Последните дни имам доста време да обмислям случващото се и какви ще са евентуалните последствия. В първия момент се чувствах безсилна. За първи път в живота ми, нещата сякаш не зависят от мен – никакво количество воля или усилие, не може да промени ситуацията. След първоначалния прилив на негативни емоции, си дадох ясна сметка, че или трябва да приема ситуацията или мога вътрешно да се бунтувам и всеки ден да се чувствам се по-зле. Реших да я приема. Някак си, знам, че това е възможност да докажем на себе си колко сме силни и че не трябва да се пускаме по течението. Затварянето вкъщи, не означаваше пускане по течението. Означаваше нови възможности и време, което да прекараш със себе си.
Както винаги, мислено направих паралел с движението и живота. Върнах се година назад – всичко през, което преминах; възстановяването от контузиите; трудностите; емоциите; но и възходите. Тази ситуация беше подобна. Внезапно възникналата епидемия, която ежеминутно превзема света, в съзнанието ми е еквивалент на внезапна контузия – в момент, когато се чувстваш силен – физически и психически. Когато имаш чувството, че нищо не може да те спре и се контузиш. Точно това ми се случи преди година. В първия момент се сринах психически. Чувствах се толкова обезкуражено. Сякаш мрак се беше спуснал над живота ми. Не виждах перспектива. Задавах си безброй въпроси – защо на мен?; защо точно сега?; колко време ще ми отнеме да се възстановя?; ще имам ли пак същите физически способности?
Момент, в който се чувстваш смазан под тежестта на настоящата си реалност. Минават ден или два. Изпитваш силна физическа и психическа болка. Противиш се на случилото се. Умът ти прескача между миналото и настоящето. Непрекъснато ги сравнява и вади най-красивите моменти от миналото и ги сравнява с тежката ти ситуация в настоящето. Игри на психиката, които те изпълват с отчаяние. И в един момент, осъзнаваш, че случилото се е факт. Не можеш да се върнеш назад. Не можеш да го промениш – можеш само да го приемеш. И правиш точно това – приемаш новата си реалност.
Всеки ден се будиш и знаеш, че това е твоето настояще – със своите изисквания и предизвикателства. Стопираш ума си и не му позволяваш да отскача в миналото. Фокусираш го върху настоящето. Ден след ден, започваш да намираш нов смисъл – дори смисълът да е само възстановяването. Дори смисълът да е само да намалиш физическата и психическата болка. Дори смисълът да е само в това да можеш да се обличаш сам, да се обслужваш сам. Ден след ден се будиш и имаш смисъл. А, както е казал Виктор Франкъл: „Човек може да понесе всичко, когато има смисъл, който да му дава сили.“ Лека полека, започваш да свикваш с новата си реалност. Започваш да виждаш лек прогрес – в начина, по който се чувстваш; начина, по който се движиш. Започваш да се възстановяваш и това те мотивира. Дава ти увереност, че дори и в трудните моменти, животът не те оставя – той винаги се развива в някаква посока. И когато не се пускаш по течението, когато не позволиш на слабостта ти да изпие силите ти и да те оплете в мрежите на самосъжалението и отчаянието, изход има. Понякога пътят е по-кратък, друг път е дълъг, но изходът винаги е някъде там.
Написах следващите редове, след последната си контузия. Но днес реших, че са подходящи за сегашната ситуация и ги пренаписах в контекста на случващото се. Ето и 10-те урока, които можем да извлечем в тежки ситуации.
1.Няма лимит на болката, която можеш да издържиш
В такива моменти, разбираш, че няма нещо, което човек не може да издържи и че няма лимит на болката, която можеш да понесеш. Просто, когато си добре, мисълта за негативните преживявания те кара да си мислиш, че не можеш да минеш през това. Така, понякога се обграждаш от страхове, защото се съмняваш в силата си да бъдеш по-голям от тях. Когато нежеланото те връхлети, осъзнаваш, че във всеки момент имаш точно толкова сила, колкото е необходима, за да се справиш с предизвикателството. Както в залата – силата, която упражняваш е пропорционална на тежестта, която получаваш. Така се случва и с нас. В първия момент не вярвахме, че имаме силата и волята да изминем дългия път, който ни очаква. С всеки изминал ден, започваме да приемаме новата реалност. Търсим начини да се адаптираме. Да бъдем силни и да вярваме, че няма да е все така. Човечеството се е справяло с всичко, пред което се е изправяло. И този път ще успее.
2.Всеки оценява болката според размера на загубата си
Не можеш да разбереш болка, която не си изпитал. В сегашната ситуация, всеки един от нас губи нещо. Другите те виждат и съдят за теб само според момента. Дават оценки на това, което преживяваш, но не знаят, че това което боли е всичко друго, което си преживял до този момент. Всичко това, което се е натрупало в тялото и съзнанието ти. Другите не виждат личните ти битки. Не знаят за безсънните нощи, пролетите сълзи, изгубените мечти. Това, което за един е незначително, за друг може да е всичко.
