Беше един от тези есенни дни, в които дъждът проливно се изливаше. Сякаш беше настъпил моментът, в който всички емоции на лятото трябваше да бъдат отмити… да си отидат заедно с него и да отстъпят място на тези, които се задаваха от бъдещето и седяха на прага на настоящето,в очакване да бъдат поканени, а след това пълноценно изживени.
… а тя седеше на средата на стаята и ако я гледаш отстрани, можеше да си помислиш, че се опитваше да съчувства на времето, което бе навестило… чувствата ѝ се търкаляха по бузите и се стичаха на пода. Всяка емоция- капка по капка- се прераждаше в очите ѝ и се стичаше по дългите ѝ мигли, откъдето за последно присъстваше в живота ѝ, а след това безвъзвратно падаше в бездната на настоящето, която разделяше миналото и бъдещето.
Имаше нещо красиво и пречистващо в тъгата. Сякаш потушаваше пожара от изпепеляващите страсти на случилото се и създаваше нова възможност за продължение…
Защото миналото не бива да се събужда. Защото с миналото не трябва да се прави компромис и не трябва да му подхвърляме спомени, които да го съживяват, разпалват и да му дават сила, с която да минава през настоящето, да оставя следи от саждивите си стъпки и да нахлува в бъдещето, от където ехидно ни се присмива и ни причаква, за да ни оплете в оковите си и да ни превърне в роби на останките от миналото.
Душата ѝ беше натежала от емоциите и мислите, които я обземаха и една гръмотевица, която разцепи тишината, върна присъствието ѝ.
Погледна през прозореца и си спомни как, за да разбереш живота, трябва да разбереш природата. Как трябва да я съзерцаваш и всеки ден да откриваш законите, които въвеждат хармония и ред в нея… а после да ги използваш, за да въвеждаш хармония и ред в собствения си живот и да създаваш смисъл в собственото си съществуване.
Замисли се за есента- сезонът на изобилието, който ти дава възможност да обереш резултатите от усилията, които си положил през предходните месеци. Сезонът, когато чувството на задоволство, на моменти бива простудено от хладината, която се задава заедно със зимата. Моментите, когато дните на удовлетворение от резултатите, биват засенчвани от скъсяващия се ден; тъгата, която тихо и на пръсти се прокрадва в ежедневието, прикривайки се зад гърба на есенните стихии.
До вчера пътят беше ясен, а днес мъгливите дни, затрудняват видимостта дори до следващия ъгъл. И изведнъж се чувстваш сякаш път няма и сякаш отвъд мъглявината се крие нещо неизвестно, което ще те атакува в гръб и ще отнеме силата и енергията, които до вчера притежаваше.
Зимата идва и сякаш светът навън се вцепенява. Улиците стават глухи, мразовити и неприветливи.Струва ти се,че с настъпването на зимата животът е поел последният си дъх и си е отишъл.
Снежни виелици…снежинка след снежинка се трупат огромни, непроходими преспи, които се превръщат в ограничение за напредъка дори на най-големия смелчага…
…така както в живота има моменти, когато отрицателните мисли, една след друга, ден след ден се трупат, докато накрая натежават над душата и се материализират в проблеми, които ни се струват непреодолими.
Ако не си живял достатъчно и не си вървял по пътя на живота, зимата би ти се сторила, като безизходица, безпътица и плен, където от тялото ти бавно, малко по малко бива изпита жизнената сила, жажда за живот и желание за прогрес…
Но само, ако не си вървял…
Защото иначе щеше да знаеш, че непроходимите преспи, пораждат чувство за превъзходство и величие,само докато не бъдат огрени от жаркото слънце, което бързо ги стопява и отваря път за всички прекрасни неща, които са се зародили отдолу и които бавно, но търпеливо са си проправяли път през зимните дни.
Ако не си живял достатъчно и не си вървял по пътя на живота, лесно би се заблудил, че лятото е вечно и че усещането за окриленост, надежда и ентусиазъм не може да стихне. Ако си повярвал в несъществуващия край на топлите дни, настъпването на есента и студените дни, би вледенило сърцето ти, надеждите, красотата и ще те остави с чувство за огромна празнота, породена от липсата на нещо „сигурно”, което в действителност е било просто преходно.
Но само, ако не си вървял…
Защото сезоните в природата, са и сезоните в живота. Защото нито едно време от годината и нито един момент от живота не е вечен и за време идва за всичко. И само вкопчването в отминалия сезон или момент, има способността да открадне красотата и чара на настоящите.
Защото всеки сезон в природата и всеки момент в живота дава възможности– за ново начало, за развитие, за съзряване, а после и за притихване… за да бъде отворено място за нещо още по-красиво, още по-съвършено и още по-истинско.
Защото няма лоши сезони, има само неподходящо облечени хора.(;)
Защото няма трагични моменти, има само неподготвени хора.
Прочетете още: Сезоните на моя живот (ТУК)
П.С. Ще съм ви много благодарна, ако ми помогнете да популяризирам тази статия, като я сподлеите с вашите приятели! Благодаря ви!
