше – баир! Време беше да си заслужим пристигането в Бистрица. Времето е студено? Предизвиквам ви да повъртите педалите по някой баир и да видите как кръвта ви ще закипи. Всъщност студа е въпрос на мнение и на подход. Обичам тези предизвикателства. След тези преходи, винаги разбирам колко много мога, когато оставя егото в ъгъла на съществуването си и поканя истинското си Аз под светлините на прожектора.

След няколко километра изкачване, бяхме в Бистрица. Ивайло зави по една уличка, която „случайно“ носеше името „Спортист“. Нищо чудно, че бяха кръстили така улицата. Такъв баир имаше и там, че наистина трябва да си спортист, за да се изкачиш. Когато стигнахме на върха, пред нас се разкри, великолепна, гледка. Витоша, загърната от облаци, които така се бяха усукали, сякаш небето беше изтъкало топла, връхна дреха на планината – за да я стопли през студения ден.

Седях и гледах как природата се усмихваше –  слънцето загатваше за своето съществуване с лъчите, които преминаваха през облачната „жилетка“.

Там където бяхме, можехме да видим половината село. Обичам студените дни – струва ти се, че навън е пусто, но комините винаги напомнят за живота, който кипи вътре. Димът, който бавно се промъква от къщата и бяга към небето, създава едно усещане за уют и топлина. Димът сякаш рисува картината на споделеността и грижата, която се крие зад бетонните стени.

После се спуснахме към Панчарево. В този момент си спомних, че май предпочитам да ми е тежко нагоре по баира, защото загрявам и ми е топло. На спускането, препускахме надолу и не ни костваше усилия, но пък беше толкова студено. Поредното доказателство, че получавайки едно, трябва да се откажеш от друго – топлината в замяна на положени усилия; почивката в замяна на студа, който се врязва в тялото.

Спускахме се и си мислех как преходът ни, ми напомняше на живота – изкачването и спускането. Полагаш много усилия да се изкачиш, копнеейки за крайната цел. Стигаш горе и осъзнаваш, че именно качването е било удоволствието, а не пристигането. После се спускаш и първоначално летиш с огромна скорост. Струва ти се, че нищо не може да те спре, докато не стигнеш долу… не защото си неуспешен или си се провалил. Просто, защото, за да се изкачваш, винаги трябва да тръгваш отдолу. За да стигнеш на високо, трябва да тръгнеш от ниско.

Стигнахме до езерото – прекрасно място. Там винаги цари една хармония и мир. Взираш се във водата и в нея можеш да видиш как небето се оглежда. Гледаш надолу, а всъщност виждаш нагоре.

След като замръзнахме на спускане, се отправихме към София с мисията да спрем някъде и да пием чай. Отбихме се в една бензиностанция. Пих най-вкусния чай и изядохме запасите си от кокос. За първи път пих чай на бензиностанция, преди винаги пиех кафе. От три месеца вече не пия кафе и имам възможност да изследвам менюто с чайове.

След кратка спирка, за да се стоплим, продължихме обратно към вкъщи. Тъкмо се стъмваше и се прибрахме в най-хубавия момент – срещата между деня и нощта. Тогава, когато денят се поклонява и се спуска зад хоризонта, за да отстъпи място на нейно величество нощта.

Така прекарах още един чудесен ден, който ми разкри по-голяма част от света и ми даде възможност да се огледам и да се видя, такава, каквато се харесвам и такава, каквато не се понасям. Само за да имам възможността да се прибера още по-завършена.

Какво чакате? Тръгвайте на път!

Благодаря ви, че споделяте тази статия чрез бутоните отдолу. Нека стигне до повече хора, като нас- такива, които имат нужда да знаят, че имат съмишленици в живота и подкрепа- макар и виртуално!

Новият- 13ти – брой на моето онлайн списание, IFS Journal, е готов. Вижте какво ще намерите в страниците на новия брой и се абонирайте ТУК.

 

FREE E-Book- 30 Exercises on Becoming a Wonder Woman. ИЗТЕГЛЕТЕ Я ТУК.