Момент, в който няма значение коя и какво претендирам да бъда

Светът е едно огледало. Излизам навън и гледам към другите, мисля си, че виждам тях, а всъщност виждам собственото си отражение. Хора, които приемам и такива, които отхвърлям. В действителност хора, в които оглеждам себе си и в които съм привлечена от собствените си предимства и отблъсната от недостатъците си, които упорито отказвам да приема.

Беше студено, а аз се разхождах из града. Обичам тези моменти – толкова е студено, че сякаш всичко се сковава… най-вече егото. В такива моменти, единственото, което може да ти помогне да се сгрееш, да се чувстваш добре е нещо истинско, заровено дълбоко в теб. В такива моменти няма значение кой и какво претендираш да бъдеш. Значим е само настоящия миг. Студът минава през тялото ти и светът спира. Остава само секундата, в която навдигаш крака си, за да го сложиш пред другия и да продължаваш да вървиш.

В такива моменти, съзнанието ми винаги се избистря, светът става все по-ясен и разбираем. Чувствам се така, сякаш всяко потрепване на някой клон, всеки повей на вятъра, всеки жест на човека, с който е разминавам, са знаци, които разшифроват загадките, които се спотайват в коридорите на душата ми от толкова, много време.

Вярвях и си мислех кое е това, което ни кара да се чувстваме предадени. Защо егото страда толкова, когато вярваме на някой; когато имаме определена представа за някой, а после се оказва, че сме били лъгани или по-скоро, че сме позволили да изградим образ и представа, които не се опират на действителността, а само на копнеж?

Вървях и мислех, че може би това, което в действителност бива предавано, не сме самите ние. По-скоро страдаме толкова, защото е предадена нашата зависимост към този човек, като огледало на собствената ни значимост. Да, точно така!

Градим образи за другите, към които прикачаме собствените си очаквания – за това как искаме да ни приемат. Виждайки друг човек, ние не сме привлечени към самия него, а към собствения си образ. Този, който виждаме само в негово присъствие. Усещанията, емоциите, които изпитваме, когато този човек е наоколо.

Когато ни напускат, когато не оправдават очакванията ни, страдаме, защото огледалото на собствената ни значимост се разчупва нахиляди парченца, които се забиват в душата и болят. Боли да знаеш, че си смятал, че си значим, а в действителност си се заблуждавал. Боли да знаеш, че до вчера си оглеждал собствената си същност и си виждал отражение, което обожаваш, а днес тази част от теб е недостъпна – просто, защото огледалото го няма.

В действителност, предателството и разочарованието са подарък. Те са това, което ни принуждава да се обърнем към собствените си ресурси и да видим за себе си, това което ни се е струвало, че другите са виждали – да открием и осъществим, преживяването, което сме се надявали, някой друг да ни осигури.

Само когато открием, в себе си, собственото си огледало и директно преживеем усещането за значимост, тогава можем да се освободим от омразата и презрението, че някой друг ни е отказал тази възможност.

В действителност, тези, които не харесваме или приемаме за наши врагове,са хора,които са отказали да отразят вътрешното ни усещане за значимост. Обиждаме се, защото смятаме, че в нас има нещо повече, което другият е отказал да признае; нещо, което дургият е пренебрегнал.

Страдаме, когато не обичаме достатъчно себе си и когато не сме се научили да оглеждаме собствената си значимост, не в мнението на другите, а в собственото си усещане за правота и себеосъществяване.

Да изпитваме негативни чувства към другите, само защото не са отразили това, коео притежаваме, е заобиколния път –път изпълнен с много разочарование и болка.

Светът е едно огледало. Излизам навън и гледам към другите, мисля си, че виждам тях, а всъщност виждам собственото си отражение. Тези, които обичам и тези, които не приемам. Всички те са част от моята раздробена същност и още една възможност да се огледам и да се приема….защото светът е едно огледало и всичко, което виждам и преживявам е всичко, което съм.