Преди време прочетох една книга, която силно ме впечатли. Със сигурност ще я включа в списъка си за най-интересните книги за 2024г. (можете да видите препоръките ми за книги от предходните години 2023; 2022; 2021, 2019). Книгата се казва “An Immense World: How Animal Senses Reveal the Hidden Realms Around Us” и неин автор е Ed Yong. Смятам, че всеки човек трябва да я прочете, за да надникне в заобикалящия ни свят и да го види по коренно различен начин. Книгата е посветена на това как животинският свят възприема света – сетивата, които използват и различната степен, в която те са значими за тяхното съществуване. Четейки книгата, си помислих колко е вярно, че всички гледаме едно и също нещо и го възприемаме по различен начин. Дори и да не сте осъзнавали значимостта на тези думи, прочитайки книгата, наистина ще възприемете колко са съществени. Всяка една глава от книгата е посветена на различните сетива, с които отделните животински видове си служат.
Умвелт или индивидуалното преживяване на реалността
Ед Янг многократно използва думата “umwelt” (умвелт) – това е немската дума за заобикалящия ни свят, с която се описва индивидуалното преживяване на реалността. „Умвелт“ е тази част от заобикалящия свят, която дадено същество (човек или животно), може да усети и да преживее. Ако вземем различни същества, които стоят в едно и също физическо пространство, те биха имали коренно различно преживяване на реалността. Защото всяко едно от тях, би имало различно сетивно възприятие, което ще определи и самото преживяване.
В книгата тялото на всяко живо същество е определено като къща. Всяка къща има различен брой прозорци, които гледат към градината. Има прозорец на светлината, прозорец на звука, прозорец на обонянието, прозорец на вкуса и голям брой тактилни прозорци. В зависимост от това кои прозорци присъстват и как да изградени, това как виждаме градината е различно за всеки.
Умвелтът на всеки един от нас е ограничен, дори и да не ни изглежда така. Ние смятаме, че обхващаме всичко, което е пред очите ни. Истината е, че сетивата ни са ограничени и не могат да възприемат останалото. Илюзията за всеобхватност е нещо, което споделяме с всички живи същества.
Звуци, там където за нас е пълна тишина
Например, нашите уши не могат да чуят ултрасоничните звуци издавани от гризачите или инфрасоничните звуци издавани от слоновете и китовете. Има животни, които могат да чуят звуци в среда, в която ние имаме усещането, че е настъпила пълна тишина; да виждат цветове в пространства, в които за нас има само тъмнина или пък да усещат вибрации, когато ние имаме усещането, че всичко наоколо е неподвижно.
За да възприемат света, животните, както и ние, засичаме стимули – светлина, звуци, химикали, които после се преобразуват в електрични сигнали и пътуват през невроните към мозъка. Клетките, които отговарят за това да засичат тези стимули се наричат рецептори. Например, фоторецепторите засичат светлина, хеморецепторите засичат молекули, механорецепторите засичат механичен натиск или движение. Тези рецептори са концентрирани в определени сетивни органи (например, очите, носа, ушите). Ед Янг много красиво описва, че сетивата ни трансформират хаосът на света във възприятия и преживявания – неща, на които можем да реагираме и върху, които можем да оказваме влияние. Сетивата позволяват на биологията да опитоми физиката. Те превръщат стимула в информация.
Сетивността е резултат от това, което е значимо за нас
Едно от най-интересните неща в книгата беше да осъзная как сетивата на всяко живо същество филтрират това, от което то се нуждае, за да оцелее. След малко ще споделя някои интересни примери. Доказателство за това как еволюцията е създала всяко едно живо същество, така че да може да оцелява в заобикалящата го среда. Сетивността е резултат от това, което е значимо за самия вид животно, в това число и за нас.
Марсел Пруст е казал, че „Единственото истинско пътешествие би било – не да посещаваме чужди земи, а да притежаваме други очи, за да видим стотиците вселени, които те биха могли да възприемат.“
Книгата е разделена на 13 глави, които разглеждат различни стимули от околната среда и животинските видове, за които те са най-значими. В началото е обяснено по какъв начин се възприема конкретния стимул – т.е. кой е сетивният орган. После има интересни примери за животинските видове, при които тези стимули имат значение за оцеляването им; защо са еволюирали да възприемат света по такъв начин и как това им помага да се крият от техните врагове.
