Ние научаваме кои сме – живеейки. Преди това нямаме представа!

„Ние научаваме кои сме – живеейки. Преди това нямаме представа.“- Херминия Ибарра

Миналата седмица, случайно се запознах с едно момиче, което беше на 22г. Заговорихме се и тя ми сподели как не харесва работата си и иска да я смени. Попитах я какво работи, а тя ми каза: „В момента работя като продавачка, но не знам какво друго да направя. Нямам висше образование и изобщо не знам какво ми е интересно и с какво искам да се занимавам.“

После допълни: „Повечето ми съученици знаеха какво искат да учат, още преди да завършим. Аз никога не съм знаела.“

Опитах се да я окуража и да ѝ кажа, че малък процент от хората знаят какви искат да бъдат още от малки, превръщат се в това, за което са мечтали и се занимават с него до края на живота си. Не знам дали разговорът ни я накара да се замисли, че на 22г. не е пропиляла живота си и че има още много възможности пред нея, стига да опита. Случайно или не, скоро прочетох една книга, която се казва “Range: How Generalists Triumph in a Specialized World”, от Дейвид Епстийн. Основната идея на книгата е, че не винаги ранната специализация е това, което води до успех. Някои от най-успешните хора са тези, които с години са се занимавали с различни неща. Натрупали са опит и познания в различни сфери. Обикновено, не са тесни специалисти в нито една от тях. Същевременно, съумяват да комбинират наученото и да правят по-абстрактни асоциации, които им помагат да действат по-иновативно и да бъдат много успешни.

В книгата имаше едно много хубаво изречение, което гласеше:

„Най-важните личностни промени възникват между 18 годишна възраст и наближаването на 30г. Да се специализираш рано, означава да си поставиш задачата да предскажеш каква професия ще подхожда на човек, който все още, дори не съществува.“

Сигурна съм, че докато четете и отнасяте написаното към себе си и собствения си живот. Не знам за вас, но лично аз съм доста различен човек от този, който бях на 18г. Разбира се, имаме много общи качества, но в някои неща драматично се различаваме. Когато бях на 19г., започнах да уча маркетинг… не само започнах, а завърших маркетинг и после продължих с финанси. Никога не е било нещо, което ме влече особено много, имайки предвид, че движението е моят живот. Въпреки това, все се шегувах, че първото ми висше образование е за обща култура. Паралелно започнах да водя тренировки, а малко след това си направих и този блог (вече 10г. пиша тук).

Никога не съм подозирала, че някой ден ще имам две зали за кондиционни тренировки и ще съм написала 6 книги. Дори не съм допускала, че е възможно, защото човекът, който бях тогава, не притежаваше качествата и познанията, които ми помогнаха да стигна до тук. Но човекът, който бях тогава ми помогна да поставя началото. Аз на 20г. имах смелостта да започна да водя тренировки, въпреки че всички ми обясняваха колко е перспективно това, което уча и как не трябва да си губя времето с професия без бъдеще. Не ми беше приятно да слушам тези неща, но се водех от вътрешния си порив да правя точно това. Следвах моментните си интереси и знаех, че макар и за другите да не е перспективно, когато водя тренировки и когато пиша – времето сякаш спира и всичко ми се струва завършено. И не на последно място – харесвах човека, който съм, когато извършвах тези две дейности. Затова продължавах да го правя.

Няма да разказвам пътя си до тук. Само ще кажа, че след първото си висше образование и след няколко години отлагане, преди време взех решението да запиша още едно висше образование, което този път съответства на това, което наистина знам, че искам да правя с живота си (на този етап). Вече завършвам и макар и много пъти да съм се питала, защо ли не учих първо това, после винаги си отговарям: „Ако беше започнала с това висше, никога нямаше да създадеш IFS.” Тогава се успокоявам, че в живота всичко се случва, когато трябва. Единствената задача, която имаш е да действаш – да опитваш нови неща, да се усъвършенстваш и да не приемаш – в нито един момент от живота си, че е прекалено късно да промениш посоката си.

Наистина ли никога не трябва да се отказваме?

В нито един момент, човек не трябва да мисли, че е отдал голяма част от времето си на нещо и че не върви да го остави, за да преследва някаква нова цел. В днешно време, прекалено много се говори за това как човек не трябва никога да се отказва. По този повод имам един любим цитат, който ще перифразирам: „Куражът е да знаеш, че може и да те боли, но да го направиш въпреки това. Глупостта е абсолютно същото и точно затова животът е толкова труден.“ Човек може да се откаже поради две основни причини:

1.Защото не е достатъчно постоянен и търпелив.

2.Защото е осъзнал, че това, което прави в момента вече не му служи и че трябва да поеме по различен път, за да наистина да реализира потенциала си.

Херминия Ибарра, която е професор по организационно поведение, е направила проучване, което цели да проследи смяната в професиите. Тя е изучавала адвокати, доктори, професори, предприемачи и IT специалисти, които са се занимавали с конкретната професия минимум 8г. и в последствие са взели решение да тръгнат по друг път и да променят професията си. Едно от заключенията, до които достига е, че „Ние научаваме кои сме – живеейки. Преди това нямаме представа.“

Човек открива различни възможности и осъзнава кой е и какво иска да прави, когато се включва в различни активности, общува с различни хора, преживява различни неща. Някои от тези преживявания затвърждават кой не искаме да бъдем и какво не искаме да правим. Други преживявания ни карат да преоткриваме себе си и да получаваме по-задълбочено разбиране за това какво наистина искаме да правим с живота си. При някои хора, това се случва по-бързо, а при други отнема дълго време. И това е напълно естествено. Не знам кога някой е поставил правилото, че на всички хора, всяко едно важно събитие в живота, трябва да се случи в един и същи период (на една и съща възраст). Човек научава кой е чрез действията, а не чрез теорията и предположенията. Не забравяйте! Няма как на 20г. да знаете какво е подходящо за вас на 30г. – този човек още не съществува. Същото важи и на друга възраст.

Често ме питат какви са следващите ми цели. Истината е, че не знам. Аз не съм от хората, които си поставят дългосрочни цели. Имам някаква представа на къде съм се насочила в момента, но нямам фиксирана цел или мечта. Просто вървя и във всеки момент се старая това, което мисля и правя да е в синхрон с човека, който харесвам да бъда. Всичко останало е просто външно отражение. Винаги е било така. Преди 10г. тренирах само с тежести. Балансите на ръце и гъвкавостта бяха нещо чуждо и непонятно за мен… до един момент, в който усетих някаква притегателна сила да се занимавам точно с това. Не знаех на какво е способно тялото ми и че ще мога нещата, които мога днес. Само знаех, че в онзи момент усещах нужда да правя точно това и да тръгна точно в тази посока.

Няма нужда да знаете какви искате да бъдете и каква е целта на живота ви. Както написах в книгата си „Отвъд волята: Смисълът да продължиш“ – „Целта е нещо като компас, който постоянно мени показанията си в зависимост от търсенията и намиранията ми.“ Важно е да не стоите, да не отлагате и да не се заблуждавате, че няма време за промяна. Опитвайте нови неща, предизвиквайте себе си – търсете и преоткривайте кой сте и какво ви вълнува. Смисълът бавно се натрупва и един ден ще се събудите с ясната представа на какво искате да отдадете енергията и живота си.