Мария е една от вдъхновяващите жени, които тренират в IFS. Хора като нея са моето вдъхновение. Работата ми ме среща с хора, с всевъзможни житейски пътища. На пръв поглед се занимавам с тренировки, които развиват физическите способности. В същото време, посредством физическите усилия – моите и на трениращите, пред мен се разкрива психическия потенциал, който всеки един от нас притежава. Свидетел съм на безпределната воля, дисциплина, всеотдайност и трудолюбие, на които са способни човешките същества. Мария е олицетворение на всичко това. Често я гледам и си мисля, че няма представа как това, което прави вдъхновява всички около нея. Тя мисли, че тренира за себе си, а всъщност помага и на другите – чрез примера си. Показвайки, че няма възраст и обстоятелства, които да те спрат да бъдеш човека, който искаш, освен ако ти самият не се откажеш. Надявам се, че с това интервю ще получите частичка от вдъхновението, което получаваме ние, когато тренираме с нея.
Какво те накара да започнеш да тренираш в IFS и какво те накара да продължиш?
Ще се върна малко, назад във времето. В началото на 2015 г., започнах да ходя на народни танци. Същата година, на 47 години, след три годишно колебание, се престраших и започнах да тренирам полденс. Помня датата, защото това беше преломен момент в живота ми. Притесненията ми бяха главно заради възрастта ми, но и заради факта, че нямах никаква физическа подготовка. Имам физическа култура, учила съм балет в ранна детска възраст, но не ме приеха в балетното училище и приключих с балета. След това в ученическите ми години, преминах през различни спортове – художествена и спортна гимнастика, лека атлетика, плуване, скокове във вода, фигурно пързаляне, но повечето от изброените по-горе спортове, не съм практикувала повече от половин година. Баща ми ме научи да карам ски, когато бях много малка и през годините ходех от време на време.
Ще се върна още малко. През 2001 г. заминах в Испания, където останах по-дълго, от колкото планувах, почти 8 години. Там работех главно през летния сезон, който е около 7-8 месеца. Зимата рядко намирах работа. Температурите не падаха под 6-7 градуса и тогава, още през първата зима чудейки се с какво да си запълня свободното време, реших да започна да тичам. И това е единственото движение, извън обичайното, което включих в ежедневието си. В пика на летния сезон, почти спирах тичането, защото работата ми беше в непрекъснато движение, всеки ден без почивен ден, по 14-16 часа на крак, понякога и по 20 часа. Имаше дни, в които бях толкова изморена, че сутрин докато си пиех кафето, се чудех как ще събера сили да отида на работа и да издържа поредния тежък ден. Малко хора ще повярват, как преодолявах тези моменти. В един от тези трудни моменти ми дойде откачената идея, да отида да тичам преди работа. Ефектът беше поразителен и работеше безотказно. Оказа се, че ми е много по-лесно да събера сили да излезна да потичам 15-ина минути покрай морето, отколкото да се настроя за поредните 16 часа работа. А тези 15 минути ми даваха тонус и след това отиването на работа беше лесно.
Разказвам всичко това, защото това беше времето, в което осъзнах, че тичането ми дава невероятен зряд.
Вижте тази публикация в Instagram.
И така, връщам се към полденса, голямата ми страст. Много болка и синини, но ги приемах с усмивка и като допълнителен аксесоар към увлечението ми. Душата ми летеше, усещах лекота и щастие. Напредвах, хвалех се на приятели, показвах им какво правя и не защото се смятах за специална. Исках да споделя щастието си с целия свят. Но колкото повече напредвах, толкова повече лъсваха слабите ми места, елементите ставах все по-сложни и изискваха много сила в ръцете и корема. Реших, че за да напредвам по-бързо, трябва да работя повече за тези мускули.
Тогава започнах да се оглеждам за допълнителна тренировка, която да изгражда сила и бях наясно, че ми трябва треньор, който да ме насочва, какво да правя и в същото време никак не ми се искаше да ходя във фитнес зала. Ровейки се в интернет пространството, през пролетта на 2017 г., не знам по какви пътища /“Неведоми са пътищата Божии“/, попаднах на събитие: „Летен IFS буткамп в Синеморец“, организиран от IFS. Нямах никаква представа за какво става дума, прочетох предизвикателството от няколко реда и условията и без да се замислям, се записах. Беше нещо като да си търсиш рокля, но между многото рокли виждаш обувки, които те пленяват и веднага си ги купуваш. Така стана и с буткампа, търсех тренировки с треньор, а си купих буткамп.
