тъга

Тъгата- тази, от която всички се страхуват и отчаяно се опитват да отбягват. И сякаш колкото повече, бягат; колкото повече се крият, толкова по-умело тя успява да ги застигне, да ги приклещи в ъгъла на собственото им съществуване и толкова по-силна хватка има над тях и над живота им.

Живеем в свят на относителностите. Свят, където всичко съществува посредством своята противоположност и оценката, която приема в сравнение с нея. Клиширано, но факт- за да съществува светлото, то трябва да е заобиколено от тъмнина.

Тъгата за мен е едно от най-красивите чувства. Красива е, тогава, когато спреш да определяш живота си чрез нея, когато спреш да я изживяваш по начин, който вътрешно руши мира и хармонията и просто ѝ дадеш свободата да съществува; да ти идва на гости от време на време; да я черпиш щедро със спомени и заедно да лекувате белезите, които преживяванията от миналото са оставили.

Тъгата, като отдушник; като единствения приятел, който ти дава свободата в тишината на собственото си присъствие да позволиш на потисканите емоции да се покажат.

Аз не се страхувам от тъгата, защото тя е като всяко едно друго чувство и усещане- преходна и неизбежна. Когато ме навестява, аз се отнасям грижливо към нея, а не я прогонвам. Заставам, като страничен наблюдател и за момент и отстъпвам сцената на собствения си живот. Позволявам ѝ да дефилира пред мен, с целия си репертоар. Да ми покаже това, на което е способна, докато аз кротко я наблюдавам, усещам присъствието ѝ, но не се определям чрез него.

Тъгата, като дете, (още…)