Пропастта между вчера и сега…
…после, ако някак се запасиш с търпение да дадеш шанс на по-малката любов, ти си оцелял корабокрушенец. По-малката, не толкова гръмка любов, е твоето парче дърво, на което да доплуваш до брега. Понякога тя е и бутилката бърбън, с която да удавиш мъката от дните самотно плуване из пустотата на празния хоризонт. Тази любов, която идва тихо, подплашено, несигурно и на пръсти. Но остава да лекува белезите и да възкресява желанията, когато си запокитен на необитаемия остров, в чиито скали се е разбил големият кораб- призрак. На Голямата любов. Над нейната катастрофа винаги кръжат лешояди. И чакат…“- Надя спасова
Казват, че времето лекува болката… а често пъти тези, които я изпитват наистина, твърдят, че тя не отслабва…
Според някои просто се научаваш да живееш с нея….
Ако отричате, че времето лекува болката, вероятно всячески отказвате да продължите напред и макар и тялото ви да е в настоящия момент… ума и душата ви винаги са в миналото…
Пропастта между вчера и сега… където загубвате себе си и всичко, което ви остава е болката, която да напомня, че някога е имало нещо или някой… а сега е останала само липсата!
Разочарованията, предателствата,неуспехите… те нанасят дълбоки рани, които понякога дълго болят. Но раните зарастват! Стига да им позволите! Също както „физическата рана”, която първоначално не ви дава мир и непрекъснато напомня за съществуването си- със всяко движение, всеки трепет- но с времето, ако положите усилия да я излекувате тя зараства. И на нейно място остава само белег. Белег, който вече не боли! Той просто е там, за да ви напомня- да ви подсеща за грешката, която сте допуснали в миналото; грешката, която ви е причинила това страдание… белег, който е предупреждение да не повтаряте миналото!
… така е и с душевната болка! В началото случайния човек, който ви е отворил врата на магазина; човекът, който ви се усмихна в автобуса; този, който ви помогна да сложите още тежести на щангата; човекът, който се сети, че имате рожден ден, ще бъде полъх от миналото, който (още…)
