До вчера пътят беше ясен… а сега?
Беше един от тези есенни дни, в които дъждът проливно се изливаше. Сякаш беше настъпил моментът, в който всички емоции на лятото трябваше да бъдат отмити… да си отидат заедно с него и да отстъпят място на тези, които се задаваха от бъдещето и седяха на прага на настоящето,в очакване да бъдат поканени, а след това пълноценно изживени.
… а тя седеше на средата на стаята и ако я гледаш отстрани, можеше да си помислиш, че се опитваше да съчувства на времето, което бе навестило… чувствата ѝ се търкаляха по бузите и се стичаха на пода. Всяка емоция- капка по капка- се прераждаше в очите ѝ и се стичаше по дългите ѝ мигли, откъдето за последно присъстваше в живота ѝ, а след това безвъзвратно падаше в бездната на настоящето, която разделяше миналото и бъдещето.
Имаше нещо красиво и пречистващо в тъгата. Сякаш потушаваше пожара от изпепеляващите страсти на случилото се и създаваше нова възможност за продължение…
Защото миналото не бива да се събужда. Защото с миналото не трябва да се прави компромис и не трябва да му подхвърляме спомени, които да го съживяват, разпалват и да му дават сила, с която да минава през настоящето, да оставя следи от саждивите си стъпки и да нахлува в бъдещето, от където ехидно ни се присмива и ни причаква, за да ни оплете в оковите си и да ни превърне в роби на останките от миналото.
Душата ѝ беше натежала от емоциите и мислите, които я обземаха и една гръмотевица, която разцепи тишината, върна присъствието ѝ.
Погледна през прозореца и си спомни как, за да разбереш живота, трябва да разбереш природата. Как трябва да я съзерцаваш и всеки ден да откриваш законите, които въвеждат хармония и ред в нея… а после да ги използваш, за да въвеждаш хармония и ред в собствения си живот и да създаваш смисъл в собственото си съществуване.
Замисли се за есента- сезонът на изобилието, който ти дава възможност да обереш резултатите от усилията, които си положил през предходните месеци. Сезонът, когато чувството на (още…)
