Вечер, в която се чувствам различна.Сякаш нещо, на което отдавна не намирах място, успя да се приюти в душата ми. Да ми даде покой и да ми позволи да бъда себе си. Преди обожавах да чета, а после нещо се случи. Книгите запечатваха моменти от живота ми. Ако ги видиш бяха просто купчина хартия, една цветна корица. Отвориш ли ги те бяха много повече – разказваха една история. Връщаха спомени, емоции и чувства. Връщаха усещането за болка и нейното преодоляване. Усещането за самота и празнина и тяхното запълване.
Дълго време стоях пред библиотеката и отчаяно исках да хвана някоя от книгите. Да я разлистя и да намеря в нея това, което не откривах никъде. Непрекъснато се връщах към нея, а нещо все ме спираше. Посягах, взимах книга и никога не я отварях. Тази вечер съм различна. Книгите ме чакат и не се сърдят, че ги пренебрегвах. Сякаш ме разбират. Като истински приятели – такива, които ти дават време. Знаят кога трябва да са до теб, за да те правят силен и кога трябва да се отдръпнат – да ти дадат шанс сам да преминеш през бурите на живота, а после да се върнат и да ти помогнат да събереш парченцата от себе си и да ги изградите в нов смисъл, в нов живот в едно друго Аз.
Тази вечер книгите бяха мои приятели. Сякаш се страхувах да ги разлистя. Страхувах се, че може пак да усетя същата празнота и липса на смисъл да търся нещо в тях. Страхувах се, че може пак да усетя същата празнота и липса на смисъл да търся нещо в тях. Почувствах се, така както се чувства човек, който внезапно е изгубил голямата си любов. Човек, който се е отдръпнал от света и се е предал на болката. А тази вечер му предстои първа среща – с нов и различен човек. Усещането, че искаш да ти се случи нещо различно и вълнуващо, но се страхуваш да опиташ.
Усещането, което получаваш преди среща със стар приятел – приятел, на който си обърнал гръб – не защото не си искал да е част от живота ти, а просто защото понякога е по-лесно да се отдръпнеш, отколкото да обясниш всичко, което ти се случва. Понякога е по-лесно да се изолираш от света и да се потопиш в своя собствен свят, вместо да полагаш усилия и да направиш някой друг съпричастен.
Тръгваш към мястото, а се тревожиш – как ще го погледнеш в очите; дали ще разбере колко много ти е липсвал и колко много съжаляваш, че загубихте толкова много време; дали ще има какво да си кажете…дали изобщо ще дойде?
Понякога животът мълчи. Сякаш ти дава една пауза от всичко и от всички – от вечерите, в които си сам, но не ти е самотно; от моментите, в които с трепет разгръщаш новата си книга и нямаш търпение да се потопиш сред страниците ѝ; от моментите, когато всичко в деня ти носи усещане за смисъл… пауза, в която не изпитваш нищо – само празнота.
Луташ се и се опитваш да се върнеш назад. Да разбереш в кой миг нещо ти се изплъзна и да се опиташ да си го върнеш. Зимата на всеки живот – момент, когато ти се иска всичко да е различно и имаш усещането, че колкото и да опитваш, каквото и да правиш нищо няма да се промени. Сезоните в душата се променят. Годините се нижат, като страници на календара и животът на всеки един от нас е поредица от цикли. Понякога отчаяно ни се иска да бъде вечна пролет, последвана от лято, но есента и зимата са неизбежни. Моментите, в които животът мълчи. Моментите, когато ни се струва, че нищо не се случва са моментите, в които създаваме бъдещето си.
Всяко зрънце има нужда от време и от подходящи условия, за да поникне, а после да разцъфне. Периодите на затишие в живота, не са мигове, в които губим себе си и всичко, което сме имали. Това са моменти, в които имаме възможност да останем насаме. Ако животът беше непрестанно действие и случване, вероятно бързо щяхме да се изморим и изчерпаме. Моментите, в които ни се струва, че стоим на едно място са възможността, която животът ни дава – за почивка и за това да съберем нови сили. Понякога крачката назад не означава липса на прогрес. Понякога крачката назад е засилка, за да прескочим пропастта, която сме приближавали.
Животът никога не е несправедлив и никога не ни ощетява. Просто ни насочва по път, който ще ни отведе до мястото към което сме се запътили. Животът е един лабиринт с многобройни пътища, задънени улици и завои. Изходът е само един. Ако не виждаш целия лабиринт, имаш усещането, че няма друг път и че си обречен да се въртиш вътре завинаги. Ако обаче гледаш отгоре и виждаш всичко, ще разбереш, че понякога връщането назад не те отдалечава от целта, а само ти помага да се приближиш… връщайки те на правилния път.
Затишието в живота не е окончателно. Затишието е само възможност да съберем нови сили и този път да ги насочим в нещо още по-градивно. Сезоните в живота се менят. Нищо не е константа и всичко минава.
Благодаря ви, че споделяте тази статия чрез бутоните отдолу. Нека стигне до повече хора, като нас- такива, които имат нужда да знаят, че имат съмишленици в живота и подкрепа- макар и виртуално!
Новият брой на IFS Journl-a е готов. – Вижте какво ще намерите в страниците на новия брой и се абонирайте ТУК.
FREE E-Book- 30 Exercises on Becoming a Wonder Woman. ИЗТЕГЛЕТЕ Я ТУК.
