Животът е в предизвикателствата. В това да тестваш предела на възможностите си и с очарование да откриваш, че нямаш ограничения освен тези, които рисуваш с ума си и с които се оковаваш в зоната си на комфорт. Доказах го на себе си, тази събота. Участвах в състезанието Витоша 100км. с колело. От половин година, колелото е новата ми страст. Не се бях качвала на колело от втори клас, но тази година опитах – и се оказа невероятно усещане и възможност да преживяваш света, да обикаляш чудновати, великолепни места.
За миг не съм се съмнявала, че ще мина 100км., защото съм от хората, които вярват във възможностите си. Това беше едно от най-хубавите ми преживявания. Ако гледаш отстрани, би се зачудил защо някой, доброволно, би се подложил на подобно нещо. Ако участваш, разбираш, че това е много повече от състезание или каране на колело. То е път към себе си.
Докато карах, толкова много мисли минаха през главата ми. На моменти даже ми се искаше да имам листче и химикалка, за да ги записвам. Най-хубавото беше, че през цялото време, мислите не бяха свързани с бъдещето или с миналото. Бяха плод само на настоящето и на осъзнатостта, която всеки километър, всяка трудност и препятствие, ми предлагаха.
По време на състезанието осъзнах, че обиколката на Витоша, беше символично изживяване на цял един живот. Така както животът не е права линия, а един непрекъснат кръг. Тръгваш от едно място, уж през годините се отдалечаваш от него, а в действителност през цялото време вървиш обратно към началото. Единствената цел е годините, да ти дадат нещо повече. Да се върнеш на същото място, но то да е различно – защото ти си различен.
Така, както в състезанието, километрите минават – със всеки следващ си все по-уморен, все по-кален и вероятно доста неща те болят. Ако те погледнат отстрани ще те съжалят и ще им е мъчно за начина, по който изглеждаш, защото няма да знаят. Дори няма да подозират за начина, по който вътрешно се издигаш. Колкото повече страда тялото ти, толкова повече вътрешно ликуваш. Пътят и трудностите, които преодоляваш, нанасят рани, синки, драскотини на тялото ти, но обогатяват душата ти. Дават ти опит, в който всъщност е смисълът на живота. Не е ли такъв и животът?
Годините карат тялото да остарява, да губи сили. Понякога трудностите карат тялото и умът да вият от болка, но ти дават опит и мъдрост, която вътрешно те смирява. Колкото повече преживяваш, толкова по-хубаво и по-лесно става да продължаваш.
Мисля, че за първи път осъзнах красотата на общото усилие. За първи път участвах на състезание, където повече от 1000 човека тръгват заедно. Не съм от хората, които обичат суматохата и се притеснявах. Разбрах, че не е имало повод за притеснение. Суматоха нямаше. Такава има, когато на едно място са събрани хора, които не знаят за какво са там и какво правят. В този ден, всички знаеха защо са там. Всички бяха там, за да предизвикат себе си и да се състезават не с другите – а със собствените си демони. Усетих едно странно чувство на благодарност и завършеност още след първите 30 мин. Няколко пъти съм минавала разстоянието от резиденцията до Тихия кът и дори когато съм давала максимума си, съм стигала за 50мин. В този ден стигнах до горе за 40мин. И знаете ли кое беше най-интересното? Изобщо не ми беше трудно. Направих го с лекота. Това нямаше да се случи, ако не бяха хората около мен. Когато сте толкова много, обединени от една цел, сякаш другите ти дават част от силите си, част от мотивацията си. Правят пътя по-лесен и приятен. Чувството е неописуемо.
Нима не е същото и в живота? Когато си сам пътят изглежда труден и дълъг. Когато има някой редом до теб, всичко е различно и по-лесно. Добива повече смисъл.
