зависимост

Вървеше по алеята към мястото, където пътищата им се разделяха; към кръстопътя където всеки щеше да поеме към своето бъдеще, обогатен от опита и ограбен от емоциите на раздялата. Седиш на сантиметри от човека срещу теб, а го чувстваш толкова далечен. Искаш да кажеш много, а сякаш нещо те спира. Хора, които до вчера са били част от живота ти днес сякаш нямат място в него.

Оглеждаш се и се чудиш как да пренаредиш настоящето си, така че да им отредиш място в живота си, така че да ги запазиш до себе си…дали от сантименталност по споделеното минало или пък просто от чиста егоистичност, че ако ги оставиш зад гърба си, те ще се превърнат в част от настоящето на някой друг.

Седиш срещу човека и ти се иска да го прегърнеш за довиждане, да му пожелаеш късмет. Но как би могъл да протегнеш ръце към някой, който е на километри от теб, от твоята същност? Не е ли това равнозначно на това да протегнеш ръце към нищото и да прегърнеш една празнота… която остава в теб до края на живота ти?

Минаваме през алеите на живота, където някой винаги очаква да ни срещне – за да ни научи на нещо или пък, за да самият той да получи урок от нас. Някои хора влизат в ритъма на нашата походка и успяват да вървят редом до нас – до самия край…други пък непрестанно ни гонят или ни принуждават ние да бъдем гонещите. Надпревара, в която рано или късно на следващия ъгъл гонения или гонещият се препъва и пада. Остава там, за да дочака следващия си спътник.

Често пъти този, който продължава да върви (още…)