И както обичам да казвам, „нищо случайно, не е случайно“, попаднах си на мястото. Хареса ми всичко, треньорите, програмата и самото физическо натоварване – различно, забавно и изтощаващо. Когато се прибрах от лагера, веднага отидох в залата, купих си карта и се записах за тренировка. Сега като връщам спомените си, се сещам, че в началото се притеснявах. Всички в групата бяха в много добра форма, но не това ме смущаваше. Някои от трениращите имаха онова специфично излъчване на превъзходство и специалност, което те сковава, а аз бях неопитна, не можех да изпълнявам много от упражненията както трябва. Но, попаднах на Човеци – треньори с професионализъм, сърце, великолепно чувство за хумор и отдаденост и грижа към всеки един в залата, и така тренировките в IFS, за мен се превърнаха от „просто тренировка за сила“, в новата ми страст.
Колко пъти в седмицата тренираш?
Всеки ден. Поне 4 пъти в седмицата ходя на кондиционни тренировки, понеделник и сряда на народни танци и всяка сутрин тичам по 5-6 км., преди работа. Има периоди в които не спортувам всеки ден и те са главно през зимата, когато спирам тичането за 2-3 месеца. Зависи от температурите, миналата зима беше топла и успявах да направя някое и друго кросче и през зимните месеци. Ограниченията заради пандемията много редуцираха спортните ми увлечения, но компенсирах с разходки или тренировки у дома или тичане. Общо взето се приспособявам, в зависимост от времето и обстоятелствата.
Вижте тази публикация в Instagram.
Какво ти дават тренировките? Само заради визията ли тренираш или има нещо повече, което поддържа мотивацията и постоянството ти?
Ежедневно предизвикателство, медитация, тонус, среща с любими хора в залата, смях, щастие, лекота. Да, често тялото боли и е изморено, но душата лети. Визията никога не е била стимул за никой от спортовете, които съм практикувала.
Ти си на 53 г. Kогато става въпрос за тренировки, хората смятат, че са прекалено стари, за да се занимават с физическа активност, камо ли да напредват и да надграждат способностите си. Какво е твоето разбиране за движението и възрастта?
Да, имала съм притеснения заради възрастта, но само по отношение на полденса. Иначе възрастта за мен не е фактор за това дали да спотуваш или не. Ако имаш потребност да се движиш, просто го правиш, има хиляди начини. Много е важно да не следваш стереотипи или мода. Винаги ми е било странно, когато някой ми каже: „Ще се запиша на „нещо си“ /например зумба/, много е модерно“. Не! Ако започнеш „нещо“, което не е твоето, много скоро ще се откажеш. Ако не знаеш какво искаш да тренираш, пробвай различни спортове, но започни с тези, към които имаш усещането, че те привличат, независимо колко трудни ти изглеждат. Опитай, дай си време да усетиш движението и ако е твоето, веднага ще разбереш. И ако е твоя спорт, ще се увлечеш и ще искаш още и още, ще се появат желанията да направиш това упражнение или движение, после другото и да надграждаш с всяка следваща тренировка.
Какъв съвет би дала на хората, които отлагат себе си и започването на тренировки, защото смятат, че са прекалено стари или е прекалено късно да започнат?
Никога не е късно. Никога не си прекалено стар. И на 100 да си, ако душата ти иска да скача и нямаш ограничения заради някакъв тежък здравословен пролем, скачай, колкото ти позволяват тялото и силата.
Вижте тази публикация в Instagram.
В опитите си да бъдеш в добра форма, достигала ли си до някакви крайности (по отношение на хранене и тренировки)? Ако да, би ли споделила на кратко какви са уроците, които научи?.
Крайности – О, да! Колкото повече тренирах, толкова повече се увеличаваше потребността от още и още. Две седмици след като започнах кондиционните тренировки в IFS, се включих в едномесечното предизвикателството за мобилност на IFS и дори го спечелих. Малко след това, започнах да ходя на йога, за разнообразие. Не след дълго се записах и на спортна гимнастика. И така сутрин тичах по 6 км., отивах на работа и след това на две тренировки. В продължение на две години тренирах народни танци 2 пъти седмично, полденс 2 пъти седмично, кондиционна тренировка 3 пъти седмично, йога 2 пъти седмично, спортна гимнастика в събота и неделя и тичах всяка сутрин. Вечер се прибирах тотално изтощена, но щастлива. Спях по 4-5 часа, но имах много енергия, не знам от къде. Ако по някаква причина отпаднеше някоя тренировка се натъжавах. Всички ми се чудеха от къде намирах сили.
