Един от тези моменти, в които се чувстваш толкова присъстващ – седя на пода след поредната тежка серия. Взирам се в тежестта пред мен. Виждам всеки нейн детайл. Чувам дъха и сърцебиенето си толкова силно. Сякаш сетивата ми не засичат нищо около мен. Обърната съм навътре и щангата пред мен отразява вътрешния ми свят. Гледам я си мисля за предизвикателството от вчера. Толкова много си приличат. И двете стоят и ме чакат, за да се захвана с тях. Нямат намерение да се помръднат сами и да освободят пътя ми. Продължавам да наблюдавам детайлите и цифрите на дисковете се забиват в съзнанието ми. 50кг. винаги са 50кг. но всеки път тежат така различно. Знам, че съм силна и знам, че съм го правила и преди. Но днес е някак по-различно. Чувствам тялото си уморено и макар и да искам да ги вдигна, нещо в мен ме спира. За миг се откъсвам от себе си и виждам, че наоколо има хора. Всички те ме виждат, но никой не подозира за конфликта в мен. Никой не знае, че докато седя и дишам учестено, аз не си почивам, а се боря – със себе си и моментните си възможности. Може би и другите са като мен. Всеки един от нас е ходеща вселена и всеки един от нас води някаква битка. Но тя е толкова тиха и невидима. Колкото по-голяма е тежестта отвън, толкова по-голяма е борбата отвътре.
Поглеждам към щангата и се сещам за вчера. За онзи момент на слабост и колебание. За болката, която ме притисна и страхът, който се опитваше да ме пречупи. Умът ми спринтира между настоящето и бъдещето. Не спирам да ги сравнявам. Изпълвам се с една решителност – един от тези моменти, в които продължаваш, не защото имаш сили или желание, а защото се чувстваш воден от нещо повече от теб самия. Едно доверие пред неизвестното, което ти дава увереност поне да опиташ и да се справиш. 50кг. винаги са 50кг. , но всеки път тежат така различно – като предизвикателствата на живота. Знаеш, че си понасял много повече, но понякога се чувстваш уморен от това да предизвикваш себе си и да даваш най-доброто от себе си. Тогава заставаш на скамейката на живота, както седя на пода в залата. Не защото си се отказал, а защото понякога имаш нужда просто да наблюдаваш – без да правиш нищо. Мигове, в които оглеждаш това, което трябва да пребориш. Опознаваш го в детайли и разбираш, че то не е по-силно от теб. В залата, винаги когато сложа дисковете на лоста, знам че го правя, защото съм достатъчно подготвена, за да ги поместя. В живота, нищо не идва при мен, преди сама да го привлека и нищо не ме предизвиква, преди да съм способна да се справя с него.
50кг. винаги са 50кг., но всеки път тежат така различно. Понякога ме карат да отстъпя и да намаля темпото. Не защото не мога да се справя и не защото не искам да го направя. Правя крачка назад, за да събера сили и да се засиля още по-напред. Животът ме предизвиква и аз избирам да отстъпя за миг. Смирено да погледам. Печеля време, за да си поема въздух и после да се изправя. Когато съм в залата, колкото повече товаря лоста, толкова по-дълго имам нужда да почивам. В тези тренировки, именно почивката е това, което те прави по-силен. Тежестта моментно изтощава тялото, но времето между сериите го възстановява. Точно тази гонитба на това, което понасяш и времето, което си даваш е това, което те прави по-силен и по-способен.
Животът ме предизвиква, а аз се чувствам на ръба на силите си. Ще почакам. Знам, че съм понасяла много повече. 50кг. винаги са 50кг., но днес тежат различно.