Тук искам да благодаря на Ивайло за всичко, което е. Ако не бях аз, той щеше да финишира под 7 часа. Въпреки това, той ми каза, че ще кара с мен и ще финишираме заедно. Така и направи. Възхищавам се на начина, по който умее да укротява егото си и съм му много благодарна за начина, по който ме обича и начина, по който винаги успява да ме накара да дам най-доброто от себе си.
Бях очарована от хората. Очаквах, че ще има арогантни състезатели, които ще се държат лошо, ако по някакъв начин се изпречиш на пътя им. Хората бяха невероятни. На тесните пътеки, дори да има някой зад теб, който е по-бърз, той не ти дава зор, не се държи лошо, а търпеливо изчакваше – да има по-широко място, където да те изпревари.
Маршрутът беше толкова хубав и живописен. Имаше места, където беше много тежко. Места, където, непознавайки какво те очаква, ти се иска да спреш. Умът се опитва да те пречупи. Но в планината, след всяко стръмно изкачване, следва лежерно спускане.
Не е ли такъв и животът? След всеки тежък период, следва по-лесен. След всяко положено усилие, след всеки етап, в който се трудиш за нещо и ти се струва, че си бавен, идва момент, когато береш плодовете на усилията си. След всеки стръмен баир, следва спускане, но после винаги стигаш до долу и трябва отново да положиш усилия, за да се изкачиш. Животът е същият. Никога не можеш да се спускаш вечно, с голяма скорост. Винаги стигаш до долу и трябва пак да се потрудиш, за да се изкачиш.
По време на пътя, времето се променяше – беше много топло, после се опита да завали, а после беше хладно и приятно.
Животът е същият. „Времето“ се променя, но това не означава, че трябва да спираме или да се отказваме. Всеки период е възможност – да изживееш годините по различен начин и да им се насладиш. Само съпротивата, поражда тъга и борба.
Имаше доста кални участъци, където газихме в кал над глезените, трябваше да носим колелата на рамо и да се изкачваме по стръмни, хлъзгави и кални баири. В такива моменти не ти прави впечатление колко си кален или мръсен. Всичко, което те интересува е, че не си стигнал до крайната цел и че трябва да продължаваш.
Не е ли такъв и животът? Ако имаш цел, не те интересува през какво ще преминеш. Продължаваш напред, въпреки всички удари, предатества и разочарования. Стигаш до финала изморен, но удовлетворен.
По пътя, на стръмните баири, непрекъснато изпреварвах хора, които пък после ме задминаваха на спусканията. Замислих се как и животът е една гонитба – едни хора идват в живота ти, после си отиват. След години отново ги настигаш, задминаваш ги, а други пък винаги са наравно с теб. Това, че някой те е задминал, не означава, че нямаш сили да го догониш и изпревариш.
Силната ми страна е изкачването, но спускането не ми идва отвътре. Спусканията по каменистите пътища ме плашат, но в този ден надминах себе си. Спусках се уверено и доста по-бързо от обикновено, защото преборих страха. В моментите, когато умът се опитваше да ме пречупи сякаш пусках страха и се хвърлях с всички сили. Осъзнах, че когато се спускаш, страха се опитва да натиска спирачките и че това е най-опасното. Колкото повече натискаш спирачките, толкова повече корените, камъните карат колелото да поднася и можеш да паднеш и да се нараниш. Осъзнах, че колкото по-бързо и уверено се спускаш, толкова по- стабилно е колелото и толкова по-малка е вероятността да паднеш.
Отново! Не е ли такъв и животът? Когато вървиш уверено, напредваш. Ако се страхуваш и натискаш спирачките, не стигаш далеч. Седиш обладан от страх и гледаш как другите те задминават,а ти не успяваш да стигнеш там, където искаш, защото си парализиран от страх. Усещане, което не е реално. Усещане, което те задържа в зоната ти на комфорт и не ти дава възможност да преживееш най-хубавото.