Ние виждаме света – те го надушват
Ще започна с един пример, който е познат за повечето от нас – кучетата. Всички знаем, че тяхното обоняние е доста силно. В книгата е обяснено как тяхното обоняние се различава от нашето, заради структурата на носа и начина, по който дишаме. При нас, всяко вдишване е свързано с това да поемаме въздух и да усещаме дадена миризма. Но когато кучето диша, въздухът, който влиза в носа им се разделя на две. По-голямата част от този въздух отива към белите дробове, а малка част от него отива на друго място, където миризмите биват засечени. Разликата е, че когато ние издишаме, това изхвърля миризмите от носа ни, което отслабва тяхната наситеност. Докато, когато кучетата вдишват и издишват, миризмата остава на съответното място и с всяко вдишване се подсилва.
За кучетата обонянието е много по-важно от зрението. Те засичат миризмата, преди конкретното нещо да е станало видимо за очите им. Ако имате куче, вероятно ви е правило впечатление колко често спира да души, когато е на разходка. Понякога в бързането си, започваме да дърпаме каишката и не му позволяваме да се задържа на едно място. Правейки това, ние не осъзнаваме, че го лишаваме от възможността да възприема света. Това е еквивалент някой да ни закрива очите, когато видим нещо значимо за нас. Умвелтът на кучетата е свързан с това да надушват всичко около себе си. В зависимост от силата на миризмата, те могат да преценяват преди колко време е минал даден човек/ куче и т.н. Както Ед Янг пише: „Ние просто не живеем в един и същи свят с кучетата.“ Ние виждаме света, а те го надушват.
Беше ми интересно да разбера, че змиите не използват езика си, за да вкусят света, а го използват за обоняние.
Нашето добро зрение замъглява възприятието ни за умвелта на другите животни. Ние смятам, че само, защото нещо ни привлича вниманието, то непременно се забелязва и от другите същества наоколо. Но това не е така. В главата за зрението Ед Янг подчертава, че очите са еволюирали, така че да отговарят на нуждите на своите собственици. Дава пример с това, че има животни, които имат доста чувствително зрение на тъмно, но имат слаба острота на зрението. Например, лъвовете не могат да различат райетата на зебра от разстояние, но имат достатъчно чувствително зрение, за да все пак да я уловят.
Цветното зрение не е необходимо
Нашите очи имат два вида фоторецептори – те се наричат колбички и пръчици. Колбичките ни позволяват да виждаме цветове, но те работят само при ярка светлина. В тъмното, пръчиците са по-чувствителни и затова, когато се смрачи светът ни е доминиран от черно и сиво. Интересното е, че има животни, които възприемат много повече светове от нас. Светлината се определя от дължината на вълната. Ние можем да виждаме дължини на вълната, които варират от 400 нанометра, което възприемаме като виолетово, до 700 нанометра, което възприемаме като червено. Способността ни да засичаме тези дължини на вълните и тези помежду им, зависи от протеини, които се наричат опсини. Опсините имат различни разновидности и всеки един от тях е специализиран в това да абсорбира определена дължина на светлинната вълна. Човешкото зрение зависи от три опсина. В книгата е описано подробно, но тук ще обобщя, че в зависимост от предпочитаната им дължина на вълната, опсините (и колбичките, които ги съдържат) са червени (дълги), зелени (средни) и сини (къси). Нашите очи засичат тези различни дължини на вълните, но начинът, по който виждаме цветове зависи и сравнението между тези дължини на вълните. Но няма да задълбаваме. Цветът всъщност зависи от очите на притежателя (т.е. на животното) и от начина, по който мозъкът обработва информацията.
В животинското царство съществуват много монохромати – това означава, че те не виждат различни цветове. Те възприемат различни нюанси на сивото. Ед Янг подчертава, че фактът, че съществуват толкова много монохромати, е намек, че цветното зрение не е необходимо – поне не за всички.
Ние сме тертрахромати, защото имаме три вида колбички, които съдържат опсини чувствителни към червено, зелено и синьо. Това ни помага да виждаме по-ярки цветове. В животинското царство има дихромати, които не виждат толкова много цветове, но пък те са по-добри в това да засичат границите и формите на дадени обекти, което им помага да откриват насекоми, които са „маскирани“ като пръчки или листа. Дихромати са и хората, за които казваме, че са далтонисти.
