Пропастта между вчера и сега…

…после, ако някак се запасиш с търпение да дадеш шанс на по-малката любов, ти си оцелял корабокрушенец. По-малката, не толкова гръмка любов, е твоето парче дърво, на което да доплуваш до брега. Понякога тя е и бутилката бърбън, с която да удавиш мъката от дните самотно плуване из пустотата на празния хоризонт. Тази любов, която идва тихо, подплашено, несигурно и на пръсти. Но остава да лекува белезите  и да възкресява желанията, когато си запокитен на необитаемия остров, в чиито скали се е разбил големият кораб- призрак. На Голямата любов. Над нейната катастрофа винаги кръжат лешояди. И чакат…“- Надя спасова

Казват, че времето лекува болката… а често пъти тези, които я изпитват наистина, твърдят, че тя не отслабва…

Според някои просто се научаваш да живееш с нея….

Ако отричате, че времето лекува болката, вероятно всячески отказвате да продължите напред и макар и тялото ви да е в настоящия момент… ума и душата ви винаги са в миналото…

Пропастта между вчера и сега… където загубвате себе си и всичко, което ви остава е болката, която да напомня, че някога е имало нещо или някой… а сега е останала само липсата!

Разочарованията, предателствата,неуспехите…  те нанасят дълбоки рани, които понякога дълго болят. Но раните зарастват! Стига да им позволите! Също както „физическата рана”, която първоначално не ви дава мир и непрекъснато напомня за съществуването си- със всяко движение, всеки трепет- но с времето, ако положите усилия да я излекувате тя зараства. И на нейно място остава само белег. Белег, който вече не боли! Той просто е там, за да ви напомня- да ви подсеща за грешката, която сте допуснали в миналото; грешката, която ви е причинила това страдание… белег, който е предупреждение да не повтаряте миналото!

… така е и с душевната болка! В началото случайния човек, който ви е отворил врата на магазина; човекът, който ви се усмихна в автобуса; този, който ви помогна да сложите още тежести на щангата; човекът, който се сети, че имате рожден ден, ще бъде полъх от миналото, който макар и нежен, ще „раздразни” раните, които разочарованието ви е нанесло… но с времето, когато се научите да гледате напред; когато спрете да се вкопчвате в детайлите от днес и да ги използвате, за да градите илюзията от вчера… болката ще започне да отслабва…

…един ден ще се събудите и нежният полъх на миналото отново ще ви застигне, но този път с изненада ще разберете, че вече не ви боли! Ще погледнете навътре в себе си и ще видите само белегът, който е останал на мястото на болезнената рана! Белег, който всеки път ще ви напомня как стигнахте до тук  и какво не трябва да допускате отново, ако искате да се предпазите от повторен удар!

Казват, че животът е прекалено кратък, за да допуснеш всички възможни грешки…

… а вероятно и тялото е прекалено крехко, за да понесе всички възможни удари…

Всеки един от нас носи собствените си белези- белези, които носят грешките от миналото; белези,които напомнят за уроците…

Хората са странни… винаги са готови да споделят с околните за болката, докато е още там; докато все още не са извлекли поука от грешката…

А когато раната зарасне и остане само белегът, бързаме да го скрием от околните. Защо? Може би, за да не ни се присмеят, че сме били толкова глупави и наивни да вярваме в лъжи. Може би, за да не ни се присмеят, че погълнати от жаждата за емоции сме забравили да бъдем предпазливи. Може би, за да не ни се присмеят, че сме излезли на война…без доспехите… и че сме позволили да ни пронижат с острието на безчувствеността, студенината и безочието.

Крием белезите, за да спестим на егото си това да го разсъблечем пред света и да го изложим на показ пред всички…където другите ще видят, че в един кратък миг сме си позволили да бъдем слаби, глупави и заблудени…

А животът въпреки всичко е прекалено кратък, за да допуснем всички възможни грешки…

Затова аз предпочитам да крия раните, докато все още болят… за да си спестя самосъжалението; за да си спестя изкуственото състрадание… лекувам ги сама, така както животът ме е научил… а после, когато болката отслабне и остане само белегът, предпочитам да го споделя.. без подробности, само с урока…

За да съм сигурна, че ще помогна на друг да извлече поука от моята грешка, без да я е допуснал сам… все пак животът е прекалено кратък, за да допуснем едно и също острие да прониже мнозина…

П.С. Ако тази статия ви е харесала, моля отделете минутка и я споделете с вашите приятели! Много ще съм ви благодарна!

Не забравяйте да се присъедините към страницата ми във Facebook ! Благодаря ви!