При толкова много спорт, вероятността да получиш травми е голяма. Тялото ми не почиваше достатъчно, загрявките преди тренировката по полденс, често бяха недостатъчни и така се сдобих с няколко, първо на кръста, после на едното рамо, след това и другото рамо и всичките от любимия полденс. Започнаха физиотерапиите, лекарства, мазила, масажи. Някои болки отминаваха с времето, но други се задъбочаваха, защото не се спирах. Тялото ми даваше сигнали, които аз неглижирах, нямах време за тях. Защо ли? Защото бях развила зависимост към усещането, което ми дават тренировките. Разбира се, шамара не закъсня.
Една сутрин се събудих и когато понечих да стана извих от болка и се отпуснах в леглото, просто не можах да стана. Торса ми беше тотално скован и дори дишането ми беше болезнено. Така се озовах в болница за 2 седмици. Изплаших се, налегнаха ме депресията и черните мисли: „Какво ще правя, ако не мога да спортувам, това е равносилно на смърт за мен?“. Лекарите, разбира се, се запознаха със спортното ми натоварване и ми забраниха почти всичко. Разрешиха ми тичане или народни танци, но едва след 2-3 месеца. Взех трудни за мен решения, вероятно разумни. Когато се почувствах добре, започнах с тичането, после добавих народни танци и мобилност и не след дълго замених мобилността с кондиционните тренировки. Казах сбогом на спортната гимнастика, йогата и довиждане на полденса, и не защото исках, а защото разбрах, че е жизненоважно да съхраня тялото си здраво, за да мога да спортувам, макар и не всичко, което ми се иска. Ясно беше, че с три-четири разови тренировки, вместо щастие, ще си докарам здравословни проблеми.
Минаха почти три години оттогава, но все още се замислям дали да не започна отново полденс, тегли си ме. Зависимостта към тренировки я сведох до ежедневни кондиционни тренировки /без събота и неделя/, народни танци 2 пъти в седмицата и крос всяка сутрин. За съжаление навлезнах в критическата възраст, с всички „красоти“, които носи със себе си. Нямаш никакъв контрол над тялото и емоциите си. Енергията която имах, драстично намаля, резки промени във физическото и емоционално състояние, качих още няколко килограма, тялото ми се промени. Има дни в които се чувствам зле и нямам никакви сили за ежедневните дейности, камо ли да тренирам. Често ми се случва да се събудя в добра форма и да се запиша за тренировка, но в следобедните часове изведнъж губя тонус. Хем ме влече да отида в залата да тренирам, хем си давам сметка, че нямам сили и не се чувствам добре. В повечето случаи отивам на тренировка, с ясното съзнание, че ще бъда половинчата. И почти винаги, макар и да не успявам да направя всички упражнения, както трябва и както ми се иска си тръгвам по-ведра и щастлива, … „И днес успях!“. Загубата на хормони е неизбежен процес при менопаузата и на тялото му трябва време да се приспособи, независимо дали спортуваш активно или не. Но съм убедена, че спортувайки преминавам по-леко през този период. Научих се да слушам тялото си и да подхождам с разбиране и търпение.
Каква храна даваш на тялото си? Следваш ли структуриран хранителен режим или по-скоро имаш определени принципи и ценности, към които се придържаш? Какви са те?
Като дете бях много дребничка и кльощава. В годините на пубертета израстнах рязко и започнах да качвам килограми и когато завърших гимназия, бях 72 кг. Последаха периоди на много отслабване и напълняване. Страдах от остър гастрит и като всеки послушен пациент, правех каквото ми казваха лекарите. Едните твърдяха, че трябва през два часа да слагам нещо в стомаха, другите ме съветваха да не натоварвам стомаха с чести хранения. Правила съм лунни диети, гладувала съм по 10-11 дни. В средата на 90-те години ми попадна книга за разделното хранене и реших да пробвам. Спомням си, че майка ми изпадна в ужас, чудеше се какво да готви. Тази диета лесно навлезе в живота ми, не изискваше много да я мислиш. Много обичам плодове и зеленчуци, а зеленчуците са съвместими с всички други храни. Никога не съм била пристрастена към хляб и тестени изделия. Някак, сякаш по естествен път, тези храни почти изчезнаха от менюто ми. Просто нямах потребност. Обожавам пица и си спомням, че в онзи период обирах плънката от тестото и всички ми се смееха, а сервитьорите ме питаха, какво не му е наред на тестото. С годините гастрита стана поносим и не толкова постоянен и в някакъв момент изчезна. За период около 25 години /между 23 г. и 47 г./, поддържах около 48-53 кг, работех много и не спортувах нищо. Е да, тичах сутрин, но това отдавна не е нещо, което смятам за спорт, то е в ежедневието ми, за „добро утро“ на тялото.
