вярвайте

Носеше се плавно по дансинга на собствения си живот. Ту ритъмът забързваше и тя се опитваш да догони стъпките, ту се забавяше..моментите, когато движенията ѝ изглеждаха някак припряни,някак не на място. Бяха минали толкова дни, толкова репетиции от танца на собствения ѝ живот, а тя все още не можеше да усвои изкуството на танца- на това да живее. Винаги излизаше от ритъма на музиката, защото никога не се вслушваше в нея.

Тя имаше собствена представа за това какви трябваше да бъдат стъпките. Имаше си собствена представа за перфектната хореография, която беше лишена от всякаква красота,непредвидимост и достатъчно свобода за импровизации. Нейната хореография беше от тези, където липсва всякакво чувство, всякаква химия между танцуващите.

Дансингът на живота за нея беше просто поредната сцена, където се качваш, предварително усвоил стъпките, които журито очаква да види и искаш или не, изтрайваш определено време, правейки неща, които се изискват от теб.

Някак странно… да принизиш изкуство, като танците, до комбинация от заучени, механични движения.

Някак странно… да принизиш изкуството да живееш, до това механично да вървиш по утъпкания път.

Понякога това, което ни лишава от удоволствието в живота е прекалената ни припряност; отчаяните ни опити да натъпкваме действителността в рамките на логиката и да се придържаме към представата, че всичко следва логично отъпкан път. Това, което ни разочарова е нагласата, че животът е права линия, по която вървим и всяко отклонение от предварително начертания маршрут е равнозначно на провал, знак, че просто трябва да се откажем.

Аз имам малко по-различна представа за живота. Моите възприятия допускат криволичещите маршрути, заобиколните пътища, крачката назад, крачката в дясно, кратките спирки за малка почивка и преосмисляне.

Моята представа за живота допуска случването му (още…)