Пътешествие до най-далечните кътчета на душата ми

Крачехме през животите и отчаяно се търсехме. Грабехме от всеки, каквото можехме, в опит да запълним това, което усещахме, че ни липсва. Колкото повече взимахме от другите, толкова по-голяма празнота оставаше да зее в Същността ни…защото всъщност това, от което имахме нужда бяхме ние-сами на себе си.

А през всеки живот преминавахме, като скитници- скитници, които бродеха по широкия свят и никога нищо не намираха… просто защото нямаха представа какво търсят.

Това, което ги движи не е преследването на някаква цел, а непоносимостта  от спокойствието и тишината, които съпътстват седенето на едно място. Непоносимото усещане за празнота, от която ти иде всячески да избягаш. Затова просто тръгваш, на някъде. За жалост рядко осъзнавайки, че бягство от нея няма, защото я носиш вътре в себе си.

Да, има и такива дни. Дните, които те връхлитат от нищото. До вчера се чувстваше завършен и удовлетворен, а днес сякаш душата ти е пленена в чуждо тяло, в чужд живот. Сякаш си затворник в живот, в който не би искал да присъстваш.

Наистина ли е възможно да загубиш себе си и защо трябва да се случва точно на теб?

Животът е пътешествие. Прекарваме дни, седмици, месеци, движейки се по пътя, който ни носи удовлетворение и наслада и понякога само за миг се подвеждаме  и правим грешен завой. Загубваме се и отново сме в изходната позиция да се лутаме и да търсим смисъл.

И аз имам такива дни. Дни, в които сякаш се загубвам. Рядкост са, но когато се настанят в живота ми, ме предизвикват до краен предел.

Изкарват ме извън зоната ми на комфорт и ме принуждават да се изправя срещу себе си, срещу съмненията си, срещу дребните проблеми, които съм захвърляла през изминалите месеци и съм се правила, че не ги забелязвам.

Но ден след ден всичко се е натрупало и сега е дошло време за „почистване”.

Всъщност харесвам и тези дни. Дните, в които се губя. Дните, в които сякаш нищо не се случва; дни, които на пръв поглед са лишени от смисъл.

Напомнят ми  за моментите, когато просто се събуждаш сутринта и решаваш, че ще почистиш дома си. Решаваш, че всичко, което уж е важно може да изчака и че животът навън спира, само за да ти даде възможност да се отървеш от ненужните вещи, които си натрупал до този момент.

Напомнят ми за моментите, когато се опитваш да откриеш нещо, но за нищо на света не можеш да си спомниш къде си го потурчил. Тогава запретваш ръкави и пренареждаш всичко.

Изваждаш всичко на средата на стаята, взимаш един чувал и започваш да отделяш важното от непотребното. Решаваш, че едните вещи имат значение и избираш да ги запазиш, а другите се чудиш от какъв зор си ги събирал и без да ти мигне окото ги насочваш към чувала с боклука.

Така в търсенето на загубената вещ, успяваш да откриеш и да си припомниш още ценни неща, които притежаваш; даваш си сметка от какво нямаш нужда на този етап и го изхвърляш и разбира се, като всеки късметлия намираш и това, което първоначално си търсил.

Прекарваш един ден в пренареждане- в отсяване на значимото от безполезното; в припомняне на това какво имаш и освобождаване от това, от което вече не се нуждаеш.

Ако домът и ежедневието ни имат нужда от такова почистване и пренареждане, защо тогава душата да не се нуждае от същото?

Защо се плашим толкова много от дните, когато губим себе си?

Аз не се плаша от тях. Аз ги приветствам, защото само тогава успявам да си дам сметка за ненужното, което съм натрупала в живота си.

Само в тези дни, в търсене на себе си, успявам да се освободя от товара, който ме е сломил и ме е докарал до това положение и да преоткрия себе си- със старото и с новото. Да си припомня какво наистина има значение и да си припомня колко много имам.

Дните, в които губиш себе си също са хубави.

Всеки има нужда от дни, в които нищо не ти се случва. Сякаш сядаш на перваза на собствения си живот и наблюдаваш. С мисъл проследяваш всичко, което се случва и просто си почиваш- от стремежи, цели, от постигане, от преследване. За миг си просто никой, но себе си- без етикети, без професия, без его.

Просто един човек, който си е позволил да си почине от забързания живот, да седне край пътя и да реши кое е важно и кое не. После, когато е наясно със себе си, да се изправи, да изтупа дрехите си и да продължи- още по-мотивиран, още по-осъзнат и още повече себе си.

Понякога всичко, от което се нуждаем е да седнем отстрани и да се отдалечим от случващото се.

Да се превърнем от участници в наблюдатели- защото, когато участваш, биваш лишен от способността си да си обективен. Когато участваш си емоционално прикован в центъра на собствения си свят и не забелязваш изхода и решението. А те съществуват.

Но пък могат да бъдат видени, само когато се отдалечим.

Само тогава центъра на собствения ни живот, се смалява и виждаме как на фона на пространството, всичко което ни се случва е само малък фрагмент и как имаме силите и способностите да преодолеем всичко.

Не ме е страх от дните, в които губя себе си. Ако подхождаме към тях с достатъчно осъзнатост и присъствие, те са всъщност трамплин към успеха и удовлетворителния живот.

***

Не забравяйте да изтеглите новата ми, безплатна книга FREE E-Book- 30 Exercises on Becoming a Wonder Woman. ИЗТЕГЛЕТЕ Я ТУК.

***

П.С. Ако тази статия ви е харесала, моля отделете минутка и я споделете с вашите приятели! Много ще съм ви благодарна!

Не забравяйте да се присъедините към страницата ми във Facebook ! Благодаря ви!

И една снимка от вчера 🙂