Всеки един от нас, до известна степен вижда как това, което е градил с много усилия се руши пред очите му и на този етап не можем да направим нищо, за да го задържим. Например, аз трябваше да затворя двете си зали. Никой не знае колко време ще продължи това. И това, което остава да боли не са двете затворени зали. Това, което остава да боли са последствията от затварянето им – хората, които остават без работа. Мечтите, които остават без дългогодишно градените основни. В такива мигове, осъзнаваш как всъщност нищо външно няма значение. Защото, всичко което имаш може да изчезне само за миг. Единственото, което остава е това, което си изградил в себе си, постигайки мечтите си, преодолявайки провалите си.
И макар и сърцето ми на моменти да се свива, аз все пак не се плаша. Знам, че когато си извървял даден път, дори и да се наложи да се върнеш назад, имаш опита и знанията, които пак ще ти помогнат да вървиш напред и нагоре.
Всяка такава ситуация, ти напомня колко си крехък – ти, мечтите ти и животът ти и как всичко, за което ежедневно се трудиш, може да изчезне като полъх. Напомня ти, колко мимолетен е резултата, на несметните часове усилия, които си положил.
3.Само ти можеш да намериш отговора на въпроса „защо“
В такива моменти не спираме да мислим за причините. Защо ни се случва? Всеки има хипотеза и всички се изреждаме да споделяме мнението си. Не знам какъв е истинският отговор. Но до сега трудностите, с които съм се срещала са ме научили на едно – в такива моменти животът решава, че сме готови да се изправим пред най-големите си страхове и да разберем, че ние като общество и хора, които умеят да се обединяват в трудни моменти, сме по-големи от случващото се. Не ние като личности и значимост– а ние като дела. Когато се срещнеш със страха, когато той е реалност, разбираш, че нямаш друг избор, освен да го победиш. А нима това не те прави по-силен? Нима това не отваря пътя на безграничния потенциал и всичко онова, което можеш да бъдеш, когато пречупиш ограничаващите убеждения?
4.Единственият начин да понесеш промяната е да намериш нов смисъл на случващото се
Когато нещо промени посоката на живота ни, непрекъснато се връщаме назад. Иска ни се да превъртим лентата назад, но не можем… защото това е реалният живот, а не някоя стара касетка, която можеш да превъртиш. Връщане назад няма. Не можем да затворим очи и да пропуснем тази сцена, която ни изпълва с ужас, защото други нямаше – не сме зрители, а главни герои и трябва напълно да участваме в това, което се случва.
Да го усетим с всичките си сетива, а после да го интегрираме в нов смисъл. Нямаме избор да сменим канала или да се откажем, защото трябва да понесем всичко, което животът е отсъдил за нас. Единственото, което ни остава е да се надяваме, че и нашият живот, досущ като във филм ще има щастлив край и че всичко, което трябва да изтърпим, само ни подготвя за хубавото, което предстои. Остава да се надяваме, че предизвикателствата и това, в което се превръщаме преодолявайки, ще ни направят още по-достойна.
Предполагам, че през следващите месеци, ще имаме много моменти, в които ще ни е доста трудно. И това, което животът ни учи е, че не трябва да сравняваме себе си преди месец, със себе си сега. Животът приключва с преди и започва със след. Събитията, които слагат край на това, което си бил и поставят началото на това, което си. Да сравняваш себе си в настоящето със себе си вчера е нещо, което те смазва и те връща назад. Затова, колкото повече живееш в настоящето и се опитваш да напредваш според това, с което разполагаш в момента, толкова по-добре успяваш да се чувстваш.
5.Страхът не изчезва – той просто се трансформира обратнопропорционално на желанието да продължиш
Случващото се, връща много страхове, които всеки един от нас е имал, но силно се е надявал да не се материализират. Както се чувствахме много силни и сякаш нищо не можеше да ни спре, изведнъж се почувствахме слаби и чупливи. Сякаш, във всеки момент, всичко, за което си се трудил, може да изчезне като полъх. Колкото повече време минава, усещаме, че страхът не изчезва. Той просто се смалява пропорционално на желанието да продължиш въпреки всичко.
От страха не можеш да избягаш. Той е там и следва като сянка. Върви след теб и ти напомня, че си преходен и нямаш време да хабиш момента. Трябва да го сграбчиш и да го изживееш. Да присъстваш с цялото си същество. Защото това, което е сега, може никога повече да не бъде. Разбирате ли? Никога повече! В такива моменти, се чудиш защо вчера си се чувствал зле или не си бил доволен от себе си, когато си бил здрав и си имал всички възможности пред себе си. Чудиш се как е можело да изпитваш неудовлетворение, когато всичко си е било съвсем наред. Може би, затова имаме нужда от болка – тя е контрастът, който подчертава красотата на живота и нещото, което ни помага да разпознаваме моментите, в които изпитваме щастие.