Точно преди финала е най-тежко. Вече си уморен и може би дори ти е досадно от усилията. Иска ти се след всеки завой да следва спускане към финала, а то сякаш не идва. В този момент, ако не се откажеш и дадеш най-доброто от себе си – стигаш финала.
Така е и в живота. Най-близо сме до целта, точно когато най-много искаме да се откажем.
100 км. не са малко. Ако тръгнеш с всички сили, може и да не ти достигнат, за да финишираш. Затова трябва да знаеш, в кои моменти да даваш повече от себе си и в кои моменти да забавяш темпото. Да знаеш кога трябва да се раздадеш с колелото на баира и кога трябва да слезеш, да го побуташ, за да спестиш малко усилия. До финала не се стига на един дъх, а просто лека полека, с непрекъснати усилия.
Животът е същият. Целите не се постигат на един дъх, а с натрупване на усилията.
Не знаехме какво ни очаква и се бяхме подготвили с допълнитени дрехи и малко повече храна (за която ще напиша друга статия). На финала имахме още храна и изобщо не ни трябваха други дрехи.
В живота се получава същото. Преди да тръгнем, преди да опитаме си мислим, че ни трябва повече, че нещо не ни достига, а в края на краищата осъзнаваме, че нямаме нужда от много. Само от себе си.
Гордея се с моя съмишленик Радо, който участва, без да се е качвал на колело от 10г. Радо финишира за 12 часа и се справи чудесно. Поредното доказателство как не е нужно много, за да стигнеш цлета – просто да опиташ.
Същото е и в живота. Не започваме, не опитваме, защото мислим, че нещо не ни достига и после ни задминават тези, които нямат всички необходими предпоставки, но имат смелостта да тръгнат. Винаги помага да си подготвен, но и най-подготвеният няма да стигне целта, ако просто не опита.
След мен финишираха две момчета – на 13 и 15г. Уникални момчета! През целия път се движехме заедно и им се възхищавам. Бъдещето е пред тях и те доказаха, че няма възраст за целите. В живота е същото – няма значение на колко години си и никога не си прекалено стар или прекалено млад, за да направиш нещо, което искаш.
Лично аз спрях само три пъти – ведъж за точно 5 минути, през които изядох 1 пържола и два пъти за по минута-две, за да си долея вода и да изям 1 банан. Някои хора спираха повече пъти, а други вероятно изобщо не са спирали. Въпреки това, всички стигнаха финала и за всеки, постижението му беше триумф.
Не е ли такъв и животът? Някои хора се задъхват по-бързо, спират и почиват. После продължават. Други с бясна скорост ги задминават, но това няма значение. Всеки върви със своето темпо и всеки изживява маршрута (живота) по свой начин. В края на деня (живота) всички се добираме до финала и всеки е успял в своето състезание (в своя живот).
Мога да пиша много.
Най-важното е, че това не беше просто състезание по колоездене.
Витоша 100 км. ме научи на много. Най-вече… Витоша 100км. ме научи как да живея по-добре и по-осъзнато.
Благодаря на организаторите за това преживяване. Всичко беше организирано много добре. Хората на пунктовете бяха невероятни. Макар че аз не спирах на пунктовете, дори само минавайки от там се усещаше техния позитивизъм и подкрепа. Начина, по който ни окуражаваха с думите „Супер сте.“ ; „Оства още малко.“, „справяте се много добре“… няколко думи, които в този момент означава много.
Благодаря на всички! Живея за моменти, като тези на 13-ти юни.
Благодаря ви, че споделяте тази статия чрез бутоните отдолу. Нека стигне до повече хора, като нас- такива, които имат нужда да знаят, че имат съмишленици в живота и подкрепа- макар и виртуално!
Новият брой на IFS Journl-a е готов. – Вижте какво ще намерите в страниците на новия брой и се абонирайте ТУК.
FREE E-Book- 30 Exercises on Becoming a Wonder Woman. ИЗТЕГЛЕТЕ Я ТУК.
