Прогресът в тренировките – изборът днес, води до резултатите утре

Един обикновен ден, за да се почувстваш необикновено. Рано е и всички спят. Навън е тихо, а аз отивам в залата. Мястото, където винаги се чувствам смирено. Мястото, където винаги си напомням коя съм и какъв е моят смисъл. Понякога животът дотежава – като тежка щанга. Друг път, животът предизвиква – като стойка на ръце. Понякога животът те изненадва – като допълнително повторение на набиране. Но във всеки един момент, тренировката ми напомня на живота. Когато не намирам как да се справя с реалността, първо репетирам в залата. Там всяко движение лекува – не само тялото, но и душата и ума.

Наоколо е пълно с хора, а аз не виждам никой. Усещам всеки мускул по тялото си и чувам само ритъма на сърцето си, всяко вдишване и издишване. Лостът и дъмбелите са като четки, с които рисувам контурите на тялото си. Още не ги виждам, но те са там и само постоянството, търпението и усилията, ще ги изпълнят с цветове и ще им придадат форма, която е видима за мен и за другите. Остават ми още три повторения и тялото ми иска да се откаже. Тогава умът се намесва и ми напомня, че човек е продукт на своите избори и че, ако винаги, когато ти е тежко се отказваш, тогава никога няма да се докоснеш до нещо повече, от това, което си в момента.

Поглеждам листчето с тренировката ми. Виждам упражнение, което се колебая дали искам да правя. Умът отново ми напомня, че в живота всичко опира до избор. Едни избират лесното и не могат да се сърдят, че получават посредственото. Други, предизвикват себе си и заслужено прегръщат успеха. Избирам да опитам.

Поглеждам към него. Тренира до мен и ме предизвиква. По-добър е от мен и може повече. Усещам, че съм на предела си, но вътрешно ми се иска да не изоставам. В мен се борят две сили – едната е истината, че всеки човек има свое собствено темпо. Ако се движи с него, тогава може да запази постоянство за дълго и да стигне далеч. Ако изпреварва темпото си и се опитва да догони друг, обикновено нещо го спира – умора, контузия. Ако изостава от темпото си, тогава не може да напредне и не стига далеч. Другата сила – тази на усещането за недостатъчност, ме подтиква да се натоваря повече.

Избирам моето темпо. За миг егото ми се смалява, а в следващия миг усещам, че аз се превръщам в повече. Защото избирам това, което е по-добре в дългосрочен план.

Тренировката приключи. Чувствам се уморена, но удовлетворена. Отварям вратата на съблекалнята. Срещу мен е моето отражение. Заставам пред огледалото и се поглеждам. Преди миг се чувствах по-силна, по-можеща, по-оформена. Сега се гледам и виждам само противоположното. Отново са две сили, които се борят в мен. Едната ми напомня, че всичко видимо, първо трябва да бъде невидимо. Напомня ми, че усилията днес, винаги се материализират в бъдещето. И че това, което ще бъде след месец, се създава чрез това, което избирам днес. Напомня ми, че и в живота е така – някои процеси остават дълго на ниво съзнание. Но обикновено идва момент, в който са достатъчно зрели, за да се превърнат в нещо ново и смислено. Има и такива, обаче, които не се материализират, но въпреки това ни променят. Като това да станеш по-мъдър и по-зрял. Това не е нещо материално, но пък го усещаш във всяко едно действие и изречение.
Поглеждам се отново и вече съм по-спокойна. Знам, че трудът ми днес и усещането от преди минути е просто интуицията за бъдещето, което ме очаква, заради усилията, които полагам днес.

Прочетохте ли книгата ми Генът IFS? Там със сигурност ще намерите вдъхновение за промяна. Поръчайте я с лично послание.