6.Миналото и настоящето не трябва да се сравняват
Все по-често се убеждавам, че животът е като една спирала. Изкачваш се нагоре и уж се отдалечаваш от това, което е било, а често се завърташ и пак преминаваш през същите неща. Но този път, си много по-нагоре и с различно ниво на разбиране. Имаш различна перспектива, а тя променя цялата ситуация. Така се получава и сега. В първите дни, мисълта и усещането те смазват, но после решаваш, че няма да се пускаш по течението
. Когато разбрах, че трябва да затворя залите, нещо в мен рухна. IFS не е моя работа – IFS е животът ми. Моето призвание и начина, по който изразявам себе си. Начина, по който мога да помагам на другите и на себе си и да създавам смисъла, който ме кара да се чувствам жива. Още в същия ден, реших, че през периода на карантината, ще снимам безплатни тренировки – всяка вечер. Така, имам възможността да продължавам с това, което обичам да правя; да поддържам връзка (мака ри виртуално) с хората от залите, а и да си създаваме някакъв ежедневен смисъл, докато стоим вкъщи и чакаме. Не мога да правя нещата, които имах свободата да правя до преди няколко дни, но мога да ги пречупя по друг начин и пак да изпълвам дните си със смисъл. Моментът е идеален да довърша шестата си книга и когато всичко приключи, да я издам.
7.Невъзможността да правим някои неща не е причина да се откажем от живота и да се пуснем по течението
В трудни моменти, човек не трябва да се самосъжалява и да казва, че няма как да се получи. Във Facebook е пълно с коментари на хора относно ситуацията. И повечето са от типа „ние срещу вие“. Нима сега е моментът да сме негативни един към друг? Сега нищо нямало значение – защо сме четели; защо сме тренирали; защо сме пеели, защо… Защото това да стоиш вкъщи на дивана цял ден и да чакаш, не помага на човечеството. Това да не правиш нищо, не помага на някой болен да оздравее. Това да сме под карантина, не означава да се откажем от живота. Най-великите творения са били създадени от хора, които са умеели да прекарват много време, сами, затворени в една стая. Някъде прочетох, че през 1665г., когато Кеймбридж е трябвало да затвори, Исак Нютон е работил от вкъщи. Тогава е поставил основите на теорията за земното притегляне. А вие как ще използвате времето вкъщи?
8.Когато вярваш в нещо, животът те предизвиква да го демонстрираш
Когато вярваш, че нещо е истина, идва момент в живота, когато ще бъдеш призован да демонстрираш тази истина. Аз винаги казвам, че залата и тренировката са като живота. Как качествата, които са ти необходими, за да се справиш с предизвикателствата в залата, са качествата, които ти трябват, за да се справиш и с трудностите в живота. Може би, отново е момент, за да аз и вие да го демонстрираме. Нищо в залата не може да ме откаже. Винаги намирам търпение и воля, за да се доверя на процеса и ежедневно се трудя, за да бъда там, където искам да стигна. Толкова много репетиции в залата, може би беше време да приложа наученото и в живота.
9.Това, което боли не е промяната, а отказът да се промениш
Всеки един от нас, има представа за това как трябва да протича животът му. До толкова сме вкопчени в нея, че сме приели, че нищо друго не може да ни извади от пътя, който мислено сме начертали. В действителност, рядко това е истина. Непрекъснато се случват неща, които ни карат да се променяме и да се адаптираме. Баща ми винаги ми казва, че трябва да се науча да се адаптирам, за да винаги да се чувствам добре. Когато не мога да правя едно нещо, вместо да се фокусирам в него, намирам това, което мога да правя в момента, така че да се чувствам удовлетворена. Старая се да го правя, макар че не винаги процесът е лесен и винаги имам момент, в който се съпротивлявам на реалността, но после просто намирам друг път, по който пак да стигна там, където искам да бъда.
10.Всичко си има темпо на случване и ние не можем да го забързаме
Това е урок, на който се уча ежедневно. Като спортист, винаги съм готова да дам повече от себе си, да се трудя още. Когато става въпрос за ситуация като сегашната, това не ми помага много. Не мога да променя случващото се. Мога само да избера как реагирам на него и какво ще извлека от ситуацията. Животът си има негов ритъм и възстановяването от тежки ситуации е изкуството да се научиш да го следваш. И тук ще завърша с един откъс от любимата ми книга – „Писма до един млад поет“, Рилке:
„Ако някой от процесите във Вас е болестотворен, то помислете си, че болестта е средство, чрез което организмът се освобождава от нещо чуждо; тогава просто трябва да му помагаме да бъде болен, да изживее цялата си болест и да се освободи, защото това би бил неговият напредък… бъдете търпелив като болния и уверен като оздравяващия, защото може би сте и двете. И още: Вие сте лекарят, който трябва да наблюдава сам себе си. Във всяка болест има дни, в които лекарят не може да направи нищо друго, освен да изчака. Ето това преди всичко трябва да правите вие, бидейки лекар на самия себе си.“
Присъединете се към групата ни IFS Lifetime Challenge, където споделяме храненията и рецептите си.