Виждаме само 1% от цветовете, които виждат птиците
Има цветове, които нямат никакво значение за нас, защото не можем да ги видим. Съществува ултравиолетова светлина, която ние не виждаме, защото това е дължина на вълните от 10 до 400 нанометра. Например, сърните, кучетата, котките, прасетата и много други животни могат да възприемат ултравиолетовите лъчи. В книгата е описано как цветята имат ултравиолетови шарки, което привлича вниманието на опрашителите (например, пчелите). За нас цветята изглеждат равномерно оцветени, но пчелите виждат ултравиолетовите шарки в основата на венчелистчетата. Обикновено тези ултравиолетови шарки са нещо като обозначение къде има нектар. Четейки това си представях как ние хората виждаме една градина с цветя и колко различна изглежда тя за въпросните опрашители, които виждат ултравиолетовите шарки. Досущ все едно си сложих очила, които изцяло променят света пред мен и осъзнах, че гледайки едно и също нещо, всяко живо същество възприема коренно различна реалност.
Интересно е, че птиците са тетрахромати, което означава, че имат четири типа колбички, с опсини, които са чувствителни към червено, зелено, синьо и ултравиолетово. Тетрахроматите не просто разширяват видимия спектър. Това им отключва цяло измерение нови цветове. Дихроматите виждат около 1% от цветовете, които виждат трихроматите (т.е. ние). В същото време, трихроматите виждат само 1% от цветовете, които виждат тетрахроматите – т.е. ние виждаме само 1% от цветовете, които може да види една птица. Представяте ли си какво означава това и колко различен е светът през птичи поглед? Представяте ли си как отделните животински видове изглеждат едно на друго? Животните, които ние виждаме, не са животните, които те възприемат.
Ед Янг подчертава, че това не е книга за превъзходството в природата, а за разнообразието, което съществува около нас.
Цветовете са камуфлаж пред хищниците
По отношение на цветовете, в книгата има разнообразие от примери за различните животински видове и разцветките им. Оказва се, че изучавайки цветовете на различните птици, може да се установи кои са хищниците, които биха ги атакували. Ед Янг пише: „Очите определят палитрата на природата, а палитрата на животните ни казва чии поглед се опитва да привлече“. Един пример, който е даден в книгата, е с рибите в кораловите рифове. Повечето от тези риби са трихромати (т.е. като повечето хора). Но червената светлина се абсорбира от водата и затова чувствителността на рибите към цветовете е по-засилена към синия цвят. За тяхната трихроматност, жълтото става незабележимо на фона на рифовете, а синьото се слива с водата. За нас, тези цветове са различими, защото нашите колибчици могат да различат синьото и жълтото във водата. Но за самите риби, цветовете им са перфектен камуфлаж пред хищниците, които биха ги ловували. Виждате ли? Рибите, които ние виждаме, не са рибите, които другите животински видове биха видели. Нищо, че гледаме едно и също нещо, разликата в това как възприемаме цветовете, променя и това, което виждаме.
Издържат до 18 минути без кислород
В книгата има глава посветена на болката. Отново, ние предполагаме, че това, което причинява болка или неприятно усещане на нас, носи същия дискомфорт и на другите животински видове. Оказва се, че както и при цветовете, усещането за болка зависи от средата, към която е приспособен животинският вид. Например, голият земекоп (наподобява къртица) може да издържи до 18 минути без кислород. Те живеят в тунели, които копаят под земята. Това ги е накарало да се приспособят към това да толерират повече въглероден диоксид. Нещо, което би било немислимо за нас. Нивата на въглеродния диоксид във въздуха са около 0,03%. Ако тези нива стигнат до 3%, това би окислило тялото ни и би ни накарало всячески да се борим за глътка въздух. Въпросните голи земекопи, не биха изпитали никакъв дискомфорт. Могат да толерират нива на въглеродния диоксид във въздуха – до 10%.
Друг пример е капсаицинът, който придава лютият вкус на чушките. Ние го усещаме. Езикът и устата ни пламват, когато го вкусим. Но птиците, които пренасят семената на лютите чушки, нямат това парещо усещане. Това вероятно се дължи на начина, по който тялото им се е приспособило към средата, в която се намират и фактът, че трябва да пренасят тези семена, без това да им причинява дискомфорт.
Настрой сетивата си според средата, в която се намираш
В книгата има и глава посветена на температурата – студът и жегата. Дадени са различни примери с животни, които издържат на много студено или на много топло, без да изпитват дискомфорт. Както Ед Янг пише: „Ако искаш да живееш в Сахара или на дъното на океана, по-добре да настроиш сетивата си, да се чувстват добре в тези условия.“
Какво правиш, когато зрението ти е ограничено?