Откакто съм в менопауза имам периоди на неконтролируем глад. Все още имам навиците от разделното хранене, но обема на храната е много по-голям, особено през зимата, хапвам си и шоколад.
Каква беше нагласата ти към тренировките с тежести, преди да дойдеш в IFS? Промени ли се по някакъв начин и виждаш ли някакви плюсове, откакто включваш тежести в тренировките си?
Не харесвам телата на културистите, но много отдавна съм наясно, че тези тела не се постигат само с тежести и с тренировки по един-два часа. Аз съм от тези, които нямат много мускулна маса, такава ми е натурата. Когато започнах в IFS, бях доста мобилна благодарение на полденса, но нямах сила. Помня първия ми опит за клек с лост, клекнах и не можах да се изправя. С времето надградих доста, вече клякам с 30-35 кг. и правя тяга със 75кг. Оказа се, че много лесно изграждам мускули в горната част на тялото. Ръцете ми се оформиха, появиха се и плочки на корема. За съжаление в краката и ханша не успявам да постигна формите, които ми се иска, но каквото такова. Давам най-доброто от себе си и приемам това, което е.
Вижте тази публикация в Instagram.
Обичаш да ставаш рано, да гледаш изгреви и да тренираш. Това да намираш време за нещата, които обичаш, въпреки забързаното ежедневие, въпрос на дисциплина ли е? Ти как успяваш и какъв е съветът ти към хората, които не намират време?
Има и дисциплина, но тя не е водещата, според мен тя е следствие. Аз бих казала, че е по-скоро въпрос на организация. Да, бичам изгревите и залезите, теглят ме. Вълшебно е гледаш как се събужда деня, как се оцветява небето и всеки ден е различно. Случвало ми се е, да купонясвам до ранни зори, да легна за един час и да стана за изгрева и после ако имам нужда си доспивам. Няма никаква дисциплина и усилие, просто го искам, дава ми емоция – божествена. Когато човек се занимава с дейности, които му носят удовлетворение и щастие, винаги намира начин и време. Ако винаги отлага или намира оправдания, значи не е неговото занимание.
Аз съм спортна натура и съм си намерила тренировки, които са според моя интерес и темперамент. Хората са различни и всеки може да намери, най-доброто движение за себе си. Краката и ръцете не са ни дадени, само за да ходим на работа и да се храним, а преди всичко за да се движим. Да не говорим, че има хора, които не слизат от колите си и крачките им са сведени до минимум. Всичко е въпрос на избори, ако искаш да се движиш, прави го, намери си твоя начин. Ако си избрал да лежиш на дивана и да гледаш телевизия, прави го щом те прави щастлив, но после не се оплаквай, че това и онова те боли и си с наднормено тегло. Обездвижването винаги води до атрофии. Не е случайно, че ако счупиш или навехнеш крак, ръка, рамо и се наложи имобилизация за дълго време, след премахването и задължително отиваш на рехабилитация за раздвижване.
Сегашната ми работа е на бюро, пред компютър. Но дълги години работата ми беше в непрекъснато движение, навъртах десетки километри ходене, бях изтощена до краен предел, но във всеки един почивен ден избирах, вместо да лежа на дивана, да направя съвсем малко усилие и да се преместя да лежа на плажа и да плувам. Пълен релакс, три в едно, спя и си почивам, поемам естествен витамин Д и раздвижвам тялото във водата по възможно най-щадящия начин. 100 % СПА, напълно безплатно! Да, бях до морето, но където и да се намираш, винаги можеш да намериш място и начин. Трябват ти само желание, добра организация и малко усилие.
Каква ще бъде Мария Лобанова след 10 години? Какво място ще заема физическата активност в живота ти и смяташ ли, че усилията полагани за тялото са прищявка, която е до време или напротив- необходимост, която изпитваме цял живот?
Преди всичко се надявам да съм жива и здрава. След 10 години, ще бъда на 63 г., сериозно число. Често се шегувам, че все някога състоянията около менопаузата ще отминат, ще си възвърна обичайната енергия, ще нормализирам килограмите и кой знае… може отново да се въртя на пилона. :)))
Не си представям живота ми без физическа активност. Аз съм авантюристична натура, търся и си създавам предизвикателства, шило в торба не стои. Няма да се учудя, ако се е появила нова страст към някой спорт или занимание, което ме предизвиква и ми вдига адреналина. „Ще чакаме и ще видим!“ – какво ще ми предложи живота, какви ще са приоритетите ми и какви избори ще направя. Ако е писано, ще разказвам.
