Понякога прекарваме дълго време, лутайки се из лабиринтите на собствения си живот. Уж знаем какво търсим, знаем каква е посоката, а когато поемем на път сякаш всяка пряка води към задънена улица. Вървим напред, назад, мислим си, че пробваме различни начини, а в края на краищата урока показва, че всеки път допускаме едни и същи грешки- само ситуацията и героите в нея са различни.
Понякога се налага да се губиш десетки пъти и да не разбираш защо се получава така. Задаваш си купища въпроси, но никога не успяваш да ги формулираш правилно, за да стигнеш до верния отговор.
Губила съм се безброй много пъти и вероятно ще се губя още толкова много. Докато се луташ е лесно да се заблудиш, че нищо няма смисъл и че вероятно не ти е „писано“ да бъдеш и да имаш това за което жадуваш. Един ден нещо се случва- случайно- така, както се случват всички неща, които предварително си поканил с намерението си, а после с действието си в живота си. Случайността и неочакваното, винаги са плод на дълга подготовка в миналото.
Може би лутането е просто шанса и възможността- необходимото разстояние, което трябва да извървим, за да съберем това, от което се нуждаем; дори пък понякога това да бъде просто да съберем себе си и мислите си; да намерим кое е истински значимото; да изхвърлим „пълнежа“ и да отворим пространство за нещо повече.
За да привлечеш в живота си хора и ситуации, такива, каквито искаш, първо трябва да направиш място за тях- в себе си, в живота си, в графика си.
Понякога изглежда така, сякаш сме закотвени на едно място и колкото и отчаяно да се опитваме, не можем да се изкачим на следващото ниво; не можем да направим крачка напред. Сякаш нещо не ни достига- сили, увереност, достатъчно качества; достатъчно подкрепа; достатъчно вдъхновение или мотивация.
Мислех си кое е това, което ни помага в такъв момент да се „задвижим“; да се откопаем от дълбоката яма, в която се задълбаваме и да напредваме към целите и смисъла, който преследваме.
Обикновено „двигателя“ е винаги нещо скрито, закодирано дълбоко в нас и същността ни, но често пъти то трябва да бъде провокирано или извадено по някакъв начин наяве. Смятам, че имаме неограничени способности, но мнозина рядко ги използват, защото просто не подозират за съществуването им. Тогава трябва да се появи нещо или някой, който да ни даде шанс- шансът страховете, несигурността, неувереността да се утаят в красивата тишина на неговото присъствие и да позволят на способностите ни да изплуват на повърхността. Там, където ще успеят да ни привлекат вниманието и да ни загатнат за съществуването си; да ни намекнат, че можем да ги използваме и да се развиваме.
Вярвам, че човек сам кове съдбата си. Вярвам обаче, че винаги по пътя, във всеки етап от живота си, в зависимост от това, което таим в подсъзнанието си, открехваме вратата на живота си за хора, които притежават; хора, които са развили и усъвършенствали това, което ние все още не сме успели да развием, създадем, постигнем. Срещаме хора, които влизат в нашия дом ( живот), тихо и неосезаемо. Без да се натрапват. Без да изискват. Без да съдят. Хора, които ти дават пространството и възможността да бъдеш себе си. Хора, които виждат недостатъците ти, но не ги съдят, а ти показват как да ги превъзмогнеш и как да ги превърнеш в силна страна. Не защото се смятат за велики, а защото вече са минали по този път и знаят какво е усещането. Хора, които са извървели този тежък път и сега идват при теб, за да ти подадат ръка и да направят твоето пътуване малко по-леко.
Смятам, че във всеки един от нас са „закодирани“ безгранични възможности. Смятам, че взаимоотношенията ни с хората; всяка една среща; всеки един „случаен“ разговор; жест; съвет или помощ, има ролята на нещо, като програма. Програмата, която „инсталирана“ в нашия живот, отключва още по-голяма част от потенциала ни.
Нещо, като компютрите. Те имат определени параметри и понякога, ако не подозираме за способностите им, приемаме, че компютърът не може да извърши определена операция. Тогава идва на помощ някой, който ни дава програма, която по един или друг начин подобрява функциите на компютъра.Изведнъж безполезната машина, се оказва способна да ни служи много по-качествено и много по-добре.
Може би хората в живота ни, тези, които срещаме на всеки един етап, са нещо, като „програмата“, от която имаме нужда, за да се изкачим на следващото ниво. Хора, които чрез себе си, примера си и това, което са, подобряват нашата собствена личност.
Хора, които те карат във всеки един момент да се стремиш да бъдеш най-добрата си версия- не заради тях- те не го изкисват. Те, те вдъхновяват да го правиш заради себе си.
П.С. Не бъдете особняци ( ;)) и ако тази статия ви е харесала, моля отделете минутка и я споделете с вашите приятели! Много ще съм ви благодарна!
***
Не забравяйте да изтеглите новата ми, безплатна книга FREE E-Book- 30 Exercises on Becoming a Wonder Woman. ИЗТЕГЛЕТЕ Я ТУК.
***
Не забравяйте да се присъедините към страницата ми във Facebook ! Благодаря ви!
Страхотно написана , вдъхновяваща , разгръщаща възможностите и потенциала, статия която ни кара да се почустваме по – добре от факта , че сме едно цялото , че не ние сме в океана , а океана е в нас,Да повярваш в себе си и след това да вдъхновяваш и другите като подаряваш от наученото , от заряда си , това е голяма дарба .Браво на авторката
Благодаря Инес, за прекрасната статия, много вярна и много мъдра.
Всеки един човек, събитие, място, са част от пъзела, който градим цял живот, и за добро или лошо , всичко е“необходимо“ за създаването на една една цялостна картина….
Браво! Отново прекрасно написано и истинско, благодаря!
Mnogo interesna gledna tochka! Pomogna mi da osuznaia, che imam mnogo da rabotia nad otnoshenieto si kum novite hora, koito navlizat „sluchaino“ v jivota mi.. Blagodaria viza spoodelianeto! :0)))
Cool