Една много интересна глава беше тази за механорецепторите. Това са рецептори, които засичат механичен стимул. Това биха могли да бъдат вибрации, течение (въздушно или водно), натиск и т.н. Животните, които са се приспособили към това да се ориентират основно посредством механорецепторите си, са тези, при които зрението е ограничено, заради средата, в която се намират. В книгата имаше пример с още един вид гризачи, които живеят под земята. Ние смятаме, че както за нас ръцете са основната част от тялото, от която получаваме тактилна информация (за допир/ докосване), това важи за всички живи същества. При въпросните гризачи, носът е основният орган, който предава тази тактилна информация.
Ориентирай се с помощта на мустаците си
За много животни мустаците са това, което им помага да се ориентират и да получават необходимата информация за обектите около себе си. Ако се намираме в тъмен коридор, ние бихме протегнали ръцете си, за да опипаме наоколо и да се ориентираме. При доста от животните, мустаците им осигуряват тази информация. Мустаците им имат различна дължина, защото са приспособени да предават различна информация. Например, по-дългите им мустаци осигуряват осъзнатост за цялостното пространство, а по-късите са по-чувствителни и носят допълнителна информация.
Хидродинамични сетива или как да се ориентираш под водата
Животните, които живеят във водата са развили т.нар. хидродинамични сетива, които отново посредством механорецепторите им позволяват да засичат промяната в течението на водата и да се ориентират кога нещо е минало покрай тях, в каква посока е тръгнало и т.н.
Други животински видове се ориентират посредством вибрацията на повърхността, върху която се намират. Например, много от насекомите имат сетива точно за тези вибрации. Паяците имат много лошо зрение и за тях единственото, което съществува е паяжината и вибрациите, които тя предава, когато нещо попадне в плен. В книгата много подробно е обяснено как паяците променят начина, по който плетат паяжините в зависимост от това дали са гладни и каква цел искат да постигнат. Твърденията стигат доста далеч, а именно, че за паяка паяжината не е просто продължение на неговите сетива, а на самата му когниция.
Да докосваш чрез звуци
Една от най-интересните глави беше тази посветена на ехолокацията. Това е начинът, по който прилепите, делфините и китовете се ориентират. Представлява процес, който се състои в изпращането на сигнали с различна честота и обратното приемане на отразената вълна. По този начин, тези животински видове откриват различни предмети и тела. Положението им се определя по времето между изпратения и получения сигнал. Например, при прилепите ниските честоти носят информация за големи предмети, а по-високите честоти за по-прецизни детайли. Изключително е как се случва целият процес на ехолокация – прецизното изпращане на „вик“, изчакването на това да се върне ехото, преди да бъде изпратен следващия „вик“, за да няма смесване на информацията. Всичко е описано доста детайлно.
Много ме впечатли информацията за делфините, които комуникират помежду си чрез ехолокация. На практика те виждат и докосват чрез звуците. Тъй като звуците във водата се разпространяват по различен начин от тези във въздуха – пътуват по-бързо и по-далече, делфините могат да обхващат много по-големи разстояния, отколкото прилепите. Още по-интересното е, че звукът взаимодейства различно с обектите под водата и на сушата. Звуковите вълни се отразяват, когато „се натъкнат“ на промяна в плътността. Във въздуха те „рикошират“ от солидните повърхности. Но във водата те проникват във вътрешната структура на обекта. Докато прилепите могат да усетят само външната форма и структурата на обекта, делфините буквално могат да надникнат вътре в него. Те могат да „видят“ чрез звука неща, които човек би могъл да види само, ако има достъп до скенер или ЯМР. Разстоянията, на които делфините могат да изпращат тези звуци на огромни разстояния.
Електричните образи
Има и цяла глава посветена на електролокацията и електрични полета, които някои риби имат. Те притежават електрорецептори, които, които засичат разликата в напрежението. Електричния орган се намира в опашката и е като малка батерия. Когато се включи, това създава електрично поле, което обгръща рибата. Минаващите животни са като проводници, които увеличават напрежението. От друга страна скалите са изолатори, които пък намаляват напрежението. Както ние си изграждаме образи за света, от светлината, която попада в ретината ни, така тези риби си създават електрични образи за заобикалящата ги среда, на база на електрическото напрежение, което танцува около кожата им. Проводниците сияят ярко, а изолаторите създават сянка.
Книгата наистина е много обогатяваща и разкрива необятния животински свят с всичките мистерии, които го обграждат. Разкрива ни светове, които са недосегаеми за нашите сетива и ни показва как животните са намерили различно решение на един и същи проблем, в зависимост от средата, към която е трябвало да се приспособят. Книгата не се чете на един дъх, защото има много информация – на места научна, но е четиво, което си заслужава. Препоръчайте ми книга, която ви е впечатлила и се абонирайте за нюзлетъра ми, за да получавате